Трябва да бягам наистина. Трябва да опитам да бягам, преди прожекторът да ме е уловил с дългата си мъртвешка ръка.

— Съжалявам, Уйлям.

Наистина съжалявам. В края на краищата той не е Инстанцията. Не, той не е Инстанцията, макар да е част от нейната зла механика.

Вдигам се, но пак се просвам по очи, защото прожекторът, едва минал над нас, повторно се връща, сякаш ни е надушил. И отново проечава дълъг откос от картечница.

— Бягайте… — повтаря Сеймур. — Двете жълти къщи…

Ти вече бълнуваш, Уйлям — казвам си. — Какви жълти къщи в тоя мрак. През деня може да са жълти, но не виждаш ли, че сега всичко е черно.

— Бих искал да ви помогна — промърморвам просто от неловкост.

— Излишно е, късно е… Бягайте… След малко няма да можете…

Да, наистина, какво ще му помагам. И защо трябва да му помагам. За да стреля някой ден по мене. Нека върви по дяволите с тая своя Инстанция.

Върви по дяволите, Уйлям — казвам си. Заставам на колене, вдишвам глътка въздух за кураж, сетне поемам тежкото отпуснато тяло, вдигам се с мъка и тръгвам напред. Върви по дяволите, Уйлям.

Той сигурно вече губи съзнание, но движението го сепва, защото чувам да бъбри несвързано:

— Оставете ме… Глупак такъв… Да не искате и вас да надупчат…

Не е изключено — казвам си, като с мъка напредвам стъпка по стъпка из тая черна хлъзгава пръст, додето отдясно наново лумва прожектор и невидимата картечница наново почва да трещи.

Не е изключено да ме ударят — повтарям си, — въпреки лошото време. Лошото време е мое време, но не е чудно да ме ударят. Малко по-рано, малко по-късно, нали все натам ни е пътят. И без това съм готов за пенсия.

Правя една крачка, после — още една, с риск прожекторът да лумне в очите ми. Важното е да мислиш само за една крачка, само за следващата, иначе става много сложно.

Американецът е увиснал неподвижен в ръцете ми и добре, че е неподвижен, защото разшава ли се, става още по-тежък. От отпуснатото му тяло се носи дъх на мокра дреха и на тютюн. Много пушиш, Уйлям, трябва да помислиш за здравето си.

Ето го и тоя строеж. Най-сетне. Вмъквам се с треперещи от усилие нозе под железобетонната плоча и се облягам на някаква колона. В небето с глух пукот лумва ракета и нощта става розова и светла като ден, като ранния ден при изгрев слънце.

Замирам в теменужната сянка на строежа, колкото да преодолея тази отвратителна тръпка в коленете. Сетне отново тръгвам колебливо. Стъпка по стъпка. Излишно е да бързаме. Никой не ни чака.

Изпуква нова ракета, сякаш за да ми покаже двете къщи, там, насреща, отвъд строежа. Знаех си, че не са жълти. Розови са, като небето, като въздуха, като всичко наоколо, но аз ги познавам, понеже са точно насреща.

Трябва да изчакам да угасне това зарево. Тук вече няма прожектори. Картечницата отдире е замлъкнала. В края на краищата една аларма може да се вдигне и от някое бездомно куче.

Отново е тъмно. Значи, отново е време за тръгване. Тоя Сеймур не яде почти нищо, а тежи, сякаш е от камък. Добре, че няма за къде да бързаме. Никой не ни чака.

Никой ли? Вие пак ме подведохте, Уйлям. Едва съм се промъкнал под дърветата между двете къщи, когато чувам гласа на Мод:

— Насам, Албер!

Тя седи в някакъв черен ситроен и маха с ръка от прозорчето, но като вижда, че съм с багаж, бързо излиза да ми помогне.

— Мъртъв ли е? — пита дамата с безучастния си глас, Един съвсем безучастен глас, който едва-едва потреперва.

— Въпросът засега е висящ… — промърморва вместо мене мъртвецът.

И отново притваря очи.

— Трети ден вали — казва възрастният господин насреща, като поглежда недоволно към стъклото на прозореца, по което дъждът се стича на лъкатушим вадички. — Ако питате мене, свършено е с лятото.

— Понякога и през септември има хубави дни — възразява меко другият възрастен господин, седнал до първия.

