– Виж, Хелмут – прошепва Ел Капитан на брат си. – Ето го, там е.

Преша съжалява, че дядо ù не е тук да го види. Неведнъж ù бе разказвал за деня след Детонациите, когато летателният апарат се плъзнал сред облаците с монотонно бръмчене и от небето полетели бели късчета хартия с текста на Посланието. Хората помислили, че техните братя и сестри от Купола им вдъхват надежда, че те ще бдят над тях с милосърдие. А един ден ще дойдат с мир.

Любувайки се на Капитолия и с ясното съзнание за скритата в него надежда, всичко ù се струва ужасно, непоправимо предателство. Няма дори телена ограда. Просто е оставен без охрана, доказателство за арогантността на Уилъкс. Той никога не е допускал, че един нещастник може да стигне толкова далече, пък дори да успее, едва ли е вярвал, че ще се осмели да го открадне.

Ел Капитан е наблизо, но Преша докосва ръката на Брадуел. Пръстите им се сплитат, сякаш са го правили хиляди пъти.

– Бил е тук през цялото време – казва Брадуел.

– По дяволите – обажда се Ел Капитан.

– Но не Уилъкс го е построил – продължава Брадуел. – Направили са го хората, които смята за непотребни.

– Хора като нас – отвръща Ел Капитан.

– Значи е наш – казва Преша и стисва ръката на Брадуел, който в отговор също стисва нейната. – Принадлежи ни по право.

– Точно така – отвръща Ел Капитан.

– Така – повтаря Хелмут.

– В такъв случай – казва Брадуел – остава да си го вземем.

Бързо се връщат в долината и след не повече от половин час обувките им са подгизнали от вода. На някои места нивото стига над коленете на Преша. От студа я заболяват краката.

– Мястото се наричаше Мъгливата долина – отбелязва Брадуел. – Някъде тук е. – И наистина, сякаш да оправдае името си, местността е обвита в мъгла. – Трябва да се изкачим нависоко.

Това означава да поемат по руините наблизо. Под тежестта на брат си Ел Капитан вече изглежда изморен.

– Сигурен ли си?

– Искам да видя какво има във водата – казва Преша.

Нейният глас се оказва решаващ. Тръгват, но руините крият неизвестни за тях опасности – нямат представа дали пясъчните създания и зверовете са оцелели тук. Свиват на изток по посока на Капитолия.

Започва да ръми. Преша превива рамене, за да се предпази от влагата. Косата на Брадуел блести от капчиците дъжд. Той тръсва глава. Скоро се озовават сред нежни фиданки. А водата, студена и тъмна, отново покрива обувките им.

Преша първа чува ръмженето. Спира и се снишава.

– Какво има? – прошепва Ел Капитан.

Наоколо се разнася силен рев. Отеква по-силно от всякога.

– Не знам какво е, но със сигурност е голямо.

– Кап, току-що ми хрумна нещо за образователната екскурзия – казва Брадуел.

– Какво? – пита Ел Капитан.

– Националният зоопарк.

Нещо пробягва през крака на Преша. Тя зърва масивна и възлеста глава като на гущер, покрита с матово стъкло – вероятно плексиглас. Замръзва на място. Животното е дълго близо три стъпки. Плува, като маха с опашка. Преша знае какви животни е имало в зоопарковете – екзотични, красиви и опасни.

– Това не ми харесва – казва тя.

Звярът отново надава рев, след което започва пронизително да лае. Малки хлъзгави животинки се плъзгат уплашено по водата, бягайки от шума. Някои са с огромни уши и муцуни на гризачи. Други имат змийска кожа, но приличат на видри. Птиците литват. Въздухът оживява от плясъка на крилете им. Една от тях е огромна и розова, с великолепни широки криле. Клюнът ù е закривен. Сърни – ако изобщо са сърни – изскачат от храстите и се стрелват нанякъде. Имат копита, а някои и рога – плоски, заострени, сплетени, спираловидни. Козината им е различна – черна или на райета, четинеста, гладка като на влечуго, обгоряла и покрита с белези, осеяна с късове стъкло и чакъл. Носят се леко, спускат се бързо по руините и изчезват.

– Приближава се – казва Ел Капитан. – Предлагам да бягаме.

Тримата се втурват, газейки през мочурищата, притиснали пушки към гърдите си.

