Започна да обмисля варианти, сред които и няколко незаконни. Да отиде до къщата на Фил с пистолет, за да му обясни по-убедително, че не желае повече да му се мярка пред очите? Да отиде без пистолет? Да се обади в полицията и да съобщи за побоя над Нанси? Да се оплаче от заплахите тази вечер? Спомни си думите на Глицки, че полицията в Сан Франциско вече не се занимава с такива неща.

Зачуди се как ли ще постъпи Фил с жена си, когато се върне вкъщи, без да е изпуснал парата. Какво ще стане, след като Том си отиде?

Вдигна телефона и набра номера на близкия участък. Може би тази вечер нямаха толкова работа, може би някой младок ще реши, че си струва да се докара пред шефа си, като свърши нещо извънредно. Нищо не губеше, само би могъл да помогне.

— Ало? Не, няма да ви дам името си — каза Харди. — И не е нищо спешно. Имам опасения и няма да е зле, ако има как да изпратите кола…

В „Шамрок“ не беше мъртвило, но все пак животът течеше бавно. Неделя вечер. Зад бара беше новият — заместникът на Харди. Музиката свиреше непрекъснато, не много силно — обикновената смесица от стар рок и ирландски балади.

На втората бира Харди стана и отиде пред мишената, за да премери сили с един от местните типове, на име Рони. Рони беше пианист в някакъв оркестър и имаше почивен ден. Освен това илюстрираше детски книжки и явно беше талантлив. Определено беше и достоен съперник пред мишената. Притежаваше и големи запаси сиво вещество.

— Работата е там — заяви той, — че ми е трудно да си представя как може брат и баща да оставят дъщеря си и сестра си, особено дъщеря си, да бъде екзекутирана за престъпление, което са извършили те.

— Екзекуцията още е далече. Ако се отърве, ще си остане само с неприятните моменти, които преживява сега.

— Доста неприятни са наистина. Да те съдят за убийство…

— Опитай да живееш с тях. Да видим кое ще предпочетеш… Може би просто не са имали късмет. Не са предполагали, че ще я арестуват и сега чакат да видят какво ще стане. — Харди отпи глътка бира и въздъхна.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — поклати глава Рони. — Възможно е да са се опитвали да убият и нея… цялото семейство… и по една случайност тя не си е била у дома. — Харди замръзна с вдигната нагоре ръка, стиснал стреличката. Рони беше умен. — Знаеш ли кой наследява всичко, ако от семейството не остане нито един жив? Мъжът й има ли други роднини? Които да са наследници?

— Не знам — поклати глава Харди. — Но това е дяволски хубав въпрос.

Запрати стреличката и тя се заби в очертанията на центъра.

— Добър изстрел — каза Рони.

— Не беше лош — съгласи се Харди.

25

— Той беше самият дявол!

Пени Роумън, майката на Мелиса — момичето, починало след несполучлив опит за аборт — вярваше в това. Не беше много възрастна, но някак си създаваше впечатление на много стара — сплъстена бяла коса, тежък грим. Беше с басмена рокля с дантелена яка, подходяща за ученичка, и както шляпаше с чехлите и с подноса за кафе в ръце, изглеждаше гротескно.

Мъжът й Сесил имаше подрязани мустаци, молив зад ухото и очила, беше със зелени памучни панталони.

— Пен — каза той, — може да е бил в ръцете на дявола, да е вършил работата на дявола, но…

— Беше дяволът.

Сесил сви рамене и поклати глава.

— За нас беше много тежко. Не можете да си представите.

— Съжалявам — каза Харди.

Още повече съжаляваше, че е дошъл тук, в този апартамент със стотина квадратни метра площ, чиито прозорци, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледаха от три репродукции в рамки, окачени на стената в малката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. Харди и Сесил бяха на канапето, а Пени — на креслото срещу тях. От масата се усмихваше голяма снимка на дъщерята Мелиса, монтирана в гравирана рамка.

Семейство Роумън беше неизследван терен, който бе обсъдил с Фримън, само за да предизвика укорите му — Дейвид не беше в състояние да приеме скрупулите му по въпроса дали тези старци биха могли в действителност дори да си помислят да навредят на Лари Уит. Важното, според Фримън, беше не това, а дали може да ги посочи с пръст, дали биха могли поне отчасти да отклонят ударите на обвинението.

