Веднъж баща ми каза, че човек не можел да живее в оазис. Можел да спре, да пие вода, да си почине, но после трябвало да продължи и да намери пътя към дома си. А това е само оазис, казвам си, докато мия чиниите и ги поставям на сушилнята. Място, където да полегнеш на сянка, далеч от горещото слънце. Заставам под душа и поглеждам венчето на стената. Да, само място, където да си починеш, преди да продължиш нататък. Плитките ми натежават от водата, но не ги разплитам. Очите ми се замъгляват от сапуна. Приглаждам чаршафите и възглавниците. Той ще спи върху тях довечера.

Трябва да тръгвам.

Можех да разгледам всичките му вещи, но не го правя. Той заслужава нещо по-добро. На излизане надниквам във втората спалня. Не мога да се сдържа. Натискам ключа за осветлението и виждам кашони, стар пътнически сандък, прашни чаршафи, покрили маси и столове. Повдигам чаршаф, под който се крие малка библиотечка. Трофеи, купи и панделки, провъзгласяващи едно и също: ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО, ПЪРВО МЯСТО. Датите. Той е спечелил някои от наградите в Елънсбърг през същите години, в които и аз живеех там. Борили сме се, кървяли сме и сме спали в същото малко градче, под същите звезди. Пускам чаршафа обратно.

Отворена кутия седи върху купчината. Придърпвам я и преглеждам снимките в евтини рамки. Млад мъж с гарвановочерна коса, обрамчила строго и решително лице, яздещ бик след бик. Зад него море от лица: съдии и публика. Прожекторите осветяват мъжа и животното. Странно е да видиш такава сила и ярост зад помътените стъкла. В една от снимките бикът рита толкова мощно, че задните му крака са по-високо от главата на ездача. Но на никоя от снимките ездачът не пада. Всеки път успява да отбележи осемте секунди. Яростта в снимките е на ездача, а не на бика. Човек, който винаги печели и никога не изпуска юздите.

И все пак мен ме пусна.

Връщам снимките в кутията и я поставям на купчината. Внимавам да затворя вратата зад себе си и да оставя всичко, както си беше преди. Часовникът ми показва два. Време е да потегля. Чакат ме шест часа шофиране и искам да прекося прохода преди смрачаване. Загасвам лампите, затварям прозорците и разтребвам кухнята. Взимам бележката и картата и оставям ябълката. Мъча се да заключа предната врата, но осъзнавам, че не се заключва. И вероятно никога не се е заключвала. Тук няма нужда от подобно нещо. Невероятно.

Мятам чантата си на седалката, паля колата и не се обръщам назад. Чудесно е да съм отново на път и свободна. Е, нещата не се развиха както планирах, но пък кога ли е ставало така? Сгради профучават край мен, докато карам бързо през Кититас към магистралата. Беше приключение, нещо, което да си припомням, когато остарея и не ми остане нищо друго. Последното мънисто от огърлицата, искрящо като очите на непознат…

… стоя до колата. Паркирана е на прашна отбивка встрани от магистралата, високо над долината. Оттук виждам Елънсбърг, блясъка на виенското колело, прозорци и фарове, осветени от следобедното слънце. Кититас лежи на изток, зелено бижу в древната земя. Вляво е Кли Елъм, друго малко градче с безброй дървета. А между тях реки от пътища и ферми. Земята гъмжи от живот от хоризонта до снежните Каскади. Това не е оазис, а империя.

Ще се прибера около осем, пише на бележката в ръката ми. Гледам я вече три часа, почти четири. Кожата ми е нагорещена от слънцето. Ще се прибера. Той е внимателен човек, пестелив на думи. Това го знам. Написал е три неща, които трябва да знам, и ми е оставил карта. С каква цел тогава ми казва, че ще се прибере? Защо да ми пука, че ще си е у дома в осем? Тогава би трябвало да се върна. Но няма да го направя. Той спечели отново. Губил ли е някога?

Скоро ще се стъмни. Слънцето все още е високо, но светлината се промени. Поглеждам към планините, но не виждам нищо, не усещам нищо. Единственото, което ме вълнува, е в ръката ми. Написано на лист хартия, кратко загадъчно изречение. Завъртам се и вадя картата от колата. Червена линия с два кръгли края. Кръговете ме гледат като очите на бик. Животно, което винаги печели и никога не му позволяват да се предаде. Каква ли е любовната му фантазия? Какво ли е непостижимо за него?

