Очите му се бяха разширили и направо щяха да изскочат, макар той да се опитваше да овладее изненадата си. Потърка ръце една в друга, превърнатата в плавник част от дясната му ръка не помръдна — стоеше като чуждо тяло. Той вдигна отново поглед към Емили и я попита:

— Как така разбра?

— Това ми е дар от съдбата — отвърна тя.

Топло чувство на признателност обля Бен. Емили често наричаше него „моят малък дар от съдбата“. Те бяха екип. Емили се нуждаеше от него.

Той се почувства въодушевен.

6.

Всички отдели „Убийства“ започваха с живота на жертвата. Начинът на живот често казваше повече за неговата или нейната смърт, отколкото начинът на смъртта.

Болд трябваше да се срещне с майката и сестрата на Дороти Инрайт. Това беше един от онези разговори, които по-скоро би прехвърлил на някой от детективите, но не го направи. Трябваше да поприказва за това, какъв живот беше живяла мъртвата жена, за нейните приятели, нейните врагове. Необходимо беше да се напъха в кожата й и да поживее поне малко така — тази мисъл го ужасяваше. Нещо някъде в миналото на Дороти Инрайт беше довело до безвременната й смърт. Тя или е била ограбена, или е била заварена да върши нещо от някого, или просто беше обичала негодник. Такава беше работата на Болд — или дългът му — да открие този човек и да го изпрати на подсъдимата скамейка с достатъчно уличаващи доказателства, заради които да го намерят за виновен. Заместник-прокурорът не би се задоволил с по-малко.

Лу Болд не би се задоволил с по-малко. От момента, в който Дикси беше доказал наличието на човешки кости сред натрупаните отломъци — значи и наличието на мъртвец — мислите му, енергията му, цялото му внимание бяха подчинени на един целенасочен устрем — да види престъпника или престъпниците изправени пред закона, да принуди убиеца или убийците на Инрайт да капитулират и да заплатят на обществото заради незаслужената и с нищо неоправдана смърт.

Изпита един вид благодарност заради Сидни Фидлър, който се беше изправил пред бюрото му в този момент, забавяйки го с тръгването за разговора с роднините на Инрайт.

Сидни Фидлър беше ужасно слаб и най-вече плешив. Носеше дрехи, които не си подхождаха, и винаги изглеждаше сънлив, макар да притежаваше един от най-острите умове, с които беше работил Болд. Лошото беше, че Фидлър беше пожарникар на ротационен принцип към полицейското управление — Сиатъл, в качеството си на детектив по палежите, вместо да бъде член на групата на Болд към отдел „Убийства“. Що се отнася до способностите му, нямаше много като Сидни Фидлър в този град. Ерген, самотник по принцип, той изглеждаше на шестдесет години — и се държеше като шестдесетгодишен. А беше току-що прехвърлил тридесетата си година.

— Помислих си, че би трябвало да направя известни разяснения по доклада от лабораторията за теб, сержант. — Въпреки ниския си ръст, той имаше дълбок и плътен тембър. Гледаше Болд право в очите. — И да те запозная с последните тълкувания по някои подробности. — Не дочака отговора на Болд и продължи с уверен тон, подавайки му доклада. — Това е предварителен доклад под формата на паметна записка, която да ни даде представа какво ще получим впоследствие.

Болд помръдна върху стола си. Такива паметни записки бяха проява на щедрост от страна на подвижната криминална лаборатория на щат Вашингтон, по правило се изпращаха само в случай на много важна и опасна информация и като намек, че ще изтече към медиите. Паметните записки даваха на следователите съществена представа за заключенията на лабораторията, точно тези записки рядко ставаха достояние на медиите. Но самата поява на тази записка означаваше за Болд, че заключенията на лабораторията бяха достатъчно знаменателни, за да се очаква и изтичане на информация. А това не беше добра новина.

— Сигурна работа — промърмори Болд.

— Бейън и аз го обсъдихме с момчетата от специализираното звено към…

— Гарман беше ли там? — прекъсна го Болд.

— Всъщност, да. Познаваш ли го?

— Не много добре — отвърна Болд. — Продължавай.

