Болд се беше заел със случая заради необичайния му характер — макар веднага да беше уведомил лейтенант Шосвиц, че не смята да използва нито секунда от времето си, през което трябваше да е на смяна в полицейската служба. Аргументът на Шосвиц беше, че като е поел случая, Болд беше сътворил прецедент: полицейско управление — Сиатъл, имаше практика да дава съвети извън своята юрисдикция, сега обаче Болд беше оглавил случая в качеството си на водещ следовател и това беше нарушение на правилата.
— По-скоро съм предпазлив с нагърбването със случаи — промърмори Болд.
За това, че Болд разреши случая, който беше поел, само с няколко телефонни разговора, никога не се говореше. Нито за това, че ако Шосвиц беше изчислил колко време му беше отнело на сержанта да изясни случая, би му се събрал по-малко от един ден — от почивните дни. Правилата обаче си бяха правила.
Ето какво установи Болд: преди няколко месеца се беше разразил горски пожар. На земята се трудеха пожарникари, от въздуха самолети ръсеха химикали, а хеликоптери работеха в най-опасните места. Водолазът в същото време се беше гмуркал в едно от планинските езера. И бил случайно загребан, докато един от хеликоптерите черпел вода и бил хвърлен заедно с нея в едно от най-жежките места, поне от тридесет метра височина. Случаят беше приключен.
Независимо от това Шосвиц продължаваше да му се сърди заради престъпването на правилата.
— Доколкото мога да преценя, първите няколко пожара са пламнали в изоставени сгради — поде Гарман. На Болд той не му правеше впечатление на човек, който би могъл да направи погрешна преценка. Щом започнеше да говори, и от него се излъчваше голяма доза увереност. — Виж, в нашия град даже земята, било то и с размер на пощенска марка, струва десетина хиляди долара, но не и сграда, построена върху нея. — Той се постара да бъде по-ясен. — Имот, възлизащ на стойност десет хиляди долара или повече — тогава по закон включват и експертната група към градския съд в разследването. Когато става дума за пожар от съмнителен произход. Също и доказан палеж. В тези три случая. В действителност процедурата е следната: отговорникът по произшествието обявява регистрирането на пожар, за да разбере дали от градския съд също ще се заемат с разследването. Обикновено контактуваме по телефона. Запознавам се със ситуацията. Ако огънят е потушен, се уговарям на следващия ден да прегледам направените снимки и рисунки. Но още в телефонния разговор се изясняват размерът и обстоятелствата на пожара, сто процента досега. Така не става нужда да разследваме всеки избухнал пожар.
Водеше го към нещо. Губейки си скъпоценното време. Губейки и времето на Болд. Гарман приличаше на вълк или на мечка с нос, неотклоняващ се от миризмата на оставеното месо, наближаващ с предпазливи стъпки, боейки се от капан. По-скоро приличаше на горила.
Искаше му се да попита Гарман защо беше изчакал. Защо не беше разказал за каквото става дума на заседанието? Защо беше толкова тайнствен, защо настоя за уединение, а сега говореше със заобикалки?
Загубил търпение, Болд каза:
— Защо просто не ми кажеш направо за каквото и да става въпрос?
— Те всички като цяло пасват на последния пожар — продължи, сякаш не го е чул, Гарман. — Все са в изоставени сгради, всичките, с изключение на последния. Рушащи се къщи, повечето в района на Дружина Пет. Земята под тях има висока стойност, постройките обаче нищо не струват. Ние ги поехме тези случаи — искам да кажа, от експертната група — защото макар да не отговарят на правилото за десетте хиляди долара, със сигурност не са били запалени от светкавица. Тук работата явно е дебела, сто процента. Повечето такива пожари са работа на малолетни престъпници — деца, излезли да направят удар. Изобщо не си правим труда да ги залавяме. Целта ни е да намерим свидетел, но ако не успеем да притиснем никого така, че да ги издаде, досиетата им отиват на дъното на картотеката да правят компания на още толкова като тях. При твойта работа, разбира се, нещата не стоят така; обаче тук не става дума за трупове, а само за съборетини, които нищо не струват. И пожарът си е чисто хулиганство. Имаме хлапе с кибрит, което просто се шляе и се чуди какво да прави.
