— Бих искал да видя с какво разполагат.

— Не отрича ли?

Харди махна с ръка.

— О, отрече. До известна степен.

— До известна степен ли? Направи ми една услуга — помоли Ейб — ако разбереш, че го е направил, не го измъквай.

Харди размаха лютиво-киселото ребро. Освен това мазно и изстинало.

— Знаеш ли защо кучетата си лижат сами топките, Ейб?

— Защо?

— Защото могат.

Ейб поклати глава.

— Щом искаш да си като кучетата, прав ти път.

— Просто казвам, че това е професионалният подход — Харди се опита да повдигне рамене, но отново го заболя. — Заради твоето душевно спокойствие и заради моето собствено, няма да поема защитата, ако съществуват изобличаващи доказателства. Именно това ме тревожи. Сигурно имат нещо. Това не е просто административна вендета — съдят Анди Фаулър за убийство, а той твърди, че изобщо не познавал човека, никога не се бил приближавал до яхтата, не бил виждал Мей от четири или пет месеца.

Глицки осмука агнешкия кокал.

— И аз това открих. Но явно някой друг е открил нещо друго.

Харди вдигна ръце към лицето си, плъзна пръсти встрани и разтри слепоочията си. Знаеше, че ако Анди Фаулър му бе казал, че той е убил Оуен Неш, съвестта му нямаше да му позволи да поеме делото, дори и за да натрие носовете на Пулиъс и Лок, дори и разследването да не беше съвсем наред.

Но, както Глицки каза, явно бяха открили нещо важно, уличаващо Анди.

Което не означаваше, че е виновен. Той твърдеше, че не е. Което не означаваше, че не е. Добре, нали затова си имаше процес и съдебни заседатели.

От „Лу“ се бе върнал обратно при колата си, но после реши, че с главоболие или не, има още работа да върши. Стигна до сградата, където се помещаваше „Кроникъл“ към един и се опъна на скърцащото черно кожено канапе до бюрото на Джеф Елиът. Никой не го закачи в продължение на почти два часа. Елиът го разтърси, за да се събуди.

— Какво ти се е случило? — попита той.

— Задължен си ми — отвърна Харди. Той описа на Джеф как бе загубил работата си, недоразумението със съдия Фаулър и Джейн, всички останали действителни и въображаеми последствия, които можа да измисли и да припише на материала на Джеф за гаранцията на Мей Шин, като накрая стигна и до снощното напиване и боя, който беше изял.

В основни линии, Харди каза на Джеф, че неговата статия бе съсипала живота му през последните три или четири месеца.

— Добре — отвърна Елиът, — значи съм ти задължен. Съжалявам за проблемите ти, но в статията изобщо не се споменаваше името ти.

Не си заслужаваше да спори затова. Харди подкара направо.

— Може да имам нужда от известна помощ в разследването за в бъдеще.

Джеф се наведе напред от бюрото си и тихо отвърна:

— Работя тук. Не мога да правя подобно нещо.

— След като аз мога да ти снасям информация, защо и ти да не можеш? Плюс, намериш ли нещо за мен, ти пък получаваш материала. Има нещо гнило. Вероятно мога да ти посоча следа, която си пропуснал и която да е от полза и за двама ни.

— Трябва да пазя източниците си — отвърна Джеф.

— Естествено.

Джеф още размишляваше по въпроса, но Харди беше уверен, че го е спечелил. Чудесен обрат, помисли си той — обикновено информаторът отиваше при репортера. Сега той — ако се наложеше — щеше да си има частен детектив с идеално прикритие. Хареса му мисълта Пулиъс да снася на Джеф, който на свой ред да го държи в течение.

— Е, добре ли си поговорихте с Джейн? — попита Харди.

— Знаеш ли, че тя е познавала Оуен Неш?

Харди седеше на канапето до бюрото на Джеф, пиеше хладко кафе от пластмасова чаша. Опита се да запази гласа си спокоен.

— Какво?

— Джейн, дъщерята на съдията. — Репортерът продължаваше да си чатка на компютъра. — Бившата ти жена, нали така?

— Познавала е Оуен Неш ли?

— Да. Секунда само — довърши онова, върху което работеше, после се завъртя на стола си. — Добре ли си?

Харди се бе облегнал на канапето, с ръка на главата си.

