Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.

Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.

— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?

Филис се усмихна и намести очилата си.

— Не попита ли нея?

Той се облегна на бюрото й.

— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.

— Не иска да ти каже, така ли?

— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.

Оказа се, че я е изпратила някоя си Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“. Харди й се обади от кабинета си, два етажа над Филис.

Беше средата на седмицата, следобед и се свърза веднага. Представи се и моментално долови хладината в добре овладяния, гърлен глас.

— Може би не ви е станало ясно в началото, господин Харди, но нашата фирма не се занимава с криминални дела. Освен това лично аз не бих искала да имам нищо общо с госпожа Уит, така че не съм склонна да ви помогна. Съжалявам.

— Познавате ли я лично? — Трябваше да говори, защото иначе щеше да му затвори телефона. Искаше да научи нещо.

— Не я познавам и не искам да я познавам. Съжалявам, но трябва да ме извините…

— Моля ви… само един въпрос. Можете ли да ми кажете нещо за „Крейн и Крейн“? Някаква връзка с доктор Уит?

Тишина. Обмисляне на решение. Харди знаеше, че той и госпожа Белоуз не са противници в истинския смисъл на думата. Може би тя искаше да остане лоялна към клиента си Лари Уит, но добрите адвокати освен това се стремяха и да спазват професионалната етика помежду си. Разчиташе на това. Чу я да въздиша, да събира сили за неприятния разговор.

— Добре, господин Харди. Съжалявам. Лари Уит ми допадаше. Четох вестниците и съм убедена, че жена му го е убила. Него и сина си.

— Само заради прочетеното във вестниците?

— Да. И заради други неща.

— Какви други неща?

Още една пауза, преценка, отказ?

— Да се върнем на въпроса, съгласен ли сте?

Не биваше да настоява повече, ако искаше да научи за „Крейн и Крейн“. Целия предишен ден бе гонил химери в търсенето си на друг възможен убиец — родителите на Мелиса Роумън, първата жена на Уит, Моли, някой си доктор Хефлър, записан във формуляра на Лайтнър. Все още не беше разговарял с никого от тях. Сега на телефона беше Дона Белоуз и от нея трябваше да научи това, което тя бе готова да му съобщи.

— „Крейн и Крейн“. Някаква връзка с Лари?

— Името ми се струва познато. Чувала съм го някъде, това е всичко.

— Това е юридическа фирма от Лос Анджелес.

— Възможно. Казахте, че Лари и…?

— Не знам. Обаждал се е на тази фирма няколко дни преди да умре.

— Преди да го убият. Той не умря просто така… беше убит. — Чу дишането й. — Аз бях финансов съветник на Лари. Струва ми се, че спомена за Крейн по някакъв повод. Преди около шест месеца. Така или иначе, едва ли е нещо важно. Не си спомням, но мога да проверя.

— Нали нямате нищо против да го направите?

— Честно казано, имам, господин Харди. Не обичам клиентите ми да загиват от пистолетни изстрели. И не желая да помагам на убийците им да отърват кожата. Но ще проверя. Обещах и ще го направя.

Харди й благодари.

— Ще ви се обадя. — И затвори.

„Тяхната вечер“ беше свободно мероприятие. Традиционният и свещен ритуал в сряда ги бе отвеждал — преди да се родят децата — чак до Лос Анджелес, Рино и Санта Фе. Вечерите нерядко продължаваха по няколко дни — тогава Харди се обаждаше на Моузес да му намери заместник в бара, а в това време той и Франи играеха в някое казино, разхождаха се из художествените галерии или се качваха на ферибота за Санта Каталина — романтичния остров.

И тази вечер бяха на ферибота — пресичаха залива на път за Сосалито. Около Алкатрас се появиха вълни, духаше вятър, слънцето се загуби в облака мъгла, обвил моста „Голдън Гейт“. Беше хладно.

— Ах, лято, лято — въздъхна Франи и вдигна очи към Харди. Стояха край парапета на горната палуба. Обливаха ги ситни водни капчици. — Средата на юли е най-доброто време да се отървеш от зимната депресия. — Тя се улови с две ръце за парапета и се облегна. — Може би е точно това… зимна депресия. — Погледна мъжа си и направи опит да се усмихне, но безуспешно. Харди я прегърна, зави я със сакото си и тя се притисна към него.

— Добре ли си?

Франи се замисли дали трябва да му каже, колко трябва да му каже. Имаше чувството, че го лъже, че го мами. Сега обаче не й се говореше за това. Моментът не беше подходящ. Щеше да се превърне в тема на вечерта, в дискусия, а сега точно тя нямаше нужда от това. Нямаше нужда да обсъжда всичко с Дизмъс. Обичаше го, но имаше свой собствен живот, свои собствени чувства.

На Франи й се струваше, че срещите с Дженифър по някакъв начин изваждат много неща на повърхността и това не бе лошо. Ако човек разбере с какво си има работа, му е по-лесно да се справи. Анализирането на собствените й чувства не би могло да заплаши отношенията между нея и Дизмъс или децата. Обичаше ги — мъжа и децата си. Не беше това.

Безпокоеше я онова, което бе започнала да казва на Дженифър — бяха се случили толкова неща, без да ги забележи, без да ги осъзнае. Имаше чувството, че не знае коя е, че не е наясно в какво се е превърнала Франсин Роуз Макгайър Кокрън (понастоящем Харди), че няма представа как е станало това. Не беше наясно със самата себе си.

Дали не беше само някакъв придатък към мъжа, с когото живееше, бащата на децата й? Всъщност с Дизмъс не се чувстваше по този начин. Нито пък с Еди. С Еди беше приключение. Малко преди да умре, искаше да се запише да учи. Пестяха пари за всичко. Откриваха нови места, откриваха себе си.

После изведнъж, без никакво предупреждение, Еди си отиде. Появи се Дизмъс. Не зае опразненото място на Еди, но все пак беше близо. Сега, две години по-късно — или пет минути? — тя беше домакиня и майка, без финансови проблеми, Дизмъс вече бе открил най-добрите заведения, бе взел повечето решения.

Като това например, да живеят в неговата къща — макар че се бе съветвал с нея. Беше много по-разумно, разбира се. Тя я обичаше. Но не в това бе проблемът — макар и да бе променила всичко по свой вкус, къщата си оставаше негова къща, къща на Дизмъс, не тяхна къща.

Всичките им приятели също така, а и жените им, бяха приятели на Харди. Ейб, Фло, Пико. Анджела. Дори Моузес — собственият й брат, беше приятел на Харди дълго преди тя да се появи на хоризонта. Не че не й харесваха тези хора — харесваха й и ги обичаше, но в живота й бяха влезли благодарение на Дизмъс.

А нейните собствени приятели? Хората, които срещаха с Еди? Нима те нямаха значение? Защо вече не бяха част от живота й? Заради децата? Заради Дизмъс? Заради самата нея?

Знаеше, че мъжът й не би одобрил посещенията й при Дженифър. Идеята й първоначално беше само да види що за човек е тя, за да се успокои.