Освен това не му харесваше, че се бе наложило да отиде там под фалшив претекст — предишния ден се бе обадил и бе казал, че е полицай. Теръл и Глицки не можеха или не искаха да го направят…

Когато работеше в прокуратурата, си беше купил значка. Законът нито забраняваше, нито позволяваше да имаш значка — всички си даваха сметка, че понякога да имаш значка е от полза, особено когато си имаш работа с хора, които не знаят много добре езика, но пък знаят какво означава значката, независимо, че не е съвсем каквато трябва.

По телефона се представи като детектив Харди, а когато дойде, показа значката. Веднага го поканиха да влезе.

— Това е формалност, особено след толкова време. Опитваме се да се движим в крак с времето. Някой ден може би ще успеем. — Усмихна се окуражаващо, отпи малко кафе и отвори големия хартиен плик, който беше донесъл. Не беше полицейско досие за произшествието с колата на доктор Уит, както обясни, а копие от досието на клиента му Франкъл, който наивно беше решил, че ще може се измъкне безнаказано, след като е бил хванат да шофира в пияно състояние. Семейство Роумън не забеляза.

— Какво казва той за нас?

Сесил се опитваше да види нещо в папката, което изглежда му се струваше познато. Харди я дръпна настрана.

— Честно казано, обвинява ви, че сте откраднали радиото…

— Каква нелепица! — Пени разля кафе в чинийката си. — И е лъжец отгоре на всичко!

— Вече не е нищо, Пен. Мъртъв е.

— Да, знам. Разбира се. — Стисна устни, за да замълчи, но не успя. — И се радвам, че е!

— Пен! — Сесил протегна ръка през масата и улови жена си за коляното. — Трябва да сме християни. Да мразим греха, но да обичаме грешника.

— Не мога. Не мога така.

Сесил я потупа по коляното разсеяно. Обърна се към Харди, но не дръпна ръката си, така че остана седнал накриво.

— Доктор Уит беше грешник, но това не значи, че сме откраднали радиото от колата му. — Посочи с жест стаята и попита: — Приличаме ли на хора, които крадат? При това радио за кола? Какво бихме постигнали така? Нима щяхме да върнем дъщеря си?

Харди започваше да си мисли, че тези хора действително не биха разбили колата на доктор Уит. Ако изобщо някой я беше разбивал. Отбеляза си да попита Дженифър.

— Казвате, че доктор Уит е бил грешник. Познавахте ли го лично?

Харди видя как мускулите на лявата ръка на Сесил изпъкват. Стисна коляното на жена си с някакво ледено външно спокойствие, но тя не реагира.

— Доктор Уит правеше аборти. Той уби дъщеря ни.

Нататък всичко се разви, както Харди очакваше. Пени се разрида — безшумно, неподвижно. За тези хора случилото се представляваше типична илюстрация за това как злото влече след себе си ново зло — сластолюбието на дъщеря им, нейният грях, после отказа й да изпълни волята Божия и да износи плода в утробата си, най-накрая безразсъдството да се предаде в ръцете на убийците, извършващи аборти, които — Пени и Сесил не се съмнявали — в края на краищата убили и нея.

Харди затвори папката.

— Получил си е заслуженото — не се сдържа Пени. Ръката не Сесил отново се сви. — Естествено, прочетохме във вестниците какво е станало. Бог се грижи да има справедливост.

— Мисля, че някой друг се е погрижил за доктор Уит — възрази Харди.

— Той не беше от Бога. Беше самият дявол. Последният мъчител на дъщеря ни. Никога не сме виждали колата му. Не знаем каква е била. — Пени се разплака. — Не знаехме нищо за него. Сега се връща от гроба, за да ни накаже още повече.

Харди се изправи. Искаше да се махне от това място.

— Не, госпожо, не е така. Няма да ви наказва повече. Ще приключим разследването и ще забравим. Вярвам ви.

Постепенно огънят изгасна. Пени се отпусна изтощена и успя да промърмори едва чуто „благодаря“.