— А сега да прескочим до фирмата Ефген.
— Какво има там?
— Синтетични камъни. Модерна и евтина стока. Би могла наистина да ви влезе в работа.
— Уви — въздъхвам, — всички периметри в търговията са отдавна заети.
— Не сте далеч от истината.
— Добре, че вие все още сте свободна.
— Не за вас, Албер — поклаща глава дамата. — Нали сам казахте да не бъркаме любовта с работата.
И Мод прави знак на момъка да дойде за сметката.
Синтетичните камъни. Искрено казано, не виждам каква е разликата между тия рожби на химията и рожбите на природата, ако оставим настрана разликата в цената. Възрастният служител на Ефген разтваря едно подир друго пакетчетата с образци, а Мод рови из тях с добре поддържаната си бяла ръка или записва цените в бележника. Сега разбирам защо Сеймур предпочита да работи с жени. Един мъж рядко би се грижил с подобна добросъвестност за легалната си фасада.
— Е, сега вече можем да се приберем и да дремнем — казвам, когато най-сетне излизаме от предприятието.
— Не ви ли е срам. Имате цяла нощ за спане. Нека да се разходим из околностите, да подишаме въздух.
— Разходете се. Но преди туй ме оставете в хотела.
— Тази жена с четирите си деца не излиза от ума ви — произнася съчувствено Мод.
Тъй че оставаме да се излежаваме всеки в покоите си. Едно малко отмъщение от моя страна, задето ме е занимавала целия ден с тия камъни.
Вечерта прекарваме в бара на хотела. Барът работи до късно след полунощ, обаче ние се прибираме още към десет. А на другия ден — пак същото. И на следния — все същото. И колкото да се ослушвам, не долавям никакви звуци на цигулка — ни първа, ни втора.
Тишина.
— Хайде да се напием! — предлагам.
— Какви ви прихванаха? — пита Мод.
— Нима вас не ви прихващат?
Спокойният израз на дамата е достатъчен като отрицателен отговор. Обаче изразът понякога лъже. Бих искал да видя тоя тип, който ще виси като кон над празни ясли пет дена във Франкфурт и още три — в това загубено градче, без да почне да си яде нервите.
Току-що сме седнали в бара на хотела. Избрали сме съвсем ранен час — още няма осем, — защото след десет вечерта тук става истинска лудница. Нощните заведения в Идар не са цели дузини, така че няколко зимника, подобни на този, се оказват съвсем пренаселени в късните часове.
Зимникът на Парк-хотел е съвсем банален по вид — в средата е разположен тезгяхът, във формата на кръг около него са високите столчета, а в останалата част на огромното помещение са пръснати тежки дървени маси от старинен селски тип, предназначени за по-улегналите посетители, които не обичат да пият с увиснали във въздуха крака.
Ние сме от улегналите. А също и от дискретните — масата е в самия ъгъл на заведението. Почти като влюбена двойка. Или по-скоро — семейна, ако се вземе под внимание как мълчим и гледаме в различни посоки.
Стопанинът, едър мъжага от италиански произход — тая Мод има чувствителен нос за италианската кухня, — вече се е настанил сред колелото на бара, за да подготви батареята от чаши и бутилки, докато трите му жени подреждат масите и шетат в кухнята. Макар да е в най-интимни отношения с тия жени или може би тъкмо заради туй, италианецът от ранна заран до късно след полунощ ги кара да работят до скъсване, да се занимават с бельото и с леглата, да висят на рецепцията, да сервират закуската, да готвят и да прислужват в бара.
— Робовладелец — забелязвам, додето наблюдавам шетнята.
— Плаща добре — възразява дамата. За да добави след къса пауза: — Глупачки.
— Нали плаща добре?
— Глупачки — повтаря Мод. — Ще се амортизират за десетина години само защото са алчни.
— Е, после ще се омъжат.
— Да. За да слугуват на друг мъж, който даже няма да им плаща.
Разговорът секва, понеже една от глупачките се появява с огромен поднос, съдържащ поръчките на моята дама.
— И една бира — казвам.
— Нали искахте да се напиете?
— Отлагам проекта. Щом не щете да ме следвате.
— Ако реша да се напия, мога да го направя и без питие — промърморва дамата.
— Интересно ще е да го демонстрирате.
