– Не че се съмнявам в теб – отвръща тя. – Просто всичко изглежда толкова... сложно.

За миг Ел Капитан не казва нищо. Вперил е поглед през стъкления покрив на пилотската кабина към зеещата сграда на Капитолия и прозиращото през отворите сиво небе. Изведнъж си спомня какво си мислеше за небето, когато баща му ги напусна завинаги.

– Като малък все се взирах през прозореца, лежах на полето, вечно се препъвах, тъй като не гледах пред себе си, а нагоре, към небето. „Пак витаеш из облаците!“ – казваше майка ми. Но тя знаеше какво чакам. Баща ми беше пилот и рано или късно самолетът му щеше да прелети над нас, а аз исках да го зърна. Във всеки самолет виждах неговия. Самолетите привличаха вниманието ми навсякъде – в книги, списания и играчки. – Той поглежда Преша. – Може би като малък Уилъкс е гледал така на куполите. Когато си съсредоточен в търсенето на едно-единствено нещо, накрая ще го намериш или пък то ще те намери. Обсебването може да е двупосочно.

Преша се взира в него с изненада. В погледа ù се чете уважение, може би дори възхищение. Усеща непознато опиянение. Свикнал е да го уважават от страх, но това е нещо различно. Радва се, че Хелмут мълчи, оставяйки го да се изкаже докрай. За миг си представя, че са сами, само двамата.

И тогава нещо се удря глухо в корпуса.

Преша извръща рязко глава.

Брадуел се провиква от салона:

– Виждам три звяра. Може би повече. Големи са. Не е изключено да има още.

Летателният апарат се разклаща – първо на едната, а после и на другата страна.

– Мили боже, те ли тласкат така машината? – възкликва Брадуел.

Усещането е сякаш зверовете се опитват да я повдигнат.

Ел Капитан казва:

– Не, не мисля, че е от тях. Издигаме се! Нали? Не се ли издигнахме леко нагоре?

– Нагоре! – надава вик Хелмут.

Само че още не са се отделили от земята. А зверовете се блъскат неистово в корпуса на машината.

– По-добре седни отзад – подхвърля Ел Капитан на Преша. – Сложи си колана.

Последва мощен удар, а после грухтене и пронизителни писъци.

– Побързай, Кап! – вика Преша и се спуска в салона.

Ел Капитан затваря вратата. Слага Финън на мястото на помощник-пилота. После премята колана над черната кутия, щраква закопчалката и го затяга. Накрая сяда на пилотската седалка, но не може да си сложи колана – двамата с Хелмут са доста обемисти.

Летателният апарат се издига бавно, преодолявайки гравитацията, но още е твърде тромав.

Ел Капитан слага ръце на таблото, чийто екран се е включил. На него се вижда груба карта, а в средата ù – зелена светлинка, представляваща самия летателен апарат.

– Какво да правя? – обръща се той към Финън.

– Включи левия и десния двигател.

Той плъзга очи по таблото. Блъскането по корпуса става ритмично. Крясъците са се превърнали във вой, който звучи като заклинание. Най-сетне открива надписите и натиска превключвателите.

– Хайде, Финън. Сега какво?

Летателният апарат се олюлява, сякаш вече не е прикован към земята.

– Отделихме се! Нали?

Машината рязко спира, задържана от обтегнатите стоманени въжета. Ел Капитан се сеща, че ги е забравил, и изпада в паника.

– Какво става? – провиква се Брадуел. – Какво не е наред?

Воят става по-силен, зловещ.

– Освободи въжетата, отпред и отзад – казва Финън.

– И как предлагаш да го направя? – Летателният апарат се разтърсва отново. Възможно ли е зверовете да дърпат въжетата?

– Защо спряхме? – провиква се Преша. – Ел Капитан?

– Всичко е наред! – обажда се той с надеждата, че наистина е така. – Финън!

Тогава Финън прожектира страница от ръководството, на която има скица с червен бутон под таблото.

Ел Капитан го напипва и го натиска. Въжетата се освобождават и започват да се прибират със свистене. Машината се стрелва нагоре и Ел Капитан сграбчва таблото, за да не се стовари на пода. Неволно натиска друг бутон и се включва сирена.

