Кралицата през цялото време записваше впечатленията си от всеки потенциален съдебен заседател, после подаваше изискания ленен бележник на пристава и той го Донасяше на Виктория. Полезните съвети се свеждаха до критики за къси поли, излезли от мода обувки и смъртния грях да носиш чанта „Прада“ менте от изкуствена кожа.

Хал Грифин стоеше на банката на защитата и се мъчеше да се усмихва на всеки потенциален заседател, без да изглежда сервилен. Синът му се беше отпуснал на единствения ред със столове пред преградата между съда и галерията. Джуниър беше предупредил Виктория, че не може да седи дълго на едно място, защото не е свикнал да стои затворен. Дали щяла да има нещо против, ако направел осемдесет лицеви опори по средата на избора? Да, имаше. Не искаше синът на обвиняемия да се върти на стола си, затова посъветва Джуниър да тича нагоре-надолу по стълбите, ако започне да го подпира отвътре.

И той й прати бележка. Канеше я на вечеря. Тя поклати глава и посочи чантата си. „Имам работа.“ Джуниър й се усмихна тъжно, сякаш беше разбила сърчицето му.

Има ли изобщо представа колко е напрегнато да защитаваш обвинен в убийство?

След като баща му беше на пангара, не можеше ли да прояви малко повече разбиране?

Сега вече беше бясна и на двамата — и на Стив, и на Джуниър. Май на всички мъже.

Репортерите бяха заели първите два реда в галерията. Една обща телевизионна камера и един-единствен фотограф, толкова се разрешаваше по закон. Щяха да използват видеозаписа и снимките общо.

Виктория се насили да слуша, докато Ричард Уадъл, главният прокурор на Мънроу Каунти, се обръщаше към заседателите. Наричан Катила от адвокатите на защитата, прокурорът беше зъбат мъж, тънките мустачки в комбинация с раирания костюм му придаваха вид от 40-те години на миналия век.

— Съдебните заседатели са крайпътният камък на справедливостта, скалата на свободата — каканижеше Уадъл. — Самюъл Адамс наричал съдебните заседатели „сърцето и дробовете на свободата“.

Всъщност го е казал Джон Адамс. Виктория много добре го знаеше. Братовчед му Самюъл беше патриотът, който подпалил така нареченото „Бостънско пиене на чай“*, най-вероятно за да пие народът от неговата бира.

[* Инцидент, при който американските колонисти изхвърлят цели товари с чай в Бостънското пристанище, разярени от новите данъци, наложени от Короната. — Б.пр.]

Уадъл се разхождаше пред съдебните заседатели и спираше пред всеки стол — като кондуктор, който проверява билети във влака.

— И когато старият Бен Франклин написал Декларацията на независимостта…

Томас Джеферсън, Катил!

— … ни е гарантирал правото да бъдем съдени от съдебни заседатели.

Това всъщност го пишеше в Конституцията. Но беше близко за държавен чиновник.

Кога беше станала толкова саркастична? Лесен отговор.

_Когато се хванах със Стив._

— Съдебните заседатели ни различават от нецивилизования свят — дрънкаше Уадъл.

_Аз пък си мислех, че е платеният канал за кеч по телевизията._

Да. Определено влиянието на Стив.

— Ако вие не идвате тук, добри хора, няма да имаме съдебна система. Затова от името на щата ви поднасям най-любезни благодарности. Благодаря ви, че сте напуснали работата и домовете си, приятелите и семействата си, откъснали сте се от живота си, за да въздадете справедливост.

Раздава го простонародно. Остава да започне да дъвче сламка.

— За да сме сигурни, че нито едно престъпление няма да остане незабелязано, нито едно убийство…

— Протестирам! — Виктория скочи на крака. — Това не е целта на системата от съдебни заседатели.

— Приема се. — Съдия Клайд Федърс не вдигна поглед от кръстословицата си. След трийсет и две години на съдийската банка той бе овладял до съвършенство изкуството да слуша с едно ухо. — Нямам нищо против славословията ви, господин Уадъл, но запазете аргументите за обвинителната си реч.

— Благодаря, Ваша чест! — Уадъл леко се поклони, сякаш съдията току-що му беше отправил комплимент за кройката на костюма. Съдебният протокол изискваше да благодариш на съдията, дори и ако те беше скастрил, предупредил за обида на съда или нарекъл антихрист.