— Казах: ако реша. Бихте ли ми подали оцета и зехтина.
Тя оросява обилно зелената салата и пристъпва към едничкото си развлечение.
— Все пак вие ме озадачавате, Мод — произнасям към края на вечерята.
— Затова че не съм ви поканила в стаята си? — пита тя прозаично, но доста точно.
— Не става дума за мене. Обаче вие не можете да бъдете денонощно само едно служебно лице.
— Не съм и твърдяла, че върша подобен подвиг.
— Вие ме озадачавате — повтарям. — Не мога да си представя как бихте изглеждали в една семейна или интимна обстановка. Странно, нали!
— Не виждам нищо странно. Такава обстановка наистина не ми е привична.
— Да не би случайно…
— Не. Нито случайно, нито нарочно — поклаща глава Мод. И с къса въздишка добавя: — Вечната история. Ако жената не ви обръща внимание, обявявате я за лесбийка.
— Не бих могъл да се оплача от липса на внимание.
— За вас жените вероятно се делят на два дяла: тия, дето търсят мъж, и ония, дето вече са го намерили. Затова и не можете да ме класирате.
Тя ми отправя бегла полуусмивка в смисъл: познах ли, и отпива глътка минерална вода.
— Трети вид наистина не ми е известен — признавам. — Или, по-точно, третият вие също го елиминирахте.
— А вие от кой вид сте? — запитва дамата съвсем ненадейно.
— Мисля, че съм от насрещния пол.
— И какво като сте от насрещния пол? Да не смятате, че този, вашия, насрещния, има някакви особени привилегии?
— Не смея да се надявам на подобно нещо.
— Напротив: съвсем уверен сте. Иначе бихте могли много лесно да си обясните моя случай чрез своя собствен.
— Но аз съм един самотник, Мод.
— Аз също. И то без тая фалшиво-трагична интонация.
— Значи, опивате се от самотата.
— Нима самотата е толкова неприятна в един свят, където всяко общуване означава да бъдеш използувана от някого за нещо си?
— Може да означава и обратното: вие да използувате някого за нещо си.
— Когато подобен случай ми се представя, не отричам, че го правя. Както, вероятно, и вие. Но това са само паузи в самотата. Хигиенични дози. Колкото за да разбереш, че самотата е най-скъпото ти притежание.
— Ясно — кимам. — Ла Гарсон, жената-ерген.
— И такива романи ли четете?
— Боя се, че надценявате моята начетеност.
— Бих взела един сладолед — сменя тя темата.
— А кафе?
— Кафето ще бъде за вас.
Тъй че идва ред и на десертите, а при Мод всяка консумация представлява поредна дупка в разговора.
— Може да сте силна в риториката, и все пак ме озадачавате — позволявам си да повторя рефрена след някое време.
— Аз съм просто жена от третия тип, ако това толкова ви интригува.
— Искате да кажете: четвъртия.
— Нека да е четвъртия. Изобщо най-баналния в наши дни. Жената, дето не мисли непрестанно за мъжа — мъжа, който се опитваш да задържиш, или мъжа, който се опитваш да намериш.
— Ами иначе как ще се раждат деца.
— А защо трябва да ги раждаме? За да ги готвим за атомната смърт? Или за да увеличим населението на двайсет милиарда?
— Не съм разсъждавал по тия въпроси.
— Естествено. Нали вие не раждате. Пристигате, получавате си порцията приятни спазми и заминавате. А ония, другите спазми, болезнените, остават за жената.
— Изпитали ли сте ги?
— Малко остана. Добре, че навреме разбрах какво ми трябва и какво не ми трябва в резултат на своя пръв и, надявам се, последен брак.
— Бракът все пак не ви се е разминал.
— Е, да, защото сме като маймуните, нали сме произлезли от тях. Щом другите напират към брака, значи и ние трябва да напираме и да смятаме, че бракът е алфата и омегата на живота. И дори след като сме опитали горчилките на семейната тягост, пак даваме вид, че плуваме в щастие, и даже си мислим, че бракът наистина е щастие, само че на нас лично не ни е провървяло и съвсем не се сещаме, че всички останали също като нас се преструват на ужасно щастливи. Подражаваме един на друг, нищо повече. Също като маймуните.