Боговете му се усмихнаха и намери място за паркиране непосредствено пред входа. Харди го прие като добро предзнаменование.

Сестрата вътре — блажено свободна от бюрократични занимания — го уведоми, че докторът ще може да му отдели известно време след около час.

Харди отиде до съседната пряка и изпи чаша еспресо с лед, за да се отърси от налегналата го след виното дрямка. След това купи на Франи обеци от някакъв уличен търговец.

Обичаше този квартал, въпреки всичките му превъплъщения — най-напред руска колония с пирожки и антикварни магазини, после свърталище на хипита с дъх на тамян и кафе, а сега — ориенталски базар с окачени по витрините пушени патици и миризма на готвено месо, сурова риба и боклук. Тръгна да се разхожда на яркото слънце и да разглежда магазините. В една витрина видя яркозелено детско кимоно. Купи го за Ребека. За Винсънт избра малка копринена ризка.

Трябваше да оправи нещата с Франи. Да промени положението. Не знаеше как точно, но нямаше никакво намерение да допусне нищо — нито Дейвид, нито Дженифър със страховете и проблемите й — да се вмъкне помежду им и да ги раздели.

Три минути след като отново влезе в чакалнята, сестрата му каза, че докторът го очаква.

В малкия, но добре осветен кабинет на доктор Хефлър, висяха три дипломи и около шестстотин мухи за риболов. Беше прехвърлил петдесетте, с посивяла коса и гладко лице (индианец?), с жилаво слабо тяло. Усмихваше се непринудено.

Харди обясни за какво е дошъл. Каза, че работата му е да осигури защитата на Дженифър и че всякаква информация от миналото й би могла да се окаже от полза. Показа му подписана от нея декларация, че е съгласна да се разгласяват данни от медицинските й документи. Харди я бе уверил, че това му е необходимо във връзка с премеждията й в Коста Рика. Доктор Хефлър отвърна, че ще му помогне с радост. Какво точно искал да научи? Харди му каза.

— Преди четири години? Или пет? Не я помня много добре. Ще помоля Джоуни да вземе папката. Имаме добър архив. Ще отнеме само две минутки.

Докато чакаха, заговориха за риболов. Оказа се, че на следващия ден докторът заминавал за Аляска, за да налови малко от едрата тамошна сьомга. Харди се улови за стомаха.

— Докторе, не споменавайте за сьомга пред мен. Мисля, че наистина прекалявам с нея.

Сестрата влезе, остави папката и излезе. Хефлър я отвори, прелисти няколко страници и лицето му помръкна.

— Ще ми се да вярвам на хората. Питам се, наистина ли ги познавам?

— Има ли нещо?

— Не знам какво разбирате под „нещо“. Може би е трябвало да забележа. Да се усъмня. Не знам.

Харди чакаше. Хефлър продължи да чете известно време, после затвори папката.

— Била е моя пациентка седем месеца. Никой не я е изпратил при мен. Заявила е, че току-що се е преместила тук от Флорида. Първия път беше паднала по стълбата на новата си къща.

— Първия път?

Докторът кимна и пак отвори папката.

— Три месеца след това си чупи ръката, докато кара ски. Мислела, че е само навехната, иначе щяла да отиде да я гипсират веднага, а не като се прибере у дома. — Хефлър прелисти още една страница и пак зачете. — Това… трябвало е да обърна по-сериозно внимание.

— Какво е то?

— Три месеца след ръката… доста регулярно, нали?… Три месеца след ръката идва след домакинска злополука… Чистела някакъв шкаф, един от рафтовете се откъртил и паднал върху гърба й заедно с всичко върху него. В урината има кръв. Отоци и наранявания по целия гръб, в областта на бъбреците. — Докторът затвори папката отново и вдигна поглед. — Не е възможно да не съм я разпитал. Просто няма как.

— И тя, естествено, не е признала.

— Намери друг лекар. — Пое дълбоко дъх, въздъхна. — Готов съм за отпуската си.

— Често ли се сблъсквате с такива неща?