— Караш ме да се чувствам все по-неловко. Започвам да гледам на всичко това с неприязън.
— Шест от всички. Най-много да са четиринайсет. Може и да се окажат повече, ако се поразровя. Дружина Пет не е в района ми, но се случва да работим заедно, нали разбираш, и бях на някои от пожарите. Спомням си особено два, които ми се сториха твърде горещи. И обгарянето беше тип крокодилска кожа. И имаше натрошени остатъци точно както при последния случай.
— Какво всъщност означава натрошени остатъци? — попита Болд.
— Бетонът до такава степен се нажежава, толкова бързо, че и най-малката влага, попаднала в него, кипва и напуква повърхността. Виждал си как се пукат тротоарите през зимата. Изглежда по същия начин. Или като пришки, като акне. Течен взривател са използвали, сто процента. Той е добре дошъл за съборетини, а и нещата пасват — хлапетата обикновено използват бензин или родствени на него — нафта и дизел, дизел и ацетон. Отвсякъде могат да си го набавят. Но тези двата пожара, за които ви споменах, бяха по-люти и от най-жежките, които бях виждал досега. А и не съм виждал бензин да изгаря така. Всъщност имах предвид професионалист, но защо би се занимавал с такава съборетина? Както говорех, ми дойде наум защо — някой просто изпробва взривателите си. Нека да ти обясня, сержант. Всеки пожар си има своя самоличност. Не мога да кажа в кой момент идва усещането, че знаеш всичко за даден пожар — макар точно това да ми е работата; никой обаче не може да знае всичко. Колкото и старомодно да звучи, знам, че всеки пожар може да разкаже своя собствена история. Ако се проучи достатъчно време, разкрива тайните си. В очите на обикновения човек пожарът предизвиква само разрушение и хаос, но за тези от нас, чийто живот, а и смърт, са свързани с тази стихия, той говори красноречиво. Може да ти каже кога, къде и как се е родил змеят горянин и документира как се стига до онзи бушуващ ад. Пожарът не уважава нищо. И никого. И въпреки че поглъща всичко, оставя след себе си доказателства, издайнически белези за това кой или какво е причината за него. Пожарът поема самоличността на създателя си, така, както децата наследяват характера на родителите си: бавен и индиферентен; активен и инициативен. Проучих „Пожара Инрайт“ — продължи той. — Срещал съм се и с по-малкия му брат, и с по-малката му сестра, с тези обгаряния като пришки, за които говорих. Те всички са от един род, сержанте. Ако бях разказал за всичко това на заседанието, щях да разочаровам колегите. Защото, както го разказвам, излиза едва ли не, че оня идиот е трябвало да ни сервира повече такива пришки. Ще изглеждам едва ли не като негов защитник. Обаче и мен ме хваща страх от тия пожари, които изглеждат съвсем еднакви. И ако това се окаже вярно, значи си имаме работа с онази игра, където ти подвикват топло, по-топло, още по-топло, с извинение за лошото съвпадение. Смятай, че всичко е планирал за „Пожара Инрайт“. Бъди сигурен, че много добре е знаел какво да очаква: във връзка с количеството запалителен материал, за скоростта на обгаряне, за степента на разрушение.
— Караш ме да настръхвам, господин Гарман — смотолеви Болд.
— И мен ме хваща страх — кимна Гарман. — Искаш ли да знаеш защо? Хайде да те попитам нещо: този идиот подпалил ли е два, три, четири пожара само за проба — поел ли е такъв голям риск само за да се подсигури всичко при „Инрайт“ да мине перфектно?
— Подпалил ли е?
— Няма начин. Рискът е прекалено голям. Един пожар може. Но четири? Или шест?
— Какво всъщност искаш да ми кажеш с това?
Гарман вдигна ръка към джоба на ризата си и извади оттам един отворен плик. Сложи го пред Болд, който предпочете да не го докосва. Адресът, за който беше употребено синьо мастило от химикал, представляваше писани с несигурна ръка, разкривени печатни букви.