— Невероятно!

— Нали? — усмихна се тя. — Това е неопровержимо доказателство за съществуването на тези споделени енергии, които протичат между нас. Тук, в „Нова зора“, искаме да научим хората как да овладяват тази енергия, да я използват за добро и да отхвърлят злото.

Маймунската история звучеше интересно, но чак пък неопровержимо доказателство за вълшебни информационни вълни? Телепатия? Студентът по право у мен се нуждаеше от по-солидни доказателства.

— Но откъде знаеш? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— Откъде знаеш, че е била виновна тази енергия? Може плодът просто да е имал по-добър вкус след измиването. Защо трябва да е телепатия? Защо да не е само практично приложение на две различни маймуни бонобо?

— Не мисля, че бяха бонобо — поправи ме тя. — Май бяха шимпанзета.

— Бонобо са шимпанзета — уведомих я. — А шимпанзетата не са маймуни.

— Е, както и да е, това е сериозно проучване, публикувано в научно списание.

— Кое списание?

— Не съм сигурна, но мога да разбера — предложи тя. — А сега ми позволи да те отведа в студиото.

Надигна се енергично, без да си помогне с ръце, демонстрирайки стегнатите мускули на задника си.

— Днешният безплатен курс е ръководен от една от най-мъдрите ни учителки. Въведение в дишането и смеха.

Никога не ми бе идвало на ум, че дишам и се смея погрешно и един ден ще ми се наложи да взимам уроци, за да науча правилната техника. Също така не си бях представял, че подобни основни функции изискват усъвършенстване. Но бях достатъчно широко скроен, за да се усъмня в собствените си западняшки навици за вдишване-издишване и смях. Нямах причина да съм циничен, поне засега, и реших да продължа. Останах с погрешното впечатление, че бръснатата хубавица, която ме прегледа, искаше да я чукам. Щях да посветя следобеда на потенциалната ни космическа връзка. Освен това Дейзи ми каза, че имам отворено сърце, което накара тъжната маймуна в мен да се почувства поласкана и разбрана. Погъделичка самочувствието ми, а подобно действие винаги ме подтиква да се включа в нещо откачено. И най-дребният комплимент унищожава здравия ми разум и ме изпраща на кръстоносен поход. Дейзи трябваше да ми каже само, че имам красиви очи, и щях да й напиша чека веднага.

Тя ме поведе към студиото. Там свиреше успокояваща музика и всички членове се прегръщаха, когато минаваха един покрай друг. Почувствах се като пълен идиот.

И внезапно я видях.

Трудно е да се каже какво точно ни привлича към определени хора, какво ни кара да мислим, че нещо е любов, а друго не е. Може пък да има метафизично обяснение. Единственото свято в живота ми досега бе чувството за извънземната ми връзка с Лили, историята, която си разказвах за това как душите ни се сливат. За първи и единствен път пропастта между мен и останалата част от света бе запълнена с най-великолепното спокойствие. И безгрижно захвърлих всичко това заради някакво неясно бъдеще. Вероятно обаче бе по-скоро от страх, че вълшебната приказка не бе реална, че никога не съм бил свързан с Лили, а душата ми ще си остане бездомна завинаги, че любовта въобще не съществува, а има само страх и очакване за смърт, бърза и безсмислена. В поддържането на мита имаше свобода и безопасност. Предполагам, че точно заради това видът на Лили след всички изминали години предизвика подобна реакция у мен. Наведено надолу куче, късо подстригана коса, стъклени очи, красива уста, рецитираща някакъв санскритски текст (дали пък не беше корейски), предназначен да повлияе на диафрагмата. Лили беше учителката. Не можех да се науча как да дишам и да се смея от нея. Преди се бяхме смели и дишали заедно и макар да бе страхотно, тя определено не бе съвършена. Заех мястото си в задната част на класа и потиснах сълзите си. Любовта на живота ми, жената, която всеки ден се надявах да видя отново, стоеше пред мен, а аз исках само да си халосам главата в стената.