— Често? Случва се. Идват хора с наранявания. Няма как да ходя в полицията всеки път, когато дойде човек със счупена ръка или насинено око. Няма да ми остане време за работа. — Пак взе папката, разлисти я нетърпеливо. — Ето още нещо… — Най-отзад имаше жълто листче от бележник с име и адрес. — Не знам защо това е тук.

Позвъни на сестрата и тя дойде.

— А, това ли? Такива бележки оставям, когато ми поискат данни от здравните картони.

Хефлър се наклони напред, намръщен.

— Може би това е следващият лекар, при когото е отишла.

Джоуни беше също толкова весела и оживена, колкото и доктор Хефлър в началото.

— Може би. Предполагам, че е така.

— Заявих, че няма да я лекувам, ако не позволи да уведомя полицията. Имаше нужда от помощ. Разбрах го още като я видях.

Намираше се в кабинета на доктор Хелена Замора. Краят на работното време наближаваше. Енергичната лекарка го покани любезно, но го уведоми, че след четирийсет и пет минути има среща, така че не може да му отдели повече от десет. Разказа й набързо какво беше научил от доктор Хефлър и какво се опитва да разбере.

— Дойде при мен с голяма синина под едната гърда и ми пробута някаква небивалица… че се спънала и се ударила в топката на парапета или нещо подобно. Усъмних се, поисках предишния й здравен картон, после й се обадих и повече не я видях.

Тя вдигна очилата над челото си.

— Обикновена, често срещана история. Твърде често срещана. Това ще ви свърши ли работа?

Харди кимна утвърдително и й благодари.

Доктор Замора свали очилата си.

— Най-накрая е убила животното, което се е държало така с нея, нали?

— Такива са обвиненията.

— Браво на нея.

Обади се на Дженифър в затвора от една телефонна кабина. Легенда е, че арестантите имат право само на един телефонен разговор. Поне в Сан Франциско по стените са монтирани монетни автомати и всеки може да ги използва. Преди време дори бяха разкрили мащабна мошеническа акция, чиито следи водеха към телефонните апарати на двата етажа на затвора.

— Дженифър? Обажда се Харди. Някога живяла ли си във Флорида? — Въздълга пауза. — Отговори ми. Искам да знам дали си живяла във Флорида, това е всичко.

— Не съм, защо?

— Нищо специално. Просто проверявам нещо. Ще поговорим по-късно.

Този петък бе хванал Дженифър в пет лъжи — падането по стълбите, счупената ръка, докато карала ски, падането на рафта, спъването край парапета, Флорида… Поне четири от тях бе изрекла, за да прикрие съпруга си. Нездраво желание, да, но пък съдебните заседатели…

*

Франи беше върху него и се поклащаше като спокоен океан. Беше я прегърнал. Завивките се търкаляха на пода. Беше си сложила новите обеци и той захапа едната.

— Внимавай.

— Ти внимавай.

— Аз внимавам.

— Не толкова бързо. Така ще забавиш темпото.

Тя впи зъби в рамото му.

— Ще забързам още повече, преди да свърша.

— Обещания, обещания.

— Тогава ме пусни и ще видиш.

24

— Познавах това момиче в училище — каза Моузес. — Рейчъл Манинг. Заедно учехме математика и реших, че няма да е зле да излезем някой път на танци или нещо такова. Съгласи се.

Висяха на дългата опашка за бира на стадиона за бейзбол и вече бяха пропуснали половината игра в очакване да си купят поредните бири за някакви си смешни четири долара, преди да затворят. На някой бейзболен шеф му беше хрумнало, че трябва да прекратяват продажбата на бира доста преди края на срещите, за да няма пияни шофьори след това.

Франи се бе съгласила да кара, а Моузес вече бе изпил седем и му личеше.

— Та, слушай! — продължи той гласовито. — Разчу се и типовете ме наобиколиха. Взеха да пъхат презервативи в джобовете ми, да ме тупат по гърба… взеха да разправят, че са чукали Рейчъл в колата си, в леглото на родителите й, зад ученическия клуб, под проклетото бюро на директора в неделя и къде ли не.

Мъжът зад тях потупа Моузес по гърба.