— Собственото й бъдеще?

— Знам, знам. Не е препоръчително да обсъждам с нея такива неща, но тя не желае да говори за нищо друго. — Лайтнър остави документите, започна да трие дланите си една в друга. Вдигна очи към Харди и продължи: — Твърди, че най-накрая е осъзнала истината… Давала си сметка, че можела да се отърве, ако обвини за всичко Лари, но нямало да постъпи така. Той нямал никаква вина.

— Защото я е пребивал от бой? А не ви ли каза, че да се оплаче в съда от малтретиране у дома е все едно да се признае за виновна?

Лайтнър кимна.

— Боя се, че е така. Нещата са доста объркани. — Стана, взе куфарчето си, попита къде е тоалетната, дали има време преди началото и се отдалечи. Когато изчезна зад ъгъла, Харди погледна към пейката и видя, че е забравил два листа. На горния прочете името на Дженифър, подчертано с жълт маркер.

Документът беше регистрационен медицински картон от кабинета на доктор Лайтнър, издаден преди четири години. В него се описваха предишни заболявания, лекуващи лекари, алергии и така нататък. Харди се поколеба за миг и прибра листата в джоба си.

Първа от разпечатания на компютър списък призоваха Дженифър Уит и след това я въведоха — с оковани ръце и крака.

Стана нещо необичайно — съдия Оскар Томасино не бе забил нос в книжата пред себе си, а проследи с очи Дженифър, докато тя с куцане не застана на подиума пред него, между двама пристави.

Фримън вече я очакваше, но помежду им сякаш се долавяше някакво напрежение. Дженифър хвърли поглед зад гърба му към Харди, който седеше на масата на защитата и му кимна. В погледа й се четеше благодарност или поне задоволство, макар че той не можеше да си обясни защо, след като не я бе виждал цяла седмица.

Освен това не беше съвсем наясно защо е дошъл. Подсъдимата заставаше пред съдията за втори път и определено нямаше намерение да се признае за виновна. Може би, както полу на шега бе казал на Франи сутринта, съдебната зала му липсваше? Зачуди се дали няма зрънце истина в това твърдение.

Това сега беше една чисто административна процедура, която трябваше да определи на коя дата може да започне делото и, по-точно, в кой отдел ще се гледа. По-късно, в друг понеделник като този, щеше да бъде назначен съдия, а от тогава до истинското начало спокойно можеше да мине още половин до една година време.

Томасино започна с фалцова топка. Всеки съдия използваше различна техника, за да се пребори с процедурата. Харди знаеше, че преди да потъне в документите, Томасино ще разиграе някоя малка драма.

— Господин Фримън, добро ли е състоянието на клиентката ви? — Гледаше я съсредоточено — бледа, слаба, с неравно орязана коса.

Дийн Пауъл, който досега сякаш не обръщаше внимание на това, което ставаше в залата, изведнъж скочи на крака.

— Ваша светлост, приемаме твърдението, че е възможно госпожа Уит да е била малтретирана при престоя й в затвора в Коста Рика, но…

Томасино удари с чукчето и всички в залата се стреснаха.

— Съдът отправи въпрос към господин Фримън — каза съдията благо. — Доколкото си спомням, при последната ни среща, той все още не беше загубил способността си да говори. — Изражението му беше строго, но зад маската на строгостта се криеше насмешка. — Господин Фримън?

Вратата беше открехната и Фримън щеше да изневери на природата си, ако не беше пъхнал крак в пролуката.

— Ваша светлост, клиентката ми е понесла жесток побой и се нуждае от лекарски грижи. Случилото се я е ужасило дотолкова, че се бои да каже каквото и да било. Гражданските й права несъмнено са били накърнени. Целият процес е напълно опорочен поради начина, по който процедира обвинението…

— Един момент. Въпросният побой не е ли станал в Коста Рика?

— Вследствие на действие на нашата страна. Всичко това нямаше да се случи, ако…

Насмешката изчезна от погледа на Томасино.