— Откъде е познавала Оуен Неш?

— От Хонконг, миналата година. Била там във връзка с някакво ревю. Просто светско събиране, коктейл за американците, живеещи в чужбина. Колко е малък светът, нали?

Спомняше си пътуването на Джейн до Хонконг. Беше преди да се съберат с Франи или по-точно, беше по времето, когато двама с Франи се бяха намерили.

Когато Джейн бе заминала за Хонконг, двамата с Харди бяха — повече или по-малко заедно, опитваха се да се съберат отново след развода и осемте години истинска раздяла, през която се бяха виждали единствено случайно, тъй като Сан Франциско беше сравнително малък град.

Докато била там, докато Дизмъс и Франи се влюбвали, Джейн беше признала пред Харди, че и самата тя бе имала собствена малка авантюра. Харди добре познаваше Джейн, а вече знаеше и това-онова за Оуен Неш. Джейн беше точно на възрастта на Мей. И двамата с Неш обичаха тръпката. И двамата се отдаваха на спонтанни пориви.

Но Хонконг беше пренаселено място. Нямаше причина да смята, че като се е запознала с Оуен Неш, Джейн непременно е преспала с него. Но също така нямаше причина да смята, че не може и да го е направила.

А ако беше така…

На път за вкъщи му хрумна още една наистина нелепа мисъл. Неговият приятел Ейб Глицки не беше особено щастлив от факта, че Елизабет Пулиъс бе изградила делото по убийството извън рамките на полицейския отдел. Ейб дори бе споменал, че мислел да повдигне обвинение за възпрепятстване на правосъдието срещу прокуратурата — подобно нещо би се явило като истинска манна небесна. Разбира се, никога нямаше да стане, но това ясно показваше отношението на Ейб.

Сега, помисли си Харди, нямаше ли да е страхотно, ако Ейб компрометираше следствието на Пулиъс, като образуваше собствено — да даде на нея и на нейния шеф, областния прокурор един урок помежду инстанционен протокол… което би означавало, че Ейб, в действителност, щеше да извършва разследване в полза на защитата. Още го болеше да се усмихва.

Той седеше, прегърнал Франи на горната палуба на ферибота към „Джек Лондон Скуеър“ в Оукланд. Предстояха още две седмици от дълги дни и слънцето не беше залязло. Заливът бе спокоен и когато се приближиха до Аламеда, като че ли стана по-топло. Въпреки че само двайсет километра разделяха двата града, не беше нещо необичайно да откриеш десет градусова разлика между температурата в Оукланд и Сан Франциско.

Беше сряда и с главоболие или не, тяхната вечер си беше свещена традиция. Придърпа я по-близо до себе си.

— Ще можеш ли да издържиш? — попита той. — Може и да се проточи малко.

— Малко мога, дори и повече. Просто не ме изключвай от играта, моля те. Аз съм на твоя страна.

— Обещавам — отвърна той.

— И като си започнал да даваш обещания, трябва да ми обещаеш още нещо.

Той кимна.

— Това бебе ще се роди след четири месеца и с процес или не, искам да си с мен, както беше с Ребека.

— Да се надяваме, че няма да е както беше с Ребека. — Ребека се бе родила след трийсет часа мъчителни напъни.

— Знаеш какво искам да кажа — жена му се бе сгушила в него. Погледна нагоре. Господи, колко беше красива. Харди и Франи се бяха събрали, когато тя беше бременна в петия месец с Ребека — петия месец, както и сега. Харди реши, че вероятно това е най-привлекателното време в живота на една жена.

След онази сутрин и двамата се бяха освободили от мъчителната агония на чувствата. Продължаваха напред. Бяха преминали през лошия период. Нали точно това означаваше „за добро или за зло“ — че има и лоши моменти?

Той я целуна.

— Знам какво искаш да кажеш — отвърна.

— Е, обещаваш ли?

— Обещавам.

43

Прибраха се вкъщи преди девет и половина и Харди се оттегли в кабинета си, за да състави писменото си изложение относно конфликта на интереси. Печаташе си го сам. Тъй като не разполагаше с правна библиотека, на места се налагаше да импровизира, но все пак имаше няколко реда с кодекси и периодика по лавиците, пък и без това вече бе представил устно в съда същината на спора.