Колкото повече се проточваше заседанието, толкова по-неспокоен ставаше Болд. Четейки между изречените думи, на него започна да му прилошава от налагащото се убеждение, че температурата на пожара е била толкова висока именно за да ликвидира всякакви доказателства как е възникнал. Още по-лошо, всичките шестима инспектори изглеждаха както смутени, така и изненадани от силата на този пожар.

В присъствието на всички Бейън резюмира обсъжданията заради Болд и двамата му детективи.

— Ето как стоят нещата, сержант. Имаме първоначален пламък, документиран като лумване, не като избухване. Това е обезпокояващо, защото изключва много голяма група от познатите запалителни вещества. Като се добавят към това показанията на очевидеца за височината на първоначалния пламък и че този пламък е бил определено тъмночервен на цвят, смятаме, че трябва да се насочим към течни запалителни вещества. Можем да направим и няколко по-конкретни предположения, но няма да го направим. По-разумно е да изпратим каквото сме събрали в щатската съдебна лаборатория и да ги тестваме за въглеводороди. А това може да ни насочи към използвано специфично гориво — запалително вещество — което на свой ред може да подскаже на Джон и Боби към кои търговци и разпространители на подобни материали да се насочат. — Ла Моя и Гейнис кимнаха. Гейнис си записа нещо. — Освен това ще активизираме всички доносници, с които разполагаме. Подпалвачът ще се похвали — обикновено така правят — и ще го закопчеем. Междувременно ще се постараем да извлечем нещичко и от останалото, събрано от пожара.

— Какво е то? — попита той.

Бейън изгледа колегите си, после хвърли снизходителен поглед към Болд, сякаш да се даде разяснения на един лаик беше по-скоро досадно, отколкото си струваше — такова впечатление се създаде у Болд, който веднага обаче се коригира, предполагайки, че Бейън не искаше да говори повече за това, което беше събрано, защото то го безпокоеше. Което се потвърди от следващите думи на Бейън:

— Бих предпочел да изчакаме и да видим какво ще ни кажат от лабораторията, но работата е следната: събрахме малко натрошени остатъци от бетоновите основи, нищо и половина. Струите вода при потушаването на пожара са отмили доста от отломъците, а и голяма част от тях не могат да се използват, след като са попили вода. Но това, с което разполагаме, е шлака от тежки метали — каквито се очакваше да играят роля при такъв пожар. Разполагаме и с малко синкав бетон, взет точно от мястото, намиращо се под средата на къщата — откъдето смятаме, че е започнал огънят. Много лоша работа е този синкав бетон. Такова нещо не ни се искаше изобщо да намираме, защото това значи, че горенето е било при температура над хиляда градуса. Ако това се окаже вярно, отпадат още маса познати запалителни вещества и, да си кажа честно, нещата излизат извън рамките на нашата компетентност.

— Да се обърнем към специализираното звено по палежите към ФБР — предложи друг от пожарните инспектори.

Бейън се съгласи.

— Аха, може да повикаме и федералните или да изпратим материала в лабораторията им в Сакраменто. Да видим те какво имат да ни кажат.

— Значи според вас — предположи на глас Болд — зоната на започване на пожара е необичайна.

Двама от специализираното звено към експертната група към градския съд се разсмяха силно.

Бейън каза:

— Би могло да се нарече и така. Да.

— И предлагате да го отнесем към пожарите от съмнителен произход.

— Определено. Било е чист палеж, сержанте.

Болд съобщи на участниците в заседанието:

— Проверяваме бившия съпруг на предполагаемата пострадала, евентуални приятели, работодател, съседи и за застрахователни полици. Все ще изровим някой подозрителен, а щом това стане, ще пратим някой от твоите момчета да провери какво има в гаража му.

— Няма да се отървеш от доброволци — отвърна Бейън и заради останалите. — Подпалвачът наистина си е разбирал от работата — допълни той.

Останалите кимнаха.

Болд настръхна вътрешно от мисълта, че един подпалвач може да бъде наречен талантлив.

— Жената е била и майка. Знаехте ли? Има седемгодишно момче.

— Да не е изгоряло и то в пожара? — ахна един от инспекторите, а лицето му пребледня.

Не беше трудно да се разпознаят бащите сред присъстващите.

— Не. Бил е при баща си, слава богу — отвърна Болд. Той си представи собствения си син Майлс насред пожара. — Слава богу — промърмори отново.

