Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.

— И какво откри?

— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.

— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.

— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.

— Е, кой е?

— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. — Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.

— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.

Теръл поклати глава.

— Сигурно е, че не е той.

— Защо са го очистили?

— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.

— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?

— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.

Тръгна към бара.

— За мен не — провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. — Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.

Харди не се усмихна.

— Нали го чу? Обича работата си. — Отпи бира и продължи: — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?

Глицки поклати глава.

— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.

— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.

Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.

— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?

Без отговор.

Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.

20

Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.

Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.

Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.

Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.

— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.

Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.

— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.

— Смятате, че може да няма процес? — извика една жена с микрофон в ръка.

Фримън поклати глава.

— Съмнявам се, че ще има.

— Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. — Друга ръка, друг микрофон.

Фримън се усмихна.

— Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.

— Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?

— Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.

Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън — сериозен и възмутен от несправедливостите на системата — пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.

Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.

Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.

— Искам да ви се извиня — каза той. — Бяхте прав.

Лайтнър вдигна очи.

— За какво?

— За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.

Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.

— Разочарован ли сте?

— Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.

Харди поклати глава.

— Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.

— И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.

— За кои неща?

— Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. — Лайтнър приглади косата си назад с ръка.

— Значи сте се срещали с нея.

— Да. Посещавам я почти всеки ден.

— Вероятно се отразява зле на практиката ви. — Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.

— Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.

Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.

— Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.

Лайтнър сви рамене.

— Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.

— Какво, според вас, би й помогнало?

— Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.

— А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?

Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.

— За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.