Чу гласа на Емили, поприглушен от нежната музика, как казваше на клиентката:

— Виждам проблем… тревога… може би вземане на решение…

— Да — невидимата жена ахна в изумление.

— И едно… не… две момчета. Деца…

— О, господи! — възкликна жената.

— Твоите деца ли?

— Аха! Не мога да повярвам…

— Бебето…

— Чарлз. Чарли — помогна Уенди Дейвис.

— И другото е по-голямо — на колко? — четири или пет?

— Хари! Току-що навърши пет.

— Тревожиш се за тях — продължи гадателката.

— Аха.

— Виждам куфари… кашони… Местиш се, а?

Клиентката изпусна едва доловима въздишка.

— О, господи — изохка тя. — Вие сте истинска гадателка! — После се изкикоти малко лекомислено. — Извинете. Ама разбира се, че сте истинска. Само исках да кажа, че… Не знам… просто това е… — И тя отново се засмя. — Искам да кажа като медиум и изобщо… о, господи! Ама вие как…? Но, разбира се… Направо не мога да повярвам!

— Търсиш си ново място за живеене — продължи търпеливо Емили. — Тревожиш се за децата заради преместването. Живееш близо до езеро…

— Езеро Грийн — извика жената — изкрещя! — ентусиазирана. — Да! Да! — продължи в същия дух тя; крясъкът й приличаше на оня най-страстен крясък, какъвто партньорките в леглото на Джек надаваха. — Направо не мога да повярвам!

Бен изпита гордост, че беше свършил такава добра работа. Понякога колата се оказваше взета под наем, а гадателският сеанс — истинска катастрофа; в такъв случай клиентите рядко идваха отново. Но тази щеше да се върне — беше абсолютно сигурен. Емили щеше да се въодушеви, а той мреше за нейните похвали.

Клиентката стоя по-дълго от петнадесетте минути, за които плащаше десет долара — това вдигна тарифата на Емили до двадесет, но за това нямаше оплаквания. Съдейки по изражението на лицето й, когато излезе, Бен се изпълни с увереност, че Уенди Дейвис сега е значително по-щастлива, а от това той се почувства още по-добре. За Емили това определено си беше удар. В края на сеанса тя просто беше добавила от себе си едно предупреждение за бъдещи опасности, за да подсигури повторно посещение. Виждам нещо тъмно да надвисва в близко бъдеще — беше най-често изричаното предупреждение. Нещо във връзка с работата или семейството, или здравето — сигурен студен душ след шоуто с познаването, червейчето на кукичката, което действаше безотказно. И също като фризьорка или лекарка Емили се беше обзавела с дневник, в който вписваше бъдещите уговорени сеанси. Би могла да ви намери свободен час, ако имате късмет. Нейните клиенти все имаха късмет.

— Трябва да хапнеш нещо — обяви тя веднага щом влезе в кухнята. Една от слабостите на Емили беше храната; той имаше чувството, че тя все се върти около хладилника и проверява какво има вътре. — Много си слаб.

— Аз съм на дванайсет години — издекларира Бен.

Използваше този аргумент и при Джек, но с променлив резултат.

— Много слаб — повтори тя. — Ще ти приготвя една свинска пържола — възкликна. — По рецептата на леля ми Бърнис. В марината от лимонов сок, риган, сол и черен пипер… Обичаш ли чесън, сладурче? Обичаш, как да не обичаш — беше реторичният й отговор. — И зехтин. — Тя извади сместа от хладилника и я сложи на плота. Представляваше месо във формата на тесен цилиндър, покрит с просмукани от влага зрънца и семенца. Изглеждаше отвратително. — Не се безпокой — каза тя, виждайки изражението му, — по-хубаво е, отколкото изглежда.

След час двамата обядваха на кухненската й маса. На него най-много му хареса картофеното пюре.

— С каквото остане ще вечеряме — информира тя, говорейки с пълна уста.

Ако той го направеше, тя щеше да му се скара; тя самата го правеше постоянно. Харесваше Емили — обичаше я, може би — но не я разбираше. Не съвсем.