Бейън каза:

— Пращаме материала в лабораторията и да видим какво ще излезе. Още е невъзможно да се направи окончателна преценка. Засега всичко е в ръцете на лаборантите.

— Ние ще продължим с проверките — уведоми ги Болд. — Може нещо да изпадне оттам.

Членовете на специализираното звено по палежите към експертната група кимнаха, но един от детективите на Болд — Джон Ла Моя, не изглеждаше много въодушевен.

— Джон?

Болд се почуди дали той не иска да се откаже от по-нататъшна работа по случая.

— Няма нищо — отвърна Ла Моя.

Не беше нищо и Болд го знаеше. Нарастващо чувство на тревога го заля, докато се връщаше в кабинета си, където в негово отсъствие се бяха натрупали телефонни обаждания също като падащите листа навън.

— Лейтенант Болд? — прозвуча мъжки глас, бъркайки ранга му.

— Не ми е до шеги — отряза го Болд, предполагайки, че Ла Моя е подучил поредния новобранец да се измайтапи с него.

Обърна се и видя, че не е поредният новобранец. Беше един от четиримата пожарни инспектори от експертната група. Не си спомняше името на този мъж. Беше с брада и мустаци. И големи зъби. От скандинавски произход, реши Болд. Сержантът стана от стола си и коригира ранга си. Двамата мъже си стиснаха ръцете. Дясната ръка на пожарния инспектор беше твърда и мазолеста. Беше с накриво прикрепена значка на посетител. От колана му висеше пейджър, ботушите му бяха от дебела кожа. Косата му беше много ниско подстригана, ръкавите му — навити. Представи се като Стивън Гарман.

— От кой район си? — попита Болд.

Гарман отвърна:

— Дружина Четири — Баяр, „Грийнууд“.

— Мисля, че заседанието мина добре — поде Болд.

— Аха. Така предполагам — отвърна неспокойно Гарман.

— Не и според теб ли? — опита Болд да изясни.

— Виж какво, сержант — започна инспекторът, натъртвайки на думите, — ние работим много, а ни плащат малко. Звучи ли ти познато? Понякога свързваме точките, а понякога — не.

На Болд изобщо не му стана забавно. Искаше му се Гарман просто да продължи.

— Като онези рисунки, които се получават, като свържеш точките — изгледа го с любопитство Болд. — Така ли?

— Точно така.

— Значи не можем да видим точната картина.

— Знаех си, ме ще разбереш. Виждаме картината, но не тази, която трябва.

Гарман беше едър мъж. Болд се чувстваше неудобно изправен до него.

Сержантът взе назаем стол на колелца от съседния офис и го придърпа към бюрото си. Предложи го на Гарман за сядане, който го изгледа неодобрително и каза:

— Да отидем някъде на по-спокойно място, по-дискретно.

Болд предположи на глас:

— Ако така целиш да ме успокоиш, няма да се получи.

Искаше да счупи леда, но Гарман не поддаде. Само се захили глупаво и започна да се оглежда, наистина търсейки по-уединено място.

— Ела — подкани Болд.

Той го поведе към стая „Б“, която наричаха „Бокса“, съседна на основната зала за разпити. Болд затвори шумоизолираната врата. Двамата седнаха край голата маса „Формика“, по която личаха петна от изгаряния с цигари.

— Да поговорим за точките — предложи Болд.

— Всички казват, че ти движиш работите тук — изгледа го Гарман.

Болд се противопостави доста скромно на това твърдение.

— Аз съм най-старият тук, ако знаеш какво значи това.

— Казаха ми, че ти сам се нагърбваш с някои случаи.

— Доколкото мога — кимна Болд.

Той постоянно беше в немилост пред своя лейтенант, когато се нагърбеше с подобен случай. Не искаше друг такъв. Беше се заел с разследване, което не влизаше в юрисдикцията на неговия отдел — ограничен от административното разделение в града. Тридесет и пет годишен мъж беше намерен мъртъв, в полуразложено състояние сред гората — национален резерват, недалеч от Рентън. Това само по себе си не представляваше нещо необичайно, освен това, че мъжът беше с облекло, предназначено за гмуркане — пълно снаряжение, с плавници и маска. Най-близкото езеро отстоеше на около дванадесет километра от гората.