— Тази летва, Дейзи, ми се стори малко неуравновесена — подхвърлям, докато окачвам сакото си на стола.
— Днес всички млади са такива — отвръща жената, като вдига ръце зад тила и дава простор на бюста.
— „Всички млади“? Вие не сте ли между тях?
— Нима ви се виждам чак толкова млада?
— „Чак толкова“ — не. Но във всеки случай, под трийсетте.
Откровено казано, тя изглежда малко над трийсетте, ала това не й пречи да изглежда добре, особено в позата, която е заела.
— Вие сте свикнали да ласкаете жените по най-баналния начин — въздъхва Мод.
Сетне добавя:
— Всъщност, прав сте. Най-баналният е най-ефикасен. Повечето жени са глупачки, защо да си напрягате въображението.
— Отново почеркът на нашия общ познат — избъбрям, додето свалям обувките.
— В какъв смисъл?
— В смисъл на мнителност. Отсега нататък ще ви говоря само неприятни неща.
— Говорете каквото искате, Албер — съгласява се дамата. — Чувствувайте се при мен като у дома си.
И за илюстрация на тази мисъл тя ми разтваря прегръдката си.
Сеансът на сърдечна близост минава без прекалености, но достатъчно оживено, тъй че почвам да се питам дали медикаментът е наистина ефикасен. По-късно обаче, когато запалвам цигара, установявам, че Мод изпада в сънливост, а скоро подир туй — и в здрав, спокоен сън.
Изпушвам без бързане още една цигара, сетне ставам и открехвам прозореца, за да излезе димът. Нека жената спи на чист въздух и нека се събуди без главоболие и без неприятни съмнения. Не, в никакъв случай главоболие.
Обличам се светкавично, оставям вратата отключена и по стар навик напускам хотела през едни от задните изходи. Използувам следващите двеста метра от пътя за изясняване на вечния въпрос — не се ли мъкне някой отдире ми. Да, само двеста-триста метра и стигам до някаква голяма циментова сграда, която, ако се съди по плакатите и знамената, е панаирната палата с минералите. До палатата се прониква по висок надлез, прехвърлен над шосето, а под надлеза караулят таксита.
Шофьорът, който този път ми се пада, е в улегнала възраст и с непоклатими привички.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — пояснявам.
— Оставете това на мене — успокоява ме той.
И потегля с трийсет километра в час. Добрал се веднаж до аутобана, симпатягата поема смъртния риск да вдигне до шейсет, но понеже разстоянието не е повече от десетина километра, все пак успяваме да стигнем още същия ден.
Връчвам на шофьора една банкнота, нареждам му да чака и се отправям към къщичката на тихата улица. Колата, както преди, е гарирана до градинската врата, но стопанина го няма. Нищо чудно и да не е у дома си. Не ми е обещавал среща.
Градинската врата е отключена. Влизам и позвънявам. Никакви признаци на живот. Оставям по-дълго палеца си на бутона, без излишно да прекалявам. Този път долавям някакъв смътен шум. Шум от тътрещи се чехли. Сетне — от смъкваща се верига. Най-сетне — от превъртащ се ключ.
„Какво има?“ — пита появилата се на прага стопанка. Всъщност пита не тя, а недружелюбният й поглед.
— Идвам за колата — пояснявам.
— Пак ли тази кола? — избъбря жената. — Но той лежи.
— Знам, че по този час хората си почиват, обаче…
— Не си почива. Болен е — избъбря отново тя, като се приготвя да ми затвори вратата.
— Уведомете го все пак, че съм дошъл, моля ви. Имахме среща.
Този път вратата хлопва под носа ми, за да ме остави в пълно неведение. Чакам, разбира се. Нали такава ми е професията Минават доста минути, додето отново се чува щракането на ключа. Сега за щастие се явява стопанинът, по халат и с посърнало лице. Едрият костелив нос изглежда още по-едър, а страните — още по-хлътнали.
— Много се извинявам…
— Влизайте — кима той примирено.
Прекосяваме малкото полутъмно коридорче, напоено с мирис на кухня, и Шмитхаген отваря някаква врата. От дъното на коридорчето се чува свадливият женски глас:
— Ако не я продадеш най-после тази кола, ще повикам Петер да я прибере…
— Влизайте, влизайте — подканва ме нервно стопанинът.
