Но и Пулиъс не се оставяше така лесно.

— Г-ца Уелс вече потвърди, че са били върху пистолета.

— Вярно е, г-н Харди. Говорим за отпечатъците на г-н Фаулър, а не за тези на Мей Шин. Оспорвате доказателство, което не е било представяно по това дело. Опитайте се да не объркване съдебните заседатели, като се позовавате на неуместни неща.

Харди почувства, че това е голяма загуба. Постоя за миг, за да събере сили.

— Още ли сте с нас, г-н Харди? — попита Чоморо.

Харди беше очаквал враждебността на Чоморо, но сега, при първата й проява, осъзна колко огромно можеше да бъде въздействието й. Ако Чоморо си позволяваше да го поучава, съдебните заседатели щяха да се хванат за това и авторитетът му щеше да пострада. Анди Фаулър се бе оказал прав — това не подлежеше на обжалване. Стратегията се бе оказала лоша.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна любезно Харди. Изчаквах решението ви.

Лицето на Чоморо леко се обтегна.

— Мислех, че се изразих достатъчно ясно. Протестът се приема.

Този път Харди просто кимна. Той разпери ръце пред съдебните заседатели и им се усмихна.

— Съжалявам, грешката е моя — но посланието беше ясно — той беше разумен човек, чакаше, за да се увери, че е разбрал решението на съдията. Нямаше никакво противопоставяне между него и съдията. Върна се отново към Анита Уелс. — Бихте ли ни казали колко дълго могат да се запазят отпечатъците?

— Не разбирам.

— Искам да кажа, след време сами ли се изтриват? Изпаряват ли се?

— Не, отпечатъците са на маслена основа. Запазват се, докато не бъдат изтрити.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър върху пълнителя на пистолета може да не са били оставени там по времето, когато пистолетът е бил намерен или когато с него се е стреляло?

— Да, така е.

— Открихте ли нещо, което да опровергава подобно твърдение?

— Не.

— Значи отпечатъците на г-н Фаулър може да са били върху пистолета от преди горе-долу година?

Пулиъс се изправи.

— Риторичен въпрос, ваша светлост.

— Оттеглям го — отвърна Харди. — Нямам повече въпроси.

— Още е рано, но това ни спечели точки. — Бяха си свалили саката и разхлабили вратовръзките. От кантората на Фаулър високо в „Ембаркадеро Едно“ се виждаше как града блести отдолу, започваха да се появяват коледни лампички.

Харди не беше толкова сигурен.

— Исках Шин — от самото начало бе настоявал да призоват Мей като свидетел на защитата, но Фаулър не искаше и да чуе. Какво толкова можела да каже, което да е от полза за тях, възпротивяваше той. В крайна сметка Фаулър не я бе виждал през последните четири месеца преди убийството. Да не говорим, че беше отхвърлила няколкото молби за разговор на Харди. Помнела го от „А“ залата за посетители, не, много благодаря.

Обвинението, смятаха и двамата, нямаше да се доближи до нея. Тя щеше да бъде разбираемо враждебна към прокуратурата на Сан Франциско. Така че, колкото и странно да беше, другата централна фигура в този процес явно нямаше да вземе активно участие в него. На Харди това изобщо не му харесваше.

Анди си беше налял чист скоч от бутилката в барчето и сега отпи от него. Стана и отнесе чашата си до прозореца. Харди наблюдаваше гърба му.

— Не си ли я виждал, Анди?

Темата още беше Мей Шин, надвисналата сянка, неспоменатия призрак. Хронологията не можеше да е по-проста: преди година Анди Фаулър се беше влюбил в Мей Шин; към средата на февруари тя го бе сменила с Оуен Неш; през юли той беше пожертвал кариерата си за нея; през октомври бе арестуван за убийството на любовника й. Но през последните два месеца, през които Харди се беше виждал с Фаулър всеки ден, той никога, поне доколкото Харди знаеше, не беше направил опит да се свърже с нея. Раменете на Фаулър увиснаха.

— Не. Какъв смисъл би имало?

— Просто изглежда, че може да ти се наложи.

Фаулър се замисли за миг, после кимна.

— Предполагам — той се върна при креслото зад бюрото си и се отпусна тежко върху него. — Какво очакваш да ти кажа?

