Всъщност първата фирма е едва на двеста метра от нашето временно жилище. Но за покупка на скъпоценни камъни не се ходи пеша, тъй че Мод гарира колата на видно място край главния вход и ние тържествено влизаме през стъклената врата на предприятието Рупентал.

Дамата, в качеството на моя секретарка, се нагърбва изцяло със задачата да лъже и да обяснява, докато за мене остава само бремето на скуката. Чиновничката, която ни дават на рецепцията за придружител, се оказва толкова мила, та ни развежда най-първо из обширния музей на фирмата. Кристалите и обработените камъни из витрините са с такива необичайни размери и с толкова разнообразни багри, че привличат дори и моето внимание, но това е само в началото, додето още не ме е заболяла главата от разноцветните блясъци и от непрестанното чуруликане на младата старателна служителка.

Пренасяме се на горния етаж в търговския отдел, където Мод не само задава въпроси и не само пише в бележника си, но за по-голяма убедителност купува и няколко евтини камъка като мостри.

— Не е ли достатъчно за днес? — запитвам, когато най-сетне отново се настаняваме в мерцедеса.

— Трябва да посетим поне още една фирма — отвръща дамата. — Но това може да стане и следобед. Долу, в Оберщайн, има чудесен италиански ресторант. Ще се поразходим да видите селището и ще идем да обядваме.

Идар и Оберщайн са две китни градчета, съединили се в едно с течение на годините, идилични образци на природната прелест и спокойствието. Това съм го научил още заранта от споменатата вече рекламна брошура. Реалността се оказа по-различна. Бистрата планинска река от проспекта е в действителност мръсен поток, изпълнен с всевъзможни остатъци от пластмасови опаковки. От двете страни на потока се разтягат двете главни улици — Хауптщрасе и Майнцерщрасе, — които не са нищо друго освен две асфалтирани шосета или, ако щете, два улея, по които с тътен и грохот тече цялото автомобилно движение от Майнц за Саарбрюкен и обратно. Колкото до градчетата, те се разстилат край тия шосета, а понеже няма много място за разстилане, сградите са струпани почти една върху друга по стръмните склонове на околните хълмове.

Ако изключим шума и движението, развалящи всичко, останалите данни на проспекта се оказват точни — зелените, обрасли с гора, височини са на мястото си, издълбаната в скалата църква се откроява там, горе, високо над градските покриви, бижутериите магазини ви обсаждат от всички страни, а ресторантите ви предлагат почивка и обилна храна на провинциални цени.

Не знам какво място заема сред тия заведения „Ристоранте Риголето“, но обстановката е респектираща, най-вече с фенерите, висящи над всяка маса, в които при сядане и ставане неизбежно си удряш главата. В замяна на това в широкото хладно помещение цари отморяваща тишина.

— Сигурна ли сте, че ресторантът е италиански?

— Албер, казах ви вече, че заведението се определя не по шума, а по кухнята — напомня с лека досада Мод. — В делничен ден тук винаги е пусто.

Момък, нагизден с виненочервена жилетка, донася неизбежната карта.

— Няма ли поне веднъж и вие да проявите инициатива в избора — запитва дамата.

— Изборът ми отдавна е направен, макар и не по кулинарна линия.

— Изглежда, плоските шеги на Франк са ви подействували заразително — промърморва дамата, без да вдига очи от листа.

— Всъщност, кой е този Франк?

— Трябваше да попитате него.

— Вие сте ми по-близка.

— Франк е моят шеф, ако това има някакво значение.

— В какъв смисъл „шеф“?

— В смисъл на търговски директор. Аз работя в търговска фирма, Албер.

— Разбирам.

Разбирам не само това, че търговската фирма е легална фасада за другата дейност на Мод, а и още нещо. Навярно съм вкопчен в надеждна хватка, за да ми се доверяват такива подробности. Навярно двамата със Сеймур са разменили снощи по някоя дума, за онзи ден едва ли би ми ги доверила.

Няма причини да се боят. Аз съм човек без паспорт, без кола, без връзка, обвинен в убийство, а може би и обречен сам да бъде убит в някой от следващите дни.