— Тия момчета от експертната група към градския съд са по-старички, но са и по-опитни. В града има пет хиляди пожарникари, разпределени в четиридесет и два полицейски участъка. А има само седем експерти към градския съд, нали? Всички заедно са натрупали най-малко двеста години опит по линия на тази работа. Казвам ти го само за информация, сержант — прощавай, ако ти казвам нещо, което вече знаеш.

— Не, не — успокои го Болд. — Оценявам това. Продължавай — повтори.

Усети се неспокоен заради заключенията на лабораторията. Въведението на Фидлър го караше да гадае какво може да последва.

— Пожарният инспектор от експертната група е проследил обгарянето до мястото на започването на пожара, надявайки се да открие остатъци от запалителното вещество, за да ги дадат на химиците. Както знаеш, „Пожарът Инрайт“ е много необичаен, защото зоната на започването е била почти изцяло унищожена от огъня. Може би това обяснява всичко, а може и да не го обяснява. Момчетата от специализираното звено мислят, че не го обяснява. Работата е там, сержант, че… докладът на лабораторията отрича да са били използвани въглеводороди. Това е най-същественото. Предполагам, че в твоя ресор това е равносилно на случай, при който да извадиш труп от водата, а да установиш, че няма вода в дробовете. Честно казано, смайващо откритие.

— И какво означава това? — попита Болд.

— Откровено ли? Не чак толкова много. Но не ми харесва. Най-добрата ни защита пред медиите ще бъде, че не сме открили разтопен метал в достатъчно количество и затова сме получили отрицателен резултат. Често се случва. Не и в нашия случай обаче — ние открихме натрошени метални остатъци и онзи синкав бетон, а това със сигурност ще покаже, че са били използвани запалителни вещества. Това е смайващото — то е, за което ме питаш. Защо няма въглеводороди? Няма и никакви петролни продукти. Защо? Другото е, че това не е краят, няма начин. Колективният съвет на експертите към градския съд е да съберем нови образци и да ги изпратим в Честнът гроув, в лабораторията на специализираното звено по палежите към ФБР. Много са добри там, страхотни химици. Специализирани са по палежи и бомби. Ако посочим, че е спешно, може да получим резултата само след две седмици. Има голяма вероятност да открият това, което на нас ни се е изплъзнало.

Фидлър спря за миг, не отмествайки красиво оформените си тъмнокафяви очи от сержанта, давайки му възможност да асимилира чутото. После продължи:

— Попита ме какво означава това. Трябва да е било използвано някакво запалително вещество за пожара. Не може да се е издигнал на три и половина километра и да е нажежил бетона до синьо само от няма нищо. Ние сигурно сме го пропуснали — поради най-различни причини. Най-доброто, което можем да направим, е да изпратим на федералните нови образци, за да опитат отново. Може да открият нещо.

— Въглеводороди — каза вместо него Болд. — Очакваш да открият въглеводороди.

— Много ще се изненадам, ако не открият.

— Ами ако не открият? — полюбопитства Болд.

— Нека да бързаме бавно.

На Болд не му хареса тонът.

— Можеш ли да ми дадеш малко повече разяснения, просто за всеки случай?

— Да ти объркам главата с безполезни факти? Или какъв човек е подпалвачът?

— Блажени са незнаещите, така ли? — попита Болд.

Изведнъж се почувства неловко с Фидлър. Не се ли опитваше да скрие нещо?

— Ако искаш да станеш спец по пиротехника и химия на запалителните вещества, си е твой проблем, сержант. Аз как постъпвам? Изчаквам си докладите от лабораторията, изчитам ги внимателно и тогава разбирам какво ще ми трябва да науча повече за дадения пожар. Ти как беше по органична химия?

— Прескочи този въпрос и дай следващия — изръмжа Болд.

Не му се искаше да си признава пред този мъж, че като ученик в горния курс даже беше записал допълнителни часове по химия и беше получил една от двете отлични оценки за годината. А сега не помнеше нищо и щеше да изглежда като тъпанар. Реакцията му накара Фидлър да се захили — имаше нужда да отиде на зъболекар.