— Не знам. Вероятно би могла да ни помогне. Без съмнение може и да ни навреди.

— Как?

Харди повдигна рамене.

— Може да знае нещо. Господ ни е свидетел, че опитахме всички останали и не открихме нищо, което да прилича на следа към „Х“.

Фаулър пиеше и гледаше разсеяно.

— Не, Диз, не мисля.

Изведнъж му хрумна една ужасяваща мисъл — Анди все още хранеше някакви надежди. Харди бе запазил останалите клиенти на Шин за себе си (като се изключеше Глицки), но вече започваше да си мисли, че на Анди може да му се отрази добре да разбере истината, да се изправи лице в лице с действителността. Ако не друго, можеше поне да сломи нежеланието му да използват онова, което Мей вероятно знаеше.

— Знаеш ли — каза той, — имало е и други мъже…

Фаулър въртеше чашата си върху бюрото.

— Какво?

Харди в продължение на пет минути обяснява на Анди — за проверката на извлеченията, за това, че Мей го бе лъгала. Фаулър се беше втренчил в пространството зад главата на Харди.

— Защо ми казваш всичко това сега?

— Защото животът ти виси на косъм, Анди, а ти, струва ми се, си мислиш, че ще бъдеш оправдан, ще отхвърлиш този процес зад гърба си и не искаш да правиш нищо, което да застраши онова, което все още смяташ, че е останало между теб и тази жена. И ако така стоят нещата, трябва да си наясно какви в действителност са били отношенията ви.

Анди замълча за миг.

— Знам какви бяха. Беше ми станало ясно. Преди да ми кажеш това.

— Е? — попита Харди.

— Какво „е“?

— Можеш да поговориш с нея, може да знае нещо — той замълча, чакаше Анди да продължи. — За „Х“, ако не друго.

Бившият съдия, изведнъж стар и изтощен, облегна глава назад на стола си и въздъхна към тавана.

— Не смяташ ли, че щеше да го спомене в собствената си защита миналото лято?

— Изобщо нямаше възможност.

— Имаше много възможности. Тя не знае нищо.

— Ти така мислиш — трябваше да си тръгва. — Но си си мислел, и че се е отказала от другите клиенти заради теб, нали? Не си смятал, че е спяла и с други.

Фаулър разтърка очи.

— Имаше някаква поговорка за старите глупаци и младите жени — той дръпна ръце от лицето си. — Добре, добре, прави каквото сметнеш за необходимо.

Когато в единайсет Харди се прибра у дома, цялата къща беше заспала. Пред входната врата намери пратка от „Реди Диливъри Сървиз“. Отвори я в кабинета си — стенограмите от днешния ден. Само обвиняемите, подлежащи на смъртно наказание, които бяха пуснати под гаранция и бяха богати колкото Анди Фаулър, можеха да си позволят да получават стенограмите от деня. Сто осемдесет и осем машинописни страници от днешното заседание, които трябваше да прегледа до утре сутринта. Може би някой бе казал нещо по време на процеса днес, което не беше чул или не бе изслушал достатъчно внимателно.

Видя бележката на Франи до телефона. Елизабет Пулиъс се беше обадила и бе оставила съобщение, че обвинението добавя Мей Шин към списъка си със свидетели „относно факта, че Фаулър е знаел за пистолета на борда“.

Отново Шин. Какво всъщност знаеше тази жена?

Нима беше само втори ден? Изобщо не можеше да си представи, че ще заспи. Вече се бе опитал на два пъти, веднъж малко след полунощ, после отново към два. Сега часовникът до леглото му показваше три и петнайсет, а адреналинът му току-що се бе покачил, като си спомни колко непредвидлив беше относно показанията на Страут — а вътре бе имало змия.

Разбра на секундата какво го беше разбудило — Том и Хосе.

Забелязал бе присъствието им в залата, и имената им в списъка на свидетелите. Както беше направил и със Страут, мисли, мисли и накрая стигна до заключението, че нито един от пазачите в яхтклуба не можеше да каже нещо, което да навреди на Анди Фаулър.

Онова, което го разбуди толкова рязко, беше мисълта, че отново бе сбъркал — трябваше да е сбъркал. Пулиъс не ги бе извикала, за да мине деня. Сигурно имаше нещо и той не го беше видял.