Партридж разглежда тръбичката на ръката си и зачервената от левкопласта кожа, обтегната по краищата му. Арвин потупва маркуча, който свързва тръбичката с провесената на метална стойка торбичка с прозрачна течност. Скоро стаята ще потъне в мрак. И Партридж ще изпадне в безсъзнание.

– Колко време ще имам да стигна до дъното на океана?

– Ха! – възкликва Арвин. Нека да слушат… – Започва да халюцинира. Скоро ще изгуби съзнание.

– Колко време? – повтаря Партридж. – Кажи!

Лицето на Арвин започва да се размива. Той потупва отливката на кутрето на Партридж.

– Колко време остава, докато израсте напълно? Около една седмица, нали така? Изумително. Ще си го върнеш цяло-целеничко – казва Уийд почти напевно. – Цяло-целеничко. Цяло-целеничко кутре.

Цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, мисли си Партридж. Дали Уийд не ми казва, че има седмица, за да изрови спомените си. Само една седмица? Дотогава ще трябва да намери списъка със седемте прости истини. Но дори да им повярва, едва ли ще знае, че разполага само със седем дни, за да си спомни изгубеното. Светлините над него се завъртат и примигват. Стаята се люшва. Лицето на Арвин е толкова размазано, че Партридж вече не е сигурен дали наистина е той. Около него застават още хора с маски.

Не трябва да губи съзнание. Не може да им позволи да вкарат тези влакна в мозъка му. Той извива гръб, опитвайки се да се освободи от ремъците. Започва да крещи на Уийд, но не може да прецени дали от устата му изобщо излиза звук. А хората с маските продължават да работят невъзмутимо и методично.

Сеща се за стареца с металния детектор. Дали ще го забрави? Беше го нарекъл глупав, обречен и измислен. Ами ако е истински и всеки ден минава по плажа с убеждението, че Партридж е измислен? Какво значение има?

Тялото му се отпуска. Той затваря очи, чува пиукане. Дали не е от металния детектор? Вижда отново мъжа на плажа, вдигнал поглед към прозореца. А когато се усмихва и докосва шапката си, Партридж установява, че изобщо не е стар. Мъжът е млад. Това е самият той, който маха на нереален непознат, а плажът е истински с истински неща, заровени под истинския пясък – а отвъд е само безкрайната шир на океана.

Преша

Летателен апарат

За да избегнат руините, решават да влязат във Вашингтон от юг, през долината Рок Крийк. Неведнъж чуват стонове и викове, някои от които звучат като човешки. Над главите им прелитат птици и тежко кацат по клоните на дърветата. Едни са с мазно, лъщящо оперение, други имат глави на влечуги, трети приличат на огромни прилепи със зловещи, щракащи челюсти. Крилете им, обрасли с пухеста козина, плющят на вятъра. Грачат като гарвани.

След около четири километра Преша зърва прекършена на две кула, чиято горна част е полуразрушена. Виждат се купчини тухли и камъни, както и непокътнати сводове.

– Какво ли е било това?

Финън обявява координатите:

– Трийсет и осем градуса, петдесет и три минути и двайсет и три секунди на север, седемдесет и седем градуса, нула минути и трийсет и две секунди на запад.

– Стига с тези координати – срязва го Ел Капитан. – Каква е била сградата?

– Вашингтонската катедрала. – Финън им показва изображение на прекрасна постройка със сводове, контрафорси и заострени кули.

– Църква – заключава Преша.

– Само че доста голяма – казва Брадуел. Преша знае, че той има особено отношение към храмовете. В известен смисъл оцелява благодарение на криптата на „Света Уи“. – Наистина е била огромна. Тук са се стичали хора откъде ли не.

– Да отидем да погледнем – предлага Брадуел.

– Защо? – втренчва се в него Ел Капитан.

– Защото е висока. Отгоре ще можем да видим откъде е най-добре да влезем в града.

Започват да се катерят. Насипът от отломки е огромен.

– Родителите ти не са били вярващи, нали? – Преша си спомня, че те не са ходели на църква, отказвайки да бъдат държани в покорство миряни, но вярата в Бог е нещо друго.

