Сега на повърхността излизаше нещо друго и то бе важно, нещо, на което не беше обръщала внимание от доста време. Може би като разговаряше с Дженифър, Франи щеше да й помогне, щеше да намери начин да я накара да види как би могла да се спаси. Струваше си, дори и Дизмъс да не знаеше за намеренията й.

Беше сигурна, че и той има някои тайни от нея. Не е нужно да съобщаваш на партньора си всяка своя мисъл, дума или постъпка.

А срещите с Дженифър бяха полезни за нея. Тя се превръщаше в нещо като нейна доверена приятелка и не беше необходимо Дизмъс да знае. Франи имаше право на свои собствени приятели, имаше право сама да взема решенията в живота си. Щеше да му каже по-късно. Може би след като измъкнеха Дженифър от тази каша. След процеса.

Беше независимо човешко същество, но някак си бе допуснала ежедневието да я завладее, да вземе връх. Започваше дори да се пита дали Дизмъс ще продължи да я обича, дали изобщо я обича. И беше уверена, че заслужава да бъде обичана. Казваше си, ако не обичаш себе си, как би могла да обичаш някой друг? Как някой друг би могъл да обича теб?

Фериботът навлезе в пристанището на Сосалито. Тук нямаше вълни.

Дизмъс я прегърна.

— Хей? Къде си?

Всъщност всичко това нямаше нищо общо с любовта им. Тя го обичаше — лицето му, тялото му, начинът, по който вършеше всичко. Просто трябваше да отделя малко повече внимание на самата себе си.

— Тук съм. — Целуна го по бузата.

23

— Моли.

Петък сутринта, във всекидневната на Фримън. Харди седеше на едно от кожените кресла, а домакинът, по хавлия, отбелязваше нещо с молив в бележника си на масата.

— През декември Моли не е била там. Дори не е чула, че е умрял. Иначе трябва да е по-добра актриса и от клиентката ни.

— Как го прие?

— Мисля, че бих се почувствал потиснат, ако някой приеме така топло вестта за смъртта ми.

Фримън повдигна вежди въпросително.

Харди продължи:

— Мрази го и в червата, въпреки че е минало толкова много време. И тя е яла пердах от него.

— Но не е биел Дженифър.

Харди не се разсмя.

— Нали това е защитата ни? Не я е биел. Така твърди тя.

Харди най-накрая бе разговарял с първата съпруга на Лари Уит, Моли. Беше консултант по професионално ориентиране и живееше във Фарго, Северна Дакота. Не се бе омъжила повторно и не беше виждала Лари от пет години. Не знаеше и за смъртта му.

— Може би трябва да проверим дали е била там за коледните празници. Но се обзалагам, че е била — при тази реакция, когато й казах за убийството…

Фримън остави молива и се загледа през прозореца.

— Хайде да помислим малко, Диз. Що за птица е бил този тип?

Харди се облегна назад и кръстоса крака. Не бързаше.

— По всичко личи, че е бил образцов гражданин, съвършен професионалист, грижовен баща и съпруг. По една случайност е биел жените си.

— Вярваш ли, че го е правил?

— Ти не вярваш ли?

— Не мога да разбера защо Дженифър се опъва и не го признае. Макар и да не е изрично посочено в закона, така би имала сериозен шанс съдебните заседатели да я оправдаят и никакъв шанс да получи смъртно наказание. Пауъл не би си и помислил да го иска.

Фримън имаше предвид факта, че законодателният орган на Калифорния, Калифорнийското събрание, наскоро бе отхвърлило законопроект, според който малтретирането на съпругата официално трябваше да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство при убийство. Така или иначе, съдилищата негласно се съобразяваха с подобни факти и вече имаше установени прецеденти.

— Просто не мога да разбера защо упорства.

Харди би могъл да изложи всички разсъждения на доктор Кен Лайтнър, но в края на краищата всичко опираше до факта, че да признае за побоищата беше равносилно да признае, че е виновна, а Дженифър отричаше да е извършила убийствата.

— Но така има голяма вероятност да я оправдаят, по дяволите! — Фримън стана, протегна се и пак седна. — Сигурен ли си, че я е биел?

— Да. Напълно. Бил е тиранична натура. Биел я е и за най-малкото неподчинение.

