Чайките се завръщат, любопитни или враждебни. Струпват се по прозорците и започват да ги удрят с човки. Сгушваш се в мен… очакваме края… и двамата смятаме, че ще е нещо като обречените мисии на полярните изследователи, за които сме чели. трагично, но мирно се отпускаме във вечен сън, докато вятърът плющи извън найлоновата палатка.

Една от призрачните бели птици се удря силно в прозореца, чупи си врата и пада. Може би, след като болките от глада преминат, делириумът, който ще дойде с жаждата, ще ни освободи. Ще бъдем завинаги свободни и мъртви.

Всичко отвън притихва. Люлеем се в огромната каравана над зловещия град. Чуваме само далечни звуци от взривове и писъци. и от време на време виждаме ярките лъчи на прожекторите. Мислите ни отстъпват пред умората и желанието да се предадем.

Внезапно чуваме отново крясъка на чайките. Летят наоколо, но този път не нападат прозорците на кабинката.

Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна, вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове. Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли, пушена шунка, консервирана риба тон. протеини. мазнини и витамини. Вземам всичко, което донасят и оставят на покрива. нахвърляме се върху провизиите. дори не усещаме вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество и чудо.

Наслаждаваме се на яденето така, както преди малко искахме да се насладим на телата си. Осъзнаваме, че ще останем живи още известно време.

— Това може би е решението — казваме едновременно.

В момента, когато проговаряме, в кабинката се появява старец.

— Ти пък откъде дойде? — изкрещяваме заедно.

— Винаги, когато вземеш две думи и ги потъркаш заедно като пръчки. — свива рамене той. — Аз съм Стареца. Няма да остана дълго. Винаги съм тук.

Наистина е стар. И мръсен. Прилича на плашило, забравено на полето. Но мирише хубаво. На топли банички в хартиена кесия.

— Какво да правим? — питам.

— Непрестанно задавате този въпрос — отговаря той, като вдига ръка, която изглежда прекалено голяма за слабото му тяло. — Защо не опитате да подкарате кабинката? Държите лоста.

— Това ли е лостът? — питаш, като вдигаш ядеца.

Той отново си е променил формата и сега прилича на нещо, създадено от човек. Промишлено, но красиво.

— Защо не опитате? — казва Стареца и ни посочва процеп в таблото, който очевидно е изработен, за да побере точно такава форма.

— Откъде да знаем, че можем да ти вярваме? — питам.

Той се усмихва.

— Имаш предвид, как можеш да ми се довериш? — отвръща. — Кажи ми, кой ти даде лоста?

— Твоята къща ли беше онази с животинските глави? — изпискваш.

— За какво говориш? — учудва се той. — Нямам нужда от къща. Аз съм Стареца. Имам

предвид, че начинът, по който сте се добрали до лоста, означава, че може да ми се доверите.

— Къде отива кабинката? — извикваме едновременно.

— Аз пък откъде да знам? — поклаща глава той. — Вие държите лоста.

— Тук сме в безопасност — казвам.

— Не знаем къде отива кабинката — добавяш.

Наблизо избухва ракета и кабинката се залюлява.

— Безопасност — повтаря Стареца.

Виждаме хора, които вървят по кабелите. На главите им има каски с фенери. Отначало са само двама. После се появяват повече. Някои се гърчат по кабела, други се придвижват с помощта на ръцете си. Трети са пъргави като гризачи и вече наближават кабинката.

— Вие си решавате — кимва Стареца. — Аз изчезвам.

— Чакай! — извикваме. — Няма да скочиш оттук!

— Не, няма да скоча — отговаря той, сякаш сме пълни тъпаци.

И наистина се чувстваме такива.

— Но какво ще стане? Къде сме и как да се измъкнем? — питам.

— Въпросът, който би трябвало да си задавате, е как се добрахте до лоста — отговаря

той.

— Кабелът просто изчезва в тъмнината — отбелязваш

— Тъмнината е вечна, докато не зададеш правилния въпрос — казва той и изчезва пред очите ни.

Мамка му!