– Тя вярваха във фактите и се прекланяха пред истината. В този смисъл бяха вярващи.

– А ти в какво вярваш? – пита го Преша. Самата тя би искала да вярва в Бог и почти успява. Понякога има чувството, че над всичко на планетата има по-висша сила. Обича да се взира в небето, невидимо за хората от Купола – нещо, за което ги съжалява.

– Ами ако Бог и истината са едно и също нещо? – подхвърля Брадуел. – Ако истината е в основата на живите същества? Вярваш ли в това, значи вярваш, че в крайна сметка тя ще възтържествува. Ще се разкрие...

– Като Бог? – додава Преша.

– Не знам.

– През времето Преди, мястото, което отреждахме на Бога, ставаше все по-малко и по-малко. От една страна, бе науката. Именно от позицията на науката Уилъкс си въобрази, че може да се превърне в господ. А от друга, бе църквата, създадена за свои собствени цели, в чието лоно богатите бяха благословени, защото са богати. На някои хора им се разминаваше безнаказано – за извършени жестокости, за най-тежки простъпки. – Брадуел свива рамене.

– Мястото, което отреждахме на Бога, бе пометено от Детонациите като всичко останало – отвръща Преша. – А може би с времето е останала само частица, един атом от Господ.

– Напълно достатъчно, за да оцелее.

Ел Капитан вече е на руините и се провиква към тях:

– Оттук се открива добър изглед. Елате да погледнете!

Преша и Брадуел продължават нагоре. Сред отломките се забелязват късове разноцветно стъкло. Въпреки че са потъмнели от пепелта, цветовете все още изглеждат ярки. Преша взима парче стъкло. Краищата му са остри, но повърхността е гладка. Навремето е било част от нещо красиво, сигурна е тя, нещо, което е вдъхновявало хората.

Щом стигат до върха, Преша хвърля поглед към рухналия в подножието таван. А долу, във вътрешността на просторната катедрала, лежат останките на зеления бакърен покрив, пропаднал под собствената си тежест. Сред пластовете пясък и пепел проблясват жълти и червени отломки от стъклопис, лишен от форма и смисъл. Ала Преша знае, че изкуството е отражение на живота и въпреки всичко натрошените витражи са все още плод на изкусно майсторство.

– Значи това е останало от града – отбелязва Брадуел.

Преша се обръща и оглежда ширналия се пред тях почти пустинен пейзаж. Градът е превзет от тинестите води на мочурища. Във влажните храсти се крият зверове и птици. Руините стигат до призрачните останки на разцепен на две обелиск. Прилича на къс от пропукан камък – вероятно мрамор, но с времето почернял.

– Монументът на Вашингтон – отбелязва Брадуел. – „Моливът“.

– А къде е Белият дом? – пита Преша.

– Някъде е ей там – отвръща Брадуел, сочейки на север от обелиска. – Нищо не е останало от него.

– Ами музеите? – обажда се Ел Капитан, докато Хелмут се взира развълнуван над рамото му. – Обеща ми образователна екскурзия.

– Ето ги там. Архивите, Националната галерия, Музея на американската история, Музея по естествена история, Музея на праведната червена вълна... Виждате ли каменните останки на изток от „молива“? – Брадуел посочва могилите с каменни руини. – Може би Декларацията за независимост все още е някъде там. Доколкото знам, са я прибирали в подземно хранилище. Не е изключено да е оцеляла след Детонациите.

– Погледнете натам – казва Ел Капитан, сочейки на изток. – Не е ли това, което търсим?

Капитолият на Съединените щати се очертава на хоризонта като изящен сапунен мехур. Разнебитен, но все пак е там, на малък хълм, издигащ се от заблатените земи. С врмето белият камък е посивял. Огромна част от набраздения с пукнатини покрив е пропаднала. Липсват големи парчета от стените и от разстояние сградата изглежда като направена от дантела. Преша се сеща за дупчиците по дрехите, проядени от молци. Изведнъж осъзнава, че куполът не е празен. Нещо проблясва отвътре, сякаш метал. Летателният апарат – огромният му силует, неговият корпус. Нима наистина е там?