Накарай ме да се подчиня.

Движението е кошмарно. Панаирът затваря и каравани, и ремаркета задръстват улиците. Проправям си път през Елънсбърг към магистралата до Кититас, после настъпвам газта и се връщам в къщата? Гумите ми разпръсват чакъл по пършивата морава. Прозорците се оцветяват в оранжево от залязващото слънце. Ранният вечерен вятър разлюлява плитките ми. Отварям багажника и се заравям в кашоните. На дъното има тънки кожени каиши, прикачени към петнайсетсантиметрови пръчки от полирано дърво. Може и да греша. Ами ако той ме удари? Или нещо по-лошо? Бележката потъмнява от потта ми. Стисвам я здраво, докато се качвам по стъпалата към къщата, и се моля да съм права.

Всичко е така, както го оставих. Отварям прозорците и запалвам лампата. Той ще види колата ми. Не мога да се скрия. Не искам. Ще му покажа, че ездачката е готова и състезанието вече е започнало. Оставям спалнята тъмна. Събличам се, нагласям сбруята около хълбоците си и се настанявам в средата на леглото.

Часовникът тиктака, вятърът въздиша тъжно. Сенки се простират из стаята. Чакам търпеливо, а в краката ми е ябълката. Часовникът показва почти осем. Чувам двигател в далечината. Приближава се бързо към къщата и накрая спира под прозореца.

Шум от тичащи крака. Вратата се затръшва, по дървения под тропат ботуши.

… хиляда и осем…

Навремето, много отдавна, имах една мечта, момичешка фантазия, която почти бях забравила. Спомням си я тази вечер, най-самотната нощ от всички досега. Чакам сама на бялата равна арена. Жребец с огнени очи ме гледа свирепо, устните му са отдръпнати назад от гняв или шок. Не се трогвам. Протягам ръце нагоре и поглеждам настрани. Преструвайки се, че не го виждам и не се интересувам от него, се превръщам в непостижимото, в онова, за което копнее.

Минава известно време и дивото животно се приближава към мен. Любопитството надделява над страха му Целува ръцете и краката ми. Избърсвам потта от кожата му и прокарвам ръце по тялото му Там, където преди царуваше самотата, разцъфтява страст. Танцуваме на празната арена, крайниците ни се сплитат колебливо и накрая го яхвам. Обяздвам мощното му тяло, горещи мускули потръпват под краката ми. Той подскача лудо и се бори с тежестта ми. Но аз се държа здраво и чакам страхът му да премине.

И преминава, защото той иска да е под моята команда, иска да бъде опитомен. Но чак след като го яздя до изтощение и той все още се стреми да бъде погален от мен, осъзнавам, че съм спечелила. Обич и доверие го привързват към мен, а аз се навеждам към изпотения му врат и прошепвам в ухото му:

— Вече си мой.

КЪСНО ЗА ПОШЛЯПВАНЕ

РЕИЧЪЛ КРЕИМЬР БЪСЕЛ

Лора закъснява. Не мога да пренебрегна факта, че часовниковата кула пред апартамента ми тъкмо шумно отброи шест, а момичето, което ще нашляпам, още не е тук. Разхождам се из спалнята и прокарвам пръсти по уредите, които съм подготвил. Миниатюрна кожена хилка, дребна играчка, чийто лай винаги ще е по-страшен от ухапването. Дълга линия, облицована за максимално въздействие. Лъскава черна плоска бухалка, здрава и силна като мен. От едната и страна има пухкава кожа за моментите, когато искам да я успокоя или просто да я прилъжа, че е в безопасност. Следват коланът ми и дървена хилка. Вероятно няма да използвам всичките, но обичам да съм винаги готов.

Разхождам се наоколо и се опитвам да не се ядосвам прекалено много. Срещите ни са с цел забавление и взаимно удоволствие, като тя се навежда над коляното ми или се просва в скута ми. Понякога сядам на стол, напълно облечен, а тя се съблича и ляга върху мен и дългата й черна коса докосва пода. Трябва да я изчакам да застине неподвижно, тъй като идеалната смес от нерви и възбуда кара тялото й нежно да потръпва.