Някои от хората с фенерите доближават кабинката. Чайките се скупчват около тях. От града долу излитат балони. Сребърно фолио, яркорозови и карминеночервени сърца. Един от катерещите се е готов да скочи върху покрива на кабинката. Не знаем какво искат тези хора, нито как да постъпим. Но не ни се струва разумно само да чакаме тук като идиоти. Освен това, колко души може да издържи кабелът? Струва ни се, че сега е подходящият момент. Отново.

Пъхваме ядеца в процепа, който Стареца ни показа, и го дръпваме. Очакваме кабинката да се понесе напред, но усещаме само силен порив на вятър. Дъното на кабинката е паднало. Подът е изчезнал и ние висим отстрани… остатъците от хранителните запаси политат надолу.

— Шибаняк! — изкрещяваш. — Шибаняк!

Старецът се появява във въздуха.

— Измами ни! — извикваш.

— Не е вярно — отговаря той спокойно. — Не ви казах как се движи кабинката.

— Какво да правим сега? — извикваме едновременно. — Да паднем и да се пребием?

Той се намръщва, сякаш сме глупави деца.

— Не мисля, че много ви бива в падането. Защо не се опитате да намерите нещо. Просто хванете лоста.

Изчезва отново. Не можем да се задържим повече. нямаме избор. дърпаме ядеца в мига, когато двама души скачат на покрива на кабинката. Стисваме го здраво и пускаме кабинката. Крещим ужасено. но и сме въодушевени от решението си. От освобождението.

Не прилича на падане.

След секунда. или милион години. страхът от падането се стопи и сега изпитваме удоволствие и могъщество. Същите, каквито изпитвахме на въртележката на панаира. Няма

логика, но и в нищо, което ни се случи от панаира насам, няма логика. И есе пак се чувстваме напълно естествено. Като нещо, което ни е било писано да направим и сме правили и преди. Просто сме забравили.

Ако падаме, защо земята не се надига към нас? Защо рушащият се град с прожектори и откачени тълпи не се приближава? Всъщност светлините и шумът се отдалечават. Чувстваме се фантастично, като че ли телата ни се разтварят, за да погълнат нощта. Смеем се лудо, сякаш приели силна дрога. От очите ни текат сълзи.

Хората започват да скачат от кабела и да се закачат за нас. Не се страхуваме. Появяват се и още хора — по скалите и кабела и от двете страни. Хвърлят се и политат надолу, придружени от чайките, прилепите и балоните.

Заедно образуваме плътен кръг. Фенерите им проблясват. Разширяващото се колело се върти лудо, а ядецът грее в средата. Поглеждам спиците на колелото, крайниците, крилата и платовете, размазани заедно. Все повече хора скачат и участват в изграждането и увеличаването на въртящата се машина. Кристал. Пера. Кръв и кости.

И все пак не чувстваме, че падаме. Чувстваме, че сме потеглили на ново пътешествие. Към нов дом.

Информация за текста

Информация за текста

Сканиране:

Разпознаване, корекция и форматиране: уейшз, 2014

МАКСИМ ЯКУБОВСКИ РОБИНЯТА

Английска, първо издание Превод Елена Чижарова Редактор Валя Иванова

Художествено оформление на корица „МедасЬгоп“ Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД Анна Балева Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково Формат 60/90/16 ИК „БАРД“ ООД

София 1124 жк „Яворов“, бл. 12 А, вх. II е-тай: оШсе@ЪаМ.Ъ§

по!е8

Анди Уорхол (1928–1987) художник, водещ представител на американския поп арт —

Б.пр.

Два образа (картини или икони), на закачени с пантички плоскости — Б. пр.

Страх от височини — Б. пр.

Поддръжниците на Парламента по време на Гражданската война в Англия. Познати също и като Парламентаристи, те се борели срещу Чарлз I за установяване на конституционна монархия — Б. пр.

Харуки Мураками, японски писател и преводач, носител на награда „Франц Кафка“. Творбите му са основно съсредоточени върху отчуждението и самотата — Б. пр.