— Какво ще кажете за едни спагети миланез, а после за…

— Изцяло съм солидарен с вас — бързам да я прекъсна.

Дамата подробно формулира пред момъка с винената жилетка желаното меню и той се втурва към кухнята.

— Само че за спагетите е нужно чакане — подхвърлям почти злорадо.

— За всичко е нужно чакане, Албер — въздъхва Мод.

— А вашият Франк го бива само за приказки.

— Защо бързате да го съдите? Вие почти не го познавате.

— Ако беше осигурил срещата, сега щях да съм в Брюксел.

— Преди малко ми говорехте за някакъв избор — забелязва жената. — Изглежда, това е бил изборът ви — Брюксел.

— Нека не бъркаме любовта с работата — предлагам.

— Нека не говорим за любов и за работа на гладен стомах — предлага на свой ред Мод.

Тъй че отлагаме разговора до идването на спагетите, а сетне — до поглъщането им, а после — до появата на стека с чер пипер. Изобщо мълчим, с онова неприятно мълчание на лошото настроение. Едва при фруктовата салата дамата прави опит да разведри атмосферата.

— Мислех ви за спокоен човек. Не сте ли такъв?

— Точно такъв съм, познали сте. Но това не означава, че се движа с празна глава, лишен от всякакви мисли и намерения.

— Знам, знам — кима отзивчиво Мод. — Работата, семейството…

— Съпруга и четири деца.

— Четири? А защо не — пет?

— Нищо чудно да станат и пет.

— Вие не сте женен, Албер. Имам око за тия неща.

— А вие?

— Аз също съм свободна.

— Тогава не можете да имате око за тия неща.

— Свободна съм в момента.

— Това ме радва.

— Не съм казала, че съм на разположение.

— Такива неща не се казват. Ще пием ли кафе?

Пием и кафе, естествено. Заведението е все тъй пусто, ако не смятаме една голяма семейна компания чак в другия ъгъл, но това е може би семейството на самия съдържател. Млада жена, облечена в черно, застава до масата и предлага някакъв религиозен вестник. Ако съдим по черната сламена шапка с червена панделка, имаме работа с дамски воин от Армията на спасението. Мод пуска една монета в касичката, без да взема вестника, а когато жената отминава, запитва:

— Албер, смятате ли, че има бог?

— Какво значение дали има, или няма?

— Как тъй „какво значение“?

— Ами тъй: ако няма, значи няма. А ако има, значи пет пари не дава за нас.

— Интересно. И вие сте като мене.

— Радвам се.

— Още в детинство загубих вярата си. В началото, разбира се, всяка вечер се молех, както ме бе научила мама. Вярвах и се молех, додето Дани пострада. Дани беше нашето кученце. Една кола го бе прегазила, но татко твърдеше, че ще се оправи, кучетата, за разлика от хората, винаги се оправяли и аз вечерта в молитвата си включих и Дани и се молех тъй всеотдайно, та ми се струваше да виждам как господ леко се е навел от своя облак и се вслушва в молбата ми. А когато заранта отидох в килера, за да видя кученцето, намерих го мъртво и вече съвсем вдървено.

— И решихте, че бог не съществува.

— Такава кощунствена мисъл не ми е минавала. Допускам, че съществува, обаче не ни обича.

— Защо да не ни обича?

— Че кой автор обича несполучливата си творба. Нали знаете каква е съдбата на несполучливата творба — унищожават я.

— Засега все още не е унищожена.

— Може би господ все още предпочита ръкописа си. Може би все още се надява, че с известни поправки тук и там… Додето разбере, че работата е безнадеждна, и захвърли създанието си в огъня. Или, за да му е чиста съвестта, предостави на нас самите да се самоизпепелим. Като се има предвид колко ни е акълът, господ няма защо да си мърси ръцете. Ние сами ще си сервираме унищожението.

— Добрата школа си личи — забелязвам.

— Каква школа?

— Тая на Сеймур. А може би — и на Франк.

— Сеймур съвсем не е настроен да ми дава уроци. Нито аз — да възприемам уроците на Франк.

Тя поглежда часовника си и произнася с друг тон: