Банята има спартански вид като останалата част от къщата. Сядам на тоалетната чиния и се вторачвам в простата завеса за душа, полуизстисканата паста на плота, нащърбената чаша със самотна четка за зъби. По стените няма нищо освен огледало над мивката и малко венче от сухи рози и ронещи се треви. Не е нещо, което човек като него би купил. Тук някога е имало жена.

Пускам водата и ставам. Завличам се до мивката и изчаквам да потече топла вода. Намокрям крайчеца на хавлия и я прокарвам между краката си, пренебрегвайки болката. Ще премине. След по-малко от ден ще си бъда у дома, а всичко това ще е далечен спомен. Просто още една глупава мечта…

Оставям хавлията. Тъпата болка тупти като второ сърцебиене. Кръв, пулсираща по всички тайни места, където бе той преди малко. Това е всичко, което имам от него — болката на мястото, където ме бе изпълнил и където ме остави. Искам ли да я залича толкова бързо?

Напълвам нащърбената чаша с вода. Пия и се поглеждам в огледалото. Жената, която ме гледа оттам, е чужда, но и позната — младото момиче от миналото ми. Призрак с леки бръчици около очите и устата, но още по-красив от възрастта. Бледо лице, обградено от рошава кестенява коса, зачервени от грубата му четина бузи и разширени зеници. Капка вода се стича от подутата ми долна устна. Това ли вижда той? Представям си как застава зад мен, прегръща ме и залепя устни към рамото ми. Образът е толкова силен, че поглеждам настрани, за да проверя дали наистина е тук. После връщам очи към огледалото.

Каква бих могла да бъда с него. Ако исках.

— Престани, Катрин — прошепвам. — Това е просто още една мечта.

Но образът и чувството си остават.

… хиляда и шест…

Почукване по вратата и образът изчезва.

Каня се да кажа, че ще изляза след секунда, но той вече отваря.

— Добре ли си? — пита, като ме оглежда внимателно с безизразно лице.

— Добре съм. Бях жадна.

— От доста време си тук.

Прави ми знак, че иска да влезе. Подавам му чашата и минавам покрай него, като внимавам да не издам желанието си да побягна.

— Не заспивай — казва той, преди да затвори вратата.

Забелязвам, че я оставя леко открехната. Тънката ивица светлина ми помага да стигна до леглото, където се свивам и вслушвам в звука на течаща вода. Нощта нахлува през прозореца като бурна река. Чувам шумолене на листа и далечен кучешки лай. Светлината угасва и въздъхвам. Не искам всичко това отново — грубото докосване, безличното пробождане на плът. Сърцето ми бие лудо. Свивам се на топка, уплашена, че сърцето ми ще изскочи през гърлото ми.

Той се движи из стаята, лек и невидим. Тялото ми го усеща да стои над мен и да ме гледа. Иска ми се да му откажа, да му обясня, че мускулите ме болят и съм наранена и насинена. Искам да заплача и той да пресуши сълзите ми с целувки. Но няма да го направи. Приближава се към мен.

Вторият път е абсолютно различен от първия.

Косата ми се плъзва встрани от лицето. Той я гали нежно и я прибира зад ушите ми. Очите ми се приспособиха към тъмнината и виждам как суровото му лице се смекчава. Един пръст опипва брадичката ми и се премества на устните ми. Другата му ръка се надига. Подготвям се, но не се извръщам. Пръстите му избират кичур коса и го разделят на три. Нещо задрасква в гърлото ми, когато осъзнавам какво прави. Сплита косата ми нежно на плитка. Докосването му е успокояващо. Сантиметър по сантиметър краката ми се разтварят и притискат в неговите. Сядаме един до друг с наведени глави. Той облизва пръст, преди да приглади непослушните кичури. Майка ми правеше така.

Когато стига до края, завързва косата спретнато, завърта главата ми и започва нова плитка. Премествам се по-близо и прехвърлям крак върху неговия. Коляното му е опряно в слабините ми. Лявата ми ръка небрежно поляга на бедрото му Той не ме отблъсва. Бавно сплита плитката, а аз протягам ръка към пениса му.

Той завързва косата и прокарва ръце по лицето ми. Облива ме гореща вълна. Коляното му се размърдва и аз се притискам в него, овлажнявайки го. Той стисва плитките ми и ме привлича към себе си. Не е нужно да виждам, за да знам къде са устните му — долавям горещия му дъх.

— Не си отивай — прошепва той. — Не си отивай.

Всяка дума е целувка и молба.

— Не отивам никъде.

Сърцето ми се свива. Ще започне ли отново? Но отговорът му ме изненадва.

— Не си отивай у дома.

Още целувки. Ръцете му се спускат към кръста ми.

— Остани тук.

— Не мога да остана. Трябва да се прибера у дома.

— Домът ти не е там.

Думите му са жестоки, но верни. Твърдата му длан се плъзва към гърдите ми. Пръстите му започват да стискат зърната ми.

— Бягаш към нищото.

Нямам отговор. Нито за него, нито за самата себе си. Просто го оставям да говори. Заслужава си. Ръката ми се раздвижва върху твърдия му член и копринената глава. Потърквам я нежно. Той изстенва, но се отдръпва. Устните му се спират върху зърната ми, после слизат надолу. Отпускам се назад върху възглавниците. Устата му ухажва интимните ми части до пълно подчинение. И най-после загрявам: това е състезание. Той ще ме накара да се изпразня като животно, после ще си тръгне, без да мога да му дам и секунда удоволствие, защото той контролира положението. А аз ще бъда оставена гола в прахта, с наслада и болка, звънтящи в костите ми като камбани.

Пречупил съм всичко. Винаги печеля.

Нали точно това каза?

Той ме прегръща, прониква в мен и отново чувствам, че се давя. Не свършва и не ми казва защо. Горещи сълзи и болка следват оргазма. Но този път той ме държи, люлее ме като бебе, докато нощта избледнява в розово утро. Изтощена и омекнала, потъвам в полусън, изпъстрен с неясни образи. Намирам се в Каскадите, покрити със сняг върхове под звездното небе. Няколко думи достигат до нас, шепот на радио за сърцето, минаващо от едно отпуснато тяло в друго. Позволи ми да се подчиня. Достигам черните земи на съня, обзета от страх, когато осъзнавам, че не знам откъде дойдоха думите — от мен или от него, от планините или небето.

* * *

… хиляда и седем…

Слънце и птичи песни. Преди да отворя очи и да се протегна, разбирам, че вече го гама. В къщата цари сладко-горчиво спокойствие.

Тънък кариран халат лежи на ръба на леглото. Не беше там снощи. Гънките в плата ми подсказват, че не е бил обличан от години. Нахлузвам го и вдигам ръка към носа си. Платът ухае леко на него. Усещам аромата му и в кожата, и в косата си. Прокарвам език по устните си. Той е и там.

Влизам във всекидневната, този път почтително, сякаш съм в църква. Прозорците са затворени и във въздуха висят прашинки като мъртви звезди. От кухнята се чува часовник, който отброява секундите. Следвам звука. Слънце облива стаята и избелва завесите. Усещам аромат на кафе и яйца. Наливам си чаша кафе и сядам на стол, все още леко схваната от предишната нощ. Но не се чувствам зле. Всъщност не съм била толкова спокойна и уравновесена от години.

Той ми е оставил бележка и карта на масата под червена ябълка. Плъзвам бележката

към себе си и я прочитам. Спретнати букви, написани със синя химикалка.

„Ще работя на панаира днес. Във фурната има чиния за теб. Вземи си каквото искаш от хладилника. Ще се прибера около осем.“

Чиния във фурната. Приближавам се до печката и отварям вратата на фурната. Топъл въздух облива лицето ми. Чиния, покрита с фолио, стои на решетката. Грабвам кърпа за ръце, вадя чинията и махам фолиото. Бекон, яйца и препечени филиики. Той ми е приготвил закуска.

Наливам си втора чаша кафе и сядам да закуся, вторачена в бележката. Няма „Благодаря за всичко“, нито „Беше прекрасно“. Е, те не са в стила му. Разтварям картата. Той е очертал червена линия от нищото през Кититас към магистрала 90. Бележка, ябълка и път за измъкване. След всичките му протести, той иска да си тръгна. Иска да…

— У дома — казвам на тиктакащия часовник.

Но думата вече не ми звучи добре. Може би защото, когато си помисля за дома, не знам какво би трябвало да видя.