Знаех, че Лили не беше Далай Лама. Не бе възможно да е постигнала просветление за толкова кратък период от време. А и как човек преминава доброволно от чукане в кенефа на мизерен бар до медитация под свещеното дърво? И как това се превръща в печелившо начинание? Още дори не бях говорил с нея, но вече й бях ядосан. Учителка по какво? Лечителка на какво? Магията, която живееше в мен и ме поддържаше през всичките тези години, и образът на Лили, моята Богородица, бяха унищожени в мига, когато научих, че тя наричаше себе си учителка, лечителка, мисионерка, монахиня. Душата ми се почувства осиротяла. Сега Лили се продаваше на всеки, готов да плати! Под дегизировката на йога и тай чи. Гледах я как прегръща напълно непознати, как слага ръце на задниците им по време на упражненията, как затваря очи и се усмихва. Искаше ми се таванът да падне върху нея.

Или върху мен. Когато бях по-млад, имах навика да се будя рано и да се разхождам покрай реката. Срещах група камбоджанци, които се разхождаха заедно, и вървях след тях, имитирайки походката им. Те размахваха ръце и ги вдигаха до брадичките си. Аз също го правех и вярвах, че това е най-добрият начин за ходене, докато не загубих равновесие и не се спънах. Още тогава трябваше да си науча урока и вероятно го бях направил, защото класът по дишане и смях ми заприлича на фарс. При това до такава степен, че се уплаших за физическата си безопасност. Лили ни нареди да дишаме бързо, докато удряме бъбреците си с юмруци и подскачаме. Веднага почувствах, че ми се вие свят и може да припадна. Накара ни да се смеем монотонно. После трябваше да повтаряме „Смешни бъбреци, смешни бъбреци“. Стигнахме до дробовете и главите си и накрая почнахме да се потупваме по подмишниците, крещейки: „Обичам подмишниците си!“

Никога преди не съм се занимавал с йога, но бях сигурен, че нямаше нищо общо с това. Бях прекалено замаян, за да се тревожа. Групата ни се състоеше от двайсетина души, пеещи хвалебствия за мишниците си без никаква ирония.

Огледах помещението и забелязах Дейзи. Подскачаше с такава енергия и галеше подмишниците си с такъв ентусиазъм, че почти ме накара да повярвам в ползата от упражнението. По лицето й се стичаха сълзи. Възрастен кореец стоеше до вратата със скръстени ръце и кимаше утвърдително към Лили. Одобрението му я накара да се усмихне по начин, който ми взе акъла. Онази Лили от въображението ми не се нуждаеше от ничие одобрение. Беше самостоятелна гениална професорка по изкуство или лекарка в „Маунт Синай“, работеща през лятото за „Доктори без граници“.

Тя приключи урока с десет минути „Детска поза“, йога поза, където коленичихме и положихме глави на пода, а Дейзи мина от ученик на ученик, подканвайки ни да подпишем тримесечен договор за курсовете им. Шокирах се, когато видях как доста хора се съгласиха да платят наглата цена. Петстотин долара за неограничен брой класове и гарантирана лична връзка с учителя ти. Още повече се шокирах, когато собствената ми ръка надраска подписа ми на пунктираната линия, но вярвах, че съдбата ме е довела тук по някаква причина. Бих направил абсолютно всичко, за да съм отново в компанията на Лили.

След като се надигнахме, ни поднесоха чай и започнахме да се запознаваме. Поех си дълбоко дъх и отидох при Лили. Тя обсипваше с прегръдки и похвали всеки, който се доближеше до нея. Застанах на опашка и зачаках реда си. Когато се спогледахме, тя не ме позна веднага.

— Лили, аз съм — заявих и разтворих ръце за прегръдка, показвайки тъмните кръгове пот под мишниците си.

— О, Господи! — извика тя, като обви ръце около врата и ме зацелува по лицето и главата. — О, Господи! Не мога да повярвам!

Сложи ръка на закръгленото ми шкембе и го потупа.

— Мина толкова време — каза. — Погледни ни. Остаряхме.

— Не и ти. В идеална форма си.

— Е, трябва да съм добра реклама за центъра — пошегува се тя.

Въпреки потта, нервите и отвращението ми от избора й на професия, не можах да се сдържа и я помолих да вечеря с мен.

— Бих искала, но трябва да попитам наставника си — отвърна, като посочи корееца с каменно лице, застанал до вратата.