Стаята е малка, изпълнена с мека мебел в бели калъфи и вероятно служи за гостна. Не успявам да я разгледам, защото заставам до прозореца и отправям поглед през полупрозрачните пердета към градинката и насрещните фасади. Човекът зад гърба ми пъхти и премества нещо тежко, сетне за малко спира да пъхти, а после отново се чува леко тътрене по пода. Скривалища… Добре, че не са го надушили.
— Ето — произнася той.
Обръщам се и поемам дългоочаквания плик.
— Само минутка още — успокоявам го, като се загърбвам и разкъсвам плика.
Австрийски паспорт. Снимка с моята физиономия. Банкноти. И — най-сетне — късата бележка. Смисълът на бележката е лесен за дешифриране — всяка трета дума. Останалите са без значение. Едно дешифриране, до което всеки може да стигне, но не — автоматично. Важното е, поне при пръв поглед, писмото да звучи невинно. Прочитам го. Сетне щраквам запалката, Шмитхаген с готовност ми поднася пепелника.
— Онзи ден казахте, че идвате за предпоследен път… Би трябвало сегашният да е последен…
— Точно така е. И не се безпокойте вече.
— Не става дума за мене. Но нали ви обясних… Такива са обстоятелствата…
— Знам, знам. При мене също са такива. Иначе не бих ви досаждал. Желая ви скоро оздравяване.
И побързвам да смъкна от гърба му бремето на присъствието си.
Таксито ме очаква на мястото си.
— Ако може по-бързо — осмелявам се да подскажа.
— Оставете това на мене — успокоява ме шофьорът.
Той потегля по пустата улица доста предпазливо, защото и в най-пустата улица може да изскочи нещо неочаквано, като мърмори:
— Всички бързат. Вие — също. Добре, ще бързаме. Но и при бързането трябва да се спазва разумна скорост.
Вече споменах каква е неговата разумна скорост, Изтягам се на задната седалка, опитвам се да се освободя от напрежението и отново прочитам наум записката, превърнала се вече в пепел.
Уведомяват ме, че в продължение на два дни еди-какъв си опел с еди-какъв си номер ще ме чака в еди-кои си часове на еди-коя си улица. Дотук информацията е без значение, тъй като въпросните два дни са вече минали. Посочени са две резервни дати — 29 и 30 юни, лежащи за щастие все още в бъдещето. Същата кола, на същата улица, по същите часове. Това е за запомняне. А най-вече последното: „Крайна предпазливост. При възможност — проектът Спрайт.“
Спрайт. Английска дума, означаваща нещо като дух или призрак. Не съм чувал за такава програма. А нашите, изглежда, само са чули, без да знаят точния смисъл. И без да държат на всяка цена да го разкрия. При възможност. Сиреч, не го смятай за задължително, а си отваряй очите да не хлътнеш и да не те забъркат в някой опасен скандал: „Крайна предпазливост.“
След като преодоляваме за половин час тая педя разстояние, която дели Висбаден от Майнц, освобождавам таксито точно там, дето съм го наел, и се връщам в Хилтън през задния вход.
Мод още спи. Едрото тяло е доста волно разголено, но бялото лице дори и насън запазва израза на сериозност и достойнство. Събличам се безшумно и се изтягам до нея, като давам вид, че също съм заспал. Толкова старателно давам вид, че на края наистина заспивам.
Събуждам се не толкова от нежния глас, колкото от енергичната ръка, разтърсваща рамото ми:
— Албер!… Хайде, Албер! Тук ли искате да прекараме нощта?
— Вие непрестанно ме будите — изръмжавам, като правя опит да се обърна на другата страна.
Дамата обаче има здрава ръка, тъй че най-сетне се налага да отворя очи. Навън вече се здрачава. А по това време на годината здрачът означава, че минава осем.
— Какво ви безпокои? — питам. — Защо ми пречите да спя?
— Още тази заран ви казах, че не е предвидено да спим тук.
Тя приближава до прозореца, спуска с рязък жест завесата и щраква електрическия ключ.
— Нали щяхте да ходите на панаир? — питам невинно, като сядам на леглото.
— Щях… Такова нещо никога не ми се е случвало. Да проспя шест часа посред бял ден…