— Вие, добри хора, сте съдии без мантии — продължи да бръщолеви Уадъл, изливайки чара си върху съдебните заседатели като шоколад върху вафли.

Виктория се съсредоточи да запомни имената на заседателите, за да не се налага да гледа към подложката си, когато ги разпитва. Пак Стив.

„Дай им да разберат, че ти пука и си си направила труда да им научиш имената и къде живеят. «Добро утро, господин Андерсън. Оправиха пътя към Сток Айлънд, нали?»“

— С какво се занимавате, госпожо Хендрикс? — попита Уадъл.

Хелън Хендрикс, най-дебелата жена, която седеше на стол номер четири, се усмихна в отговор:

— Дик, виждаш ме всяка сутрин как вадя камиона от общинския гараж. Много добре знаеш какво работя.

— Това е за протокола, Хелън.

— Пръскам против комари от името на общината. Правя го вече двайсет и две години.

— Имала ли си някога проблеми със закона?

— Уилис няколко пъти ме е арестувал за шофиране в нетрезво състояние — и погледна към галерията, където седеше шериф Уилис Раск. Той и махна с ръка. — Казах му, че пия алкохола като лекарство. Когато се потя, прочиства порите от проклетите инсектициди.

Час по-рано шерифът беше поздравил сърдечно Виктория във фоайето пред залата.

— Много здраве на Стив. Няма ли го, няма и купон.

Виктория отвърна, че не е виждала Стив от няколко дни, но й се бил обадил да й каже за издирването на Чери Конклън. Благодари му за двамата полицаи, които, се навъртаха около хотела и държаха стаята й под око. После Раск потърка мустак с кокалчетата на ръцете си, сниши глас и се престраши да каже, че съжалявал, ако между нея и Стив имало проблеми.

— Двамата сте като уиски със сода.

Или риба и велосипед, помисли си тя. Спомни си курса по история на американския феминизъм в Принстън и есето й за Глория Стейнъм*.

[* На младини е била зайче на „Плейбой“, по-късно става символ на феминисткото движение. Нейна е фразата „Жената се нуждае от мъж, колкото рибата от велосипед“. — Б.пр.]

— Кажи на Стив, че и Джими пита за него — добави Раск. — Иска да ходят за риба скоро.

Раск се отдалечи, припявайки си „Ела, понеделник“, стария шлагер на Бъфет за това колко ти липсва любимата и после как се събирате отново. Лобираше за приятеля си.

Сега Виктория се съсредоточи върху езика на тялото на Хелън Хендрикс. Още нещо, което беше научила от Стив. Жената явно се чувстваше удобно, докато отговаряше на въпросите на Уадъл, беше леко прегърбена, с отпуснати ръце. Ако се свиеше на топка, когато дойдеше ред на Виктория, следобед щеше да си пръска срещу комари.

— Фактът, че работиш в общината — попита Уадъл, — ще те накара ли да наклониш везните в полза на властите?

— Не ми плащат чак толкова много — отвърна госпожа Хендрикс.

Виктория погледна към бележника на Хал Грифин. Беше написал голямо „Не!“ срещу името на Хелън Хендрикс. Не му се нравеше, че е от другата страна на обществено-икономическата скала. Проблемът беше, че трудно щяха да намерят събратя мултимилионери за съдебни заседатели.

Първите хора, които се бяха записали за предварителния подбор, бяха типични жители на Кий Уест. Пенсиониран морски офицер, туристическа брокерка, навивачка на пури, ловец на скариди, собственик на магазин за цигари, инструкторка на танцьорки на пилон и някакъв тип, който се беше записал като „фармацевтичен изпитател“.

— Това е ново за мен — каза Уадъл на младия мъж. — Не знаех, че в Кий Уест има фармацевтични компании.

— Няма — отвърна младежът, — пробвам това, което приятелите ми правят в гаража си.

После имаше една „закрилница“, която вземаше комисионни за да придружава мъже по баровете и да ги запознава с други жени. Или с други мъже.

Имаше един градски отстрелчик, който поддържаше популациите от птици в разумни граници. Също като госпожа Хендрикс, и той беше общински служител. Следваха двама неуспели бизнесмени, единият с фалирал щанд за лъскане на обувки на брега, а другият, загубил всичко с недоизмислен ресторант за бързо хранене, наречен „Бързите охлюви“.