— Зависи какво разбирате под хубави дни — избъбря все тъй недоволно първият господин. — Има чудаци, дето смятат мъглата и вятъра за дар божи.

— Да, климатът се променя — забелязва примирително вторият господин.

— Бих казал даже, че отдавна се е променил — мърмори първият господин. — Още откакто почнаха тия опити с бомбата…

Те продължават да обсъждат нетърпящия отлагане проблем за климата и за времето, а аз ги слушам разсеяно, притворил очи, защото, ако имам нужда да гледам някакъв възрастен господин, бих могъл да си послужа с огледалото, въпреки че, надявам се, не съм още чак толкова възрастен, нито дотам изкуфял като тия двамата, макар че човек никога не знае доколко е изкуфял.

Слушам прочее до някое време, а сетне преставам да слушам и единственото, което все още долавям от околния свят, е равномерното потропване на колелата върху траверсите и лекото люшкане на вагона насам-натам, насам-натам.

Когато наново отварям очи, откривам без особено огорчение, че двамата възрастни господа са изчезнали и са ме оставили сам с мислите и сънищата си. Поглеждам през стъклото, за да разбера къде сме, но единственото, което мога да установя, е, че сме все още сред дъжда и че през запотеното стъкло на купето се мяркат само тъмните силуети на прелитащи дървета.

Запалвам цигара и разкършвам рамене, защото, когато си в съвсем нов костюм, винаги се чувстваш донейде скован като в рицарска броня, а костюмът е нов, понеже предишният бе станал от дъжда и от калищата на парцал. Изобщо почти целият вчерашен ден бе минал в подготовка и екипировка, а Мод разви доста оживена дейност из магазините за мъжка мода, защото, когато паспортът ти е нередовен, налага се поне фасадата да вдъхва доверие.

Сеймур, под влияние на опиатите и вследствие на изгубената кръв, бе прекарал в сън почти целия ден, тъй че не бе имал време да ми досажда с идеята си за човешката история, третирана като гробище. Оказа се, че е получил три рани, но че те — според дискретния ученик на Хипократ, издирен и докаран от Мод още същата нощ — не са твърде опасни.

— Как можа да се случи това? — запита дамата, когато останахме сами.

Има възмездие — рекох си. Дойде ред и Мод да пита, а ние да отговаряме.

— Много просто — помъчих се да обясня. — Когато летящият куршум засегне жива плът, получава се рана.

— Още на времето ви бях казала, Албер, че познанството с Франк не ви се отрази много благотворно. Тоя ваш плосък хумор…

Наложи се прочее все пак да изложа събитията от предния ден, поне в най-общи линии. По този начин заслужих един нов костюм, без да говорим за обувките. Наистина нека не говорим за тях. Ужасно ми стягат.

— Вие сте царица в изнамирането на всевъзможни неща — рекох. — Костюми, обувки, коли, нелегални лекари и тайни квартири. Не можете ли да направите още едно малко усилие и да ми намерите един паспорт?

— Съжалявам, Албер, но вашите нужди надхвърлят скромните ми възможности. И защо ви е трети паспорт? Да не правите колекция от фалшификати?

— Но нали тия двата, предишните, не влизат в работа?

— Кой ви е казал това? Вече не сме във Федералната република. Вече сме в Швейцария.

— А Добс, Мур и цялата банда?

— Мога да ви уверя, че на тях в момента съвсем не им е до вас.

— Пак недомлъвки.

Тя не отговаря, а отива в съседната стая да навести Сеймур.

Додето най-сетне тази заран удари часът на раздялата. Разменихме по една целувка, без много да се горещим. Не знам как стоят нещата с мене, но колкото до Мод, тя не е по горещенето.

— Как е Уйлям?

— Би искал да ви види.

Заварих го буден и което е още по-окуражаващо — с цигара в уста. Бе се полуизлегнал, опрян на куп възглавници, захапал цигарата и загледан в потона. Извърна бавно глава при влизането ми и запита с леко дрезгавия си глас:

— Тръгвате ли, Майкъл?

— Тръгнал съм преди близо три месеца, Уйлям, а още не съм стигнал.

— Разбирам, че ви причиних доста неприятности… Само не знам трябва ли да се извинявам, след като целият ни живот е една неприятност.