– Боже мили! – възкликва той.

– Боже мили! – надава вик Хелмут.

Ел Капитан отново натиска бутона и воят заглъхва. Но явно е било от полза, тъй като зверовете отдолу скимтят, изплашени от сирената.

– Имаш ли нужда от помощ? – провиква се Брадуел.

– Помощ! – надава вик Хелмут.

– Не, оправяме се сами – обажда се Ел Капитан. Машината се издига бързо – дори прекалено бързо. Напредва все по-близо до продънения купол. – Финън! – кресва Ел Капитан.

– Витлата контролират посоката на движение – отвръща Финън невъзмутим.

Ел Капитан сграбча лостовете за управление на витлата и ги натиска наляво, далече от стената. Но се оказва, че ги е завъртял твърде рязко. Летателният апарат се спуска надолу. Ел Капитан бързо отпуска натиска върху лостовете. Изглежда, са по-чувствителни, отколкото е предполагал.

Той компенсира отклонението, натискайки лостовете в другата посока, този път по-леко. Машината се олюлява, минавайки на косъм от отвора. Инстинктивно, Ел Капитан поема дъх, сякаш може нещо да стори.

Продължават да се издигат. Той движи лостовете ту леко наляво, ту надясно, докато апаратът се уравновесява.

Ел Капитан чува радостните възгласи на Брадуел и Преша. Припомня си изражението в очите на Преша след коментара за обсебването и чувството, което бе изпитал. Беше му показала уважение. В този миг е обзет от същото опиянение, сякаш е пламъче, сгряващо гърдите му. Покрай тях преминават ниски тъмни облаци. Ел Капитан е във въздуха. Вече не е малкото момче, изоставено от баща си, огправило поглед нагоре в очакване да зърне далечен самолет.

Сега в небето е той. Но не за първи път се чувства като истински мъж. Винаги е трябвало да бъде по-силен от другите. Самотното момче, което се бои да показва слабостта си, да заплаче, колкото и отчаяно, тъжно и изгубено да се чувства, си е отишло завинаги; не е детето, което вярва, че баща му си е тръгнал, защото не е имал сили да гледа безполезния си син.

За първи път усеща, че не е безполезен.

Трета част

Партридж

Айралийн

Партридж отваря очи. Усеща пулсираща болка на тила си. Над него се върти вентилатор. Не е в часа по история на света. Нито в стаята си в пансиона.

Над него се надвесва момиче, отначало мъгляво. После зрението му се избистря. Момичето възкликва:

– Божичко! Ти се събуди! Той е буден! – Пише нещо на мобилния си телефон. – Ще изпратя съобщение на баща ти! Ще бъде толкова щастлив. – После тя го поглежда и докосва ръката му. – Всички ще бъдат щастливи, Партридж.

Опитва се да си спомни как се е озовал тук. Дали е минал полицейският час? Никога не е ходил в девическия пансион, но е сигурен, че няма нищо общо с тази стая – просторна с развяващи се пердета. Той примигва срещу момичето и без да знае защо, в главата му се върти една-единствена фраза, така че накрая я казва на глас с надеждата, че то ще разбере за какво става дума.

– Чудно варварство.

– Какво значи това? – пита момичето.

– Това е от лекцията на Гласингс за древните култури. Разказваше ни за... – Спомня си спортното сако на Гласингс.

– Не се ли радваш, че всичко е минало? Лекции, часове, учители… Вече си свободен!

– Свободен? – Пита се какво ли има предвид. Иска му се да ù повярва, но не може. Опитва се повдигне глава, но острата болка го пронизва отново. Напипва с пръсти две избръснати места на тила си, където болката, пронизваща мозъка му, е най-силна. – Къде съм?

– Това е нашият дом, Партридж. Не помниш ли? – Тя вдига ръка и размърдва пръсти, показвайки годежния си пръстен с огромен диамант. – Казаха, че няма да помниш нищо заради амнезията от удара в главата. Но аз им отвърнах, че ще си спомниш мен.

Значи е бил ударен. Ето защо го боли главата. Амнезия. Той се взира в момичето, опитвайки се да си спомни коя е.