Моузес й казваше, че най-доброто, което можели да направят, било да чакат. Щял да се появи. И Моузес бил имал безпаметни дни и нощи.

— Това не е безпаметно пиянство, Моуз — тя се поколеба. — Той е с Джейн. Знам, че е с Джейн.

Моузес поклати глава.

— Няма начин, Франи.

— Идва да го търси днес.

— Джейн е идвала тук? — той се замисли. — Какво искаше?

— Искаше Дизмъс. Винаги иска Дизмъс. И преди се е връщал при нея.

— Франи. Стига. Тогава не беше с теб. Тогава нямаше никого. Вероятно е свързано с арестуването на баща й. Двамата с Диз бяха приятели, нали?

— Още са, доколкото знам.

— Тогава?

Защо не се беше сетила за това? Тези напиращи хормони я влудяваха.

— Вероятно е отишъл да го измъкне, да му помогне да се измъкне, да направи, каквото там е необходимо да се направи. Загубил е представа за времето.

— Диз никога не губи представа за времето. Ами ако е измъкнал бащата на Джейн и после заедно са отишли някъде да празнуват, а после баща й ги е оставил сами…

— Ами ако е отвлечен от атакуващи извънземни създания и е разрязан жив в името на междугалактическата наука?

— Не ми е до шеги.

— На мен пък не ми се играе на „Ами ако“. Вероятно просто се е забавил. Случва се.

Седяха доста време.

— Толкова е потиснат напоследък, сякаш се е отчаял.

Моузес се протегна, бавно се изправи и се приближи към полицата на камината. Размести кервана от слонове, нещо, което правеше всеки път, когато дойдеше.

— Знаеш ли, Франи, просто си мисля, че никой никога не ни е подготвял, момчета като мен и Дизмъс, за това колко тежък е в действителност животът. — Опита се да го извърти като шега, но говореше сериозно и тя го знаеше.

— Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

— Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

— Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

— Ето го — каза той. — Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.

41

Всичко тънеше в мъгла — главата му, навън през прозореца на спалнята.

— Не заслужавам това — Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. — Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.

— Франи…

Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.

— Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.

Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал — ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.

— Съжалявам…

— Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.

Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.

— Искам те — отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.

— Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…

Тя вдигна ръка.

— Никакви словоизлияния. Просто не искам да съм нещастна. Не го искам за никой от нас. Това семейство не го заслужава. Включително и ти.

Харди се хвана за главата с две ръце.

— Тогава защо имам чувството, че точно това заслужавам?

— Не знам. Някак си остави тези идиоти да те накарат да си мислиш, че те превъзхождат с нещо, което е смешно. Какво толкова има в тях? Какво толкова са направили? Защо толкова те е грижа какво си мислят за теб?

— Добре, ами ако са прави? Може и да са прави…

— По дяволите, Дизмъс. Не са прави. Ти не си неудачник. Защо ли? Защото аз съм умна и нямаше да се омъжа за неудачник. Не им позволявай да ти сторят това — и на мен също. Ако им позволиш, те наистина ще спечелят.

Защо не можеше да разбере? В продължение на няколко месеца непрекъснато го беше доказвало действията си.

— Трябва да признаеш, Франи, че не ми работи много късметът.

Очите й вече святкаха.

— Благодаря ти много. А аз какво съм? Ами къщата и Бек? — Тя махна към корема си. — Ами новият човек? Това не е ли късмет?

— Нямах предвид това.

— Ами тогава — отсече тя, малкото юмруче се заби в крака й и тя повиши глас. — По дяволите, не го казвай тогава — Франи се изправи, влезе в детската стая. Люлеещият се стол скърцаше по дъските. След малко я чу да говори на Ребека.

— Няма нищо, не си виновна ти, съкровище. Заспивай пак, сега.

Харди, както беше схванат и му се гадеше, се насили да стане от леглото, въпреки че всичко го болеше. Застана до вратата на детската стая и спря скърцащия стол с крак.

Тя се извърна.

— Виж — каза, — каквото и да е, просто го остави зад гърба си. Не можеш да го промениш. Нека просто продължим да живеем, става ли? Добре си живеем тук. Но трябва да ме уважаваш. Трябва да уважаваш и себе си. Край на проповедта — Франи прекоси стаята и се приближи към него, леко го докосна по ръката. — Иди и си вземи един душ. Горещ. Аз ще приготвя закуската.

Харди седеше на свръхтвърдата пейка в галерията на отдел 22, съдебната зала на Мериън Браун. Елизабет Пулиъс, зашеметително облечена в червено и синьо, изобщо не го удостои с поглед от прокурорската банка. Харди разпозна няколко добре облечени адвоката, които се навъртаха наоколо, вероятно изпратени от Дейвид Фримън, за да си избере Фаулър — предполагаше, че на един от тях щеше да се падне честта да представлява Анди.

Джейн пристигна и се пъхна до него.

— Какво ти се е случило?

Харди беше облечен с костюм с жилетка, бяла риза, една от най-хубавите си консервативни връзки. Долу му бяха лъснали обувките. Изглеждаше както трябва, като изключим превръзката над челото и отеклото му око.

Каза й, че е дълга история, от любимите на Джейн, но не му се наложи да навлиза в нея, защото съдията влезе и те всички се изправиха на крака.

Кабинетът на Браун бе точно до този на Анди Фаулър горе-долу цяло десетилетие. Това, че тя председателстваше Върховния съд — и поради това на нея се падаше да предяви обвиненията, отправени от върховните заседатели — беше съвпадение. След като Лио Чоморо бе повишен и беше заел мястото на Анди Фаулър, след неговото оттегляне, задълженията на председателстващ съдия отново се въртяха. Зловещото беше, че Браун, която бе познавала Анди добре и можеше да се очаква, че ще бъде един от малкото му съюзници, беше одобрила препоръката на областния прокурор Крис Лок и бе постановила да няма гаранция.

При нормални обстоятелства за обикновения обвиняем гаранцията не се определяше преди отправянето на обвинението, когато се касаеше за убийство, защото съдът искаше да осигури присъствието на обвиняемия поне на отправянето на обвинението.

В този случай, въпреки че едва ли можеха да се страхуват, че Анди Фаулър няма да се появи — отмяната на гаранцията беше ясен сигнал, че няма да има прояви на професионална солидарност. Анди Фаулър бе изключен от клуба.

Поне нямаше да го карат да чака цяла сутрин — той беше първият извикан след появяването на съдията. Приставът го придружаваше, така както беше облечен в затворническите си дрехи.