— Всичко това нямаше да се случи, ако клиентката ви не беше избягала от затвора и след това не бе напуснала страната.

— Така или иначе, ваша светлост…

— Така или иначе, господин Фримън, графикът ми е претоварен, а и ми се струва, че и климатичната инсталация не е в ред. Ще може ли да продължим по същество? — Фримън веднага понечи да отговори, но Томасино се надигна от стола си. — Стига, Дейвид!

Дейвид потупа Дженифър по лакътя уверено, но тя не реагира.

Съдията се наведе над книжата си и записа нещо.

— Ако съдя по казаното досега, мога да заключа, че страните са готови да продължим. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Господин Фримън?

Фримън имаше още един проблем. Обикновено, при реална опасност от смъртна присъда, адвокатът на защитата би направил всичко възможно да печели време, като протака колкото се може повече, но Дженифър не се бе съгласила и с това.

Пауъл искаше процесът да започне максимално бързо и да приключи преди изборите през ноември. По принцип Фримън никога не се съгласяваше с исканията на обвинението, но сега Дженифър беше вързала ръцете му. Намираше се в затвора, нямаше шанс да излезе оттам, докато не я оправдаят напълно, и искаше — разбираемо — делото да започне веднага, щом може.

Фримън й бе обяснил, че оправдаването й никак не е сигурно. Твърдеше се, че е убила предумишлено трима души, при особени обстоятелства и той си даваше сметка, че прокурорът не би предявил такова сериозно обвинение безотговорно, ако няма основания да се надява на успех. Освен това знаеше, че при представянето на аргументите си Пауъл няма да пропусне да спомене предполагаемия й мотив и коравосърдечието й, които най-несъмнено биха настроили съдебните заседатели срещу нея — убийство заради застраховка.

Искаше му се Харди да открие други възможни извършители. Искаше му се да има време, за да мисли, да крои планове, да предвижда. Искаше му се да се случи нещо друго — Пауъл да бъде избран и мястото му да заеме някой друг прокурор, който няма неговите способности.

— Господин Фримън? — повтори Томасино. — Защитата готова ли е да започнем?

— Да, ваша светлост. — Нямаше друг избор.

Томасино доби изненадан вид и имаше защо. Досега не бе имал случай дело за предумишлено убийство да бъде насрочено веднага, без никакви възражения. Насрочи го за понеделник, 13 август, отдел 25.

— Знаеш, че се доверявам на теб, не на него.

Преди да излезе от съда, Харди реши да отиде при Дженифър, за да сподели с нея някои свои впечатления. Освен това бе подготвил списък с въпроси. Седяха един до друг в малката стаичка до помещението на надзирателките. Дженифър недоволстваше от Дейвид Фримън.

— Той е глупак и освен това не ми вярва за нищо… дори и за изнасилването в Коста Рика.

Харди дръпна стола си встрани. Не бе усетил кога коленете им се бяха приближили толкова и не искаше тя да си вади погрешни заключения.

— Дженифър, тук става дума за професионализъм и мога да те уверя, че Дейвид е един от най-добрите. Няма нищо лично. Ако изнасилването можеше да облекчи положението ти по някакъв начин, той щеше да се вкопчи в него със зъби и нокти, само че не е така, защото ти избяга…

— Ако някога се измъкна, ще се върна там и ще убия онзи надзирател, кълна се!

Харди се огледа инстинктивно. Надяваше се помещението да не се подслушва. Наведе се напред и каза съвсем тихо:

— Най-добре ще е, ако през следващите няколко месеца сведеш заплахите за убийство до минимум, става ли?

Дженифър се усмихна.

— Не го казах сериозно.

— Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.

— Ще внимавам. — Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. — Жена ти ми допадна.

Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да се отбие сега — да се увери, че срещата между двете не е оказала особено влияние.

— Каза ми, че сте си поговорили.

Дженифър сви рамене.

— Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбрихме за женски работи, но никой не беше разговарял с мен като с нормален човек от толкова време, че…