— А тя не е била в състояние да си отиде? Трябвало е да стои при него и да търпи?

— Така е, Дейвид. Тъжно, но е факт. Опитвала е. Той я намира, взима детето. Заплашва, че ще я убие, ако опита пак.

— И тя го убива, за да го изпревари. С първия съпруг не е имала проблеми, би трябвало да няма и с този.

Харди въздъхна.

— Тя отрича.

— Да… — Моливът забарабани по масата. — Трябва да кажа, че през цялата си практика не съм имал по-ясно дело. Бих искал да видя как играе покер… дали блъфира?

— Може би е вулкан?

— Какво искаш да кажеш?

Харди се изненада. Нима Дейвид Фримън не беше гледал Стар Трек? Не знаеше, че вулканите никога не блъфират. Огледа се и си даде сметка, че вероятно е така. Нямаше телевизор.

— Все едно, Дейвид, това е дълга история. Искаш ли да продължаваме?

Барабаненето спря.

— Естествено.

*

След като излезе от жилището на Фримън, Харди тръгна пеша по улицата и влезе в някакъв ресторант да обядва. Искаше да е сам, за да има време да помисли.

В полицията не беше подавано оплакване за колата на доктор Лари Уит и това не бе изненадало Ейб Глицки ни най-малко — според него, населението започвало да разбира, че в Сан Франциско вече няма престъпления, които не са свързани с насилие. Случвали се лоши неща, несъмнено — като това с колата на доктор Уит, — но ако нямало физически пострадали хора, полицията не се занимавала. Да се наруши порядъка, за да се разследва някой, отмъкнал радиокасетофон за петстотин долара от някоя кола, било все едно да се разследва паднала шишарка, която ти е счупила предното стъкло. Нямали достатъчно хора за такива неща и те не били работа на полицията.

Поръча си сьомга и чаша бяло вино.

Безпокоеше се за Франи.

Напоследък с нея ставаше нещо, но тя не искаше да му каже. Може би заради Дженифър. Не би трябвало да очаква, че тревогите й ще се разсеят само от онази среща в затвора. А изглеждаше, че тя я е потиснала още повече.

Не обичаше да я вижда нещастна. Може би отделяше прекалено много време на работата си. Изглежда го обземаше цинизмът на Дейвид, който сякаш въобще не се интересуваше от това, дали Дженифър е виновна или не — целта му беше единствено да я отърве. Казваше, че така си вадел хляба. Наистина ли беше толкова студен човек? Зад така наречения професионализъм не се криеше нещо по-дълбоко? Харди не бе в състояние да отговори на този въпрос, не познаваше Дейвид толкова добре. Може би така искаше самият той. В този случай нищо не беше само черно или само бяло — нито Дженифър, нито Дейвид. Това го изтощаваше.

Нима си губеше времето, като търсеше други възможни извършители, докато в действителност Фримън не вярваше, че има такива? Защо тогава беше необходимо да измъчва Франи така? От друга страна…

Дойде келнерът и го попита дали храната му харесва. Не беше я докоснал. Предложи му да поръча нещо друго, ако желае…

Реши поне за днес да не търси „други извършители“. Най-важното за съда беше да се докаже, че Дженифър наистина е била малтретирана. След това можеше да се спори върху степента на вината й. Ако самата тя се съгласи, разбира се.

Все едно, с поведението си Фримън не би могъл да разклати вярата му в обективната истина, във фактите. Нещо се беше случило в определено време и по определен начин и ако държеше на правосъдието, трябваше да установи именно това.

Разполагаше с уверенията на Кен Лайтнър. Беше видял синините по тялото на госпожа Дистефано. Първата съпруга на Лари Уит, Моли, бе казала, че я е малтретирал. Дори и самата Дженифър бе заявила, че понякога „са се карали“.

Това бяха амуниции, но не и заредено оръжие.

Доктор Сол Хефлър фигурираше във формуляра, който Лайтнър „случайно“ бе забравил на пейката в съда. Докторът държеше частен кабинет в едноетажна постройка на половината път между къщата на Харди и центъра. След цяла седмица игра на криеница, адвокатът най-накрая реши, че е време да сложи край на това, дори и да се наложи да поседи известно време в чакалнята.