— Нали доктор Лайтнър идва тук всеки ден?

Видя, че въпросът му я изненада. Не успя да разбере как тя оценява факта, че знае за посещенията.

— А, да… разбира се. Кен…

— Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?

Най-неочаквано Дженифър се усмихна. Харди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.

— Кен не се брои — отвърна тя. — Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.

Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.

— Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?

Тя го погледна за миг, после отклони очи.

— Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.

— А с какво се занимаваше?

Празното помещение за надзирателките изглежда отново погълна вниманието й.

— Първите няколко дни бях в един хотел. Ходих на плаж, прочетох няколко книги.

Би могъл да я попита кои, но нямаше намерение да провежда разпит. Както и изнасилването, престоят й в Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.

— Споменах ли, че се срещнах с майка ти? — попита той.

— Спомена, че имаш намерение да го направиш. Как ти се стори тя?

— Зле, Дженифър. Баща ти я беше насинил от бой. — Реши, че няма смисъл да съобщава повече подробности. Споменът за онази вечер все още не го оставяше на мира. — Дженифър наведе глава към масата и опря палец до устните си. — Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от поколение на поколение.

Тя вдигна очи и го изгледа болезнено.

— Вече говорихме за това. — И няма да го правим пак, сякаш искаше да каже. Изведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: — Нещо друго?

Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.

Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.

— Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?

— Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми. Изобщо не се сетих за пистолета. Знам… това е голяма грешка.

— А възможно ли е да е имало и друг пистолет? — попита Харди.

— Какъв друг пистолет? Къде?

— Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?

Тя поклати глава.

— Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.

— Значи не е имало пистолет?

— Не. Защо питаш?

— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.

Този път Дженифър въздъхна.

— Това ме уморява.

— Само още един въпрос. Може ли?

Тя кимна.

— Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?

Дженифър направи гримаса.

— Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?

— Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?

— Защо?

— Отговори ми.

Дженифър пак поклати глава.

— Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?

— Вероятно Лари я е търсил за нещо. — Харди прибра бележките си.

Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.

— Нямам представа какво е това — каза най-накрая Дженифър. — Името не ми говори нищо.

21

Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.

Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.

— Това не се плаща.

— Мисля — обясни Харди. — Разсъждавам.

Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.

— И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.

Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.

— А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал — продължи Фримън, — го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!

— От началото минаха пет.

— Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?

— Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.

Разбира се, Фримън знаеше това много добре, но също така знаеше, че процесът ще започне по-бързо, отколкото му се искаше, а той не можеше да промени нищо. Бръкна в джобовете си, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми помощник. Трябва ми _нещо_!

— А не те ли чух тази сутрин да казваш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?

— От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.

— Съмнявам се.

— Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… — Фримън млъкна и поклати глава. — Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.

— Знам, Дейвид. — Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. — С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.

Фримън се обърна.

— Кой е Франкъл?

— Пипнали са го да шофира пиян.

— Онзи с едно и шест промила? — В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.

Харди кимна.

— Заяви, че е измислил начин да се отърве.

— Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.

Телефонът иззвъня.

— Сигурно е той. Ще те държа в течение.

Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън — негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.

Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там — същите хора, същото място, същия вятър.

В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.

Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.

Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.

— Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.

Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение — жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.

— Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… — Сам щракна с пръсти във въздуха. — Понякога мозъкът ми хич го няма.