Беше благодарен, че тя спомена за вечеря, защото това означаваше, че не трябваше да мисли как ще се върне там. Джек щеше да отиде в бара към седем — тогава щеше да бъде най-безопасно да се прибере. Ако имаше късмет, Емили щеше да го покани да спи в къщата й. Поне два пъти в седмицата го правеше; нито веднъж обаче Джек не го беше попитал къде ходи или къде се губи — гневеше се само ако не беше свършил домакинската работа и този гняв избиваше в удари, така че Бен гледаше да си изпълни задълженията.

— Става още по-хубаво, като престои — обеща тя.

Тя пиеше вино розе, което си наливаше от картонена кутия, извадена от хладилника. След обяда измиха съдовете заедно. Емили си сложи малко червило и каза, че ще излезе, за да нахрани котката. Тази котка по-точно се наричаше „Марлборо“, но тя се правеше, че все едно Бен не знае нищо.

Накара Бен да й чете, след като седна в любимия си стол и задряма с усмивка на лицето си. Дрямката й трая около двадесет минути, когато Бен чу кола да навлиза в алеята.

— Нов клиент — обяви той, леко разтърсвайки я за рамото.

Беше по-крехка от всеки друг, когото беше докосвал. Беше вълшебна. Особена. Ставал свидетел на това как тя знае неща, които никой друг не би могъл да знае. Това не се случваше винаги, но когато станеше, просто нямаше как да се обясни. Тя притежаваше сила. Дарба — наричаше я тя. Беше нещо повече от това. Беше проникновение, способност да се види в бъдещето, като сън, но истински. Вълшебен.

— Момичето трябва да печели пари — промърмори тя, ставайки от стола и оправяйки гънките по дрехите си. Потупа одобрително Бен по главата. — Тълкуванията ти стават все по-добри — похвали го. — Значи можеш да вършиш и добра работа — подразни го веднага. — Може да те задържа още.

Бен изчака колата да паркира и моторът да утихне. След което се измъкна навън, готов да си свърши работата.

4.

— Да искате чаша кафе? — Младият мъж се изчерви и се коригира. — Чай?

— Не, благодаря.

Лу Болд, почувствал се неловко от предложението, изпита съжаление към младия полицай, принуден от някого да играе тази роля — най-вероятно от Джон Ла Моя, който постоянно работеше с новобранците — дресираше ги, както се изразяваше той. Болд, старши сержант в отдел „Убийства“, често беше предпочитана мишена за този тип невинни шеги, тъй като толерантността му беше далеч над тази на лейтенант Фил Шосвиц, който заради нервния си характер и опулените си очи напомняше на пинчер. Ако искаш всичко да ти е наред, просто направи така, че Шосвиц да си остане в остъкления си кабинет и никъде да не мърда.

Болд би могъл да намери начин да си го върне на Ла Моя, но това означаваше да използва новобранеца за посредник, което му се струваше манипулативно и нечестно.

— Добре съм — каза Болд на момчето. — Все пак благодаря.

Припомни си какво беше да си в униформа и на петия етаж за първи път. Сърцето ти сякаш ще изскочи. Кожата ти е настръхнала. Отдел „Убийства“ в представите на мнозина беше върхът — целта на нечия кариера. Болд се замисли за този тип емоции и се зачуди как се раждаха подобни митове. Вярно беше, че в отдел „Убийства“ си имаха работа с живота и смъртта, за разлика от ония, които се занимаваха само с нарушенията на правилника за движение по пътищата или с невинните пешеходци — но това ставаше с цената на безсъние, чувство за вина и безсилие. Отдел „Убийства“ никак не беше фасулска работа.

Четиридесет и две годишният мъж, седящ днес на стола — с посивяла коса, подстригана много късо, с кръгло лице, поело част от допълнителните петнадесет килограма, които така и не можеше да свали, пръстите му бяха с подути стави заради счупените няколко кокалчета през изминалите десетилетия — беше безнадеждно далеч от онзи стегнат, с блеснали очи, ентусиазиран новобранец, когото някога бяха хванали да използва тоалета на шефа си, което му костваше два месеца патрулиране в международния квартал.

Не можеше вече да вижда обсерваторията от петия етаж на сградата на обществената безопасност. Бурното развитие на сградостроенето през осемдесетте години се беше погрижило за това. То също така беше задръстило улици и пътища, свързващи отделните квартали, препълнило фериботите и устремило имотните оценки до престъпно високи ставки. И въпреки всичко пришълците продължаваха да са добре дошли в Сиатъл, макар това чак толкова да не безпокоеше Болд.