Далече напред Преша зърва силует, който се спуска бавно към тях. Всички спират. Ел Капитан вдига пушката и се прицелва.

– Почакай – казва Преша. Животното е било затворено тук като в клетка и е съвсем естествено да пази територията си. – Ние сме натрапници. – Тя се свива зад храстите.

Мъглата е толкова плътна, че отначало звярът изплува като неясен силует сред дърветата. Постепенно придобива очертанията на едра горила. Тя накуцва; левият ù крак е пронизан с метален прът. Гърдите ù са покрити с гума, някакъв предмет е дълбоко врязан в плътта ù. Държи бебе, което изглежда мъртво и отчасти разложено. Но не е сраснало за майка си. От него се носи непоносима смрад. Преша предполага, че малкото е умряло от обезводняване. Майката не би могла да го кърми заради гумената обвивка.

Горилата надава яростен рев.

В отговор Хелмут също изревава.

– Млъкни – срязва го Ел Капитан.

– Ще стане агресивна, за да защити бебето си – отбелязва Преша.

– Каквото е останало от него – поправя я Ел Капитан.

– Още не се е отказала от рожбата си – казва Преша.

Чуват нов рев, някъде отдалече, този път много по-мощен.

– В зоопарка имаше ли лъвове? – пита Ел Капитан. – Всъщност май не искам да знам.

– За съжаление – въздиша Брадуел – имаше. И не само лъвове.

– Оттук – казва Преша. – Там има открито място. Вижда се през дърветата.

Поемат бавно напред, отдалечавайки се от горилата. Тя ги изпровожда с печален поглед, сякаш е търсела помощ. После притиска бебето към гърдите си и присяда на една скала. В този миг Преша зърва ръката ù – непокрита с козина, бледа и деликатна. Признак за нещо човешко.

Преша извръща очи. Дали човешката ù природа е напълно заличена?

Ел Капитан и Брадуел вече бягат. Топло е. Повдига ù се, но хуква след тях все на изток. От другата страна на дърветата има блато, край което се издигат дървета. Преша върви начело, ала изведнъж земята под краката ù изчезва и тя пропада. След малко отново стъпва на твърда почва. Залита, но успява да се задържи.

Брадуел и Ел Капитан също се строполяват. Брадуел поглежда на изток – където се издигат „моливът“ и сградата на Капитолия – а после на запад към мемориала на Линкълн, който изглежда като отсечен.

– Отразяващото езеро – обявява той, вдигайки крак над водата. – Сигурно е това.

– Отразяващо езеро ли?

– Навремето тук се провеждаха демонстрации, когато все още бе разрешено – обяснява Брадуел. – Хората се събираха на това място и държаха речи с надеждата за промяна. Точно тук.

Тя нагазват във водата, която става по-дълбока. Нагазила почти до кръста, Преша усеща, че нещо се движи във водата. Риби? Змии? Водни плъхове? Хибриди? Радва се, че водата е тъмна. Дори не иска да знае какво има в нея. Затваря очи и продължава напред. Щом преполовяват езерото, нивото на водата започва да спада. Обелискът вече не е далече, а Капитолият е точно до него.

Изкачват се тичешком по нисък хълм – целта е близо. Още малко и пред тях се издига масивна сграда. Преша опира ръка на студената фасада.

– Трябва да си много самонадеян да оставиш летателния апарат тук – казва Брадуел. Явно Уилъкс е бил дяволски сигурен, че никой няма да се добере дотук.

– Без специални сили може би и ние нямаше да успеем – отбелязва Преша.

– Ама че ирония – отвръща Ел Капитан. – Озовахме се тук благодарение на едно от творенията на Уилъкс.

– Творения – повтаря Хелмут.

Заобикалят сградата и откриват входа. Отпред се издига огромен полуразтопен железен глобус – някога статуя.

– Какво е това? –пита Ел Капитан.

– Статуя на Праведната червена вълна – обяснява Финън. – Издигната в чест на движението два месеца преди Детонациите.

Минавайки през лабиринт от коридори, стигат до проходимо стълбище, по което се изкачват на горния етаж и се озовават в огромна, просторна зала. Куполът, част от който липсва, е високо горе. Вятърът нахлува през дупките, пораждайки вихрушки леден въздух.