— Гледате ли шоуто на Лено или на Летерман? — попита Ричард Уадъл.

Старата песен? Феновете на Лено са на страната на обвинението, феновете на Летерман — на защитата.

Щатският прокурор трябва да осъвремени репертоара си заедно с гардероба си, помисли си Виктория, когато започна вторият ден на подбора.

— Не стоя до късно — отвърна Анжела Пачеко, временно настанена на седмо място в ложата на съдебните заседатели. Омъжена жена, около четирийсетте, която продаваше право за временно ползване на ваканционни имоти от офис в Исламорада. — Но никога не пропускам „Отчаяни съпруги“.

Виктория се замисли над информацията. Дали госпожа Пачеко се отъждествяваше с Бри, праволинейната съпруга републиканка, сигурен съдебен заседател на обвинението, или с Гейбриъл, изневеряващата измамница — а оттам ориентирана към защитата домакиня?

Но Уадъл сигурно не беше гледал сериала и продължи нататък.

— По колата ви има ли стикери, госпожа Пачеко?

Стикери за броня. Директно от чантата с клишета на прокуратурата.

Съдебните заседатели на обвинението се хвалеха: „Детето ми е отличен ученик в началното училище.“ Заседателят на защитата: „Моето дете може да натупа твоя отличник.“

— Само един — отвърна госпожа Пачеко.

— И какво пише на него, госпожо?

— „Щом се казва туристически сезон, защо не можем да ги гръмнем?“

О, супер! Защитник, нищо че само се шегуваше. Всъщност всеки с чувство за хумор беше вероятен кандидат на защитата.

— Това е процес за убийство — каза Уадъл. — Обвинението е непредумишлено убийство. Ако бъде осъден, подсъдимият ще получи доживотна присъда.

„Това е процес за убийство — беше казал Пинки Любер. — Обвинението е за предумишлено убийство и прокуратурата иска смъртно наказание. Затова трябва да задам на всички ви един много труден въпрос. Ако докажем, без всякакво основателно съмнение, че обвиняемият е виновен за извършването на жестоко предумишлено убийство, ще можете ли да издадете присъда, която може да доведе до екзекуцията му?“

Думите в протокола започнаха да се сливат пред погледа му. Стив се беше усамотил в ъгъла на мухлясалия съдебен архив от два дни. Беше прегледал хиляди страници протоколи. Думите се стопяваха като сиренето върху сандвича на Боби. Нищо от написаното със студени черни печатни букви не показваше някаква разлика между изгубените дела и спечелените дела. Нищо забележително в присъдите на Хърбърт Соломон. Съдията се отнасяше безпристрастно към протестите и напътствията му към съдебните заседатели бяха като по учебник. Що се отнася до Реджи Джоунс, в протоколите рядко се споменаваше името му, освен когато отговаряше на въпроси, свързани с веществените доказателства.

Точно както беше казал Боби, нямаше нищо неправомерно.

Имаше само едно странно нещо, но то едва ли беше от значение. Един от обвиняемите беше съден два пъти. Казваше се Уили Мейс, родителите му без съмнение се бяха надявали, че ще стане бейзболна звезда, а не наркодилър, извършил серия убийства. Мейс беше последният обвинен в убийство, който беше излязъл от съдебната зала на съдия Соломон като свободен човек, последният оправдан преди успешната серия на Любер. Година по-късно Любер прави втори опит. Повдига ново обвинение — убийство на бивша приятелка и невръстното й дете. — Мейс е признат за виновен и осъден на смърт. Нищо чудно, реши Стив, след като прегледа якото му досие. Уили Мейс беше арестуван точно двайсет и четири пъти. Върховният съд на Флорида единодушно беше потвърдил както вината, така и присъдата на съдия Соломон.

Вторият процес срещу Мейс беше предаван по телевизията, когато това все още беше рядкост. Местните и обществени канали бяха го допълваха с експертни коментари на различни юристи, изгарящи от желание да се появят на телевизионния екран. Във времената без съдебната телевизия и двайсет и четири часовите кабеларки това беше голяма работа, поне за света на правото.

Сега Стив преглеждаше документите по обжалването. Един от аргументите на защитата беше, че камерите лишили клиента им от справедлив процес. Съдебните заседатели били заплашвани; върху обвиняемия бил оказан голям натиск; съдебната зала била обърната на театър. Съвсем рутинни аргументи през 80-те години на миналия век, съвсем рутинно отхвърлени от съда на Флорида.

Стив прегледа доказателствата, прикрепени към жалбата. Цял куп снимки от процеса. На няколко се виждаше как телевизионните техници нагласяват апаратурата си. На други адвокатите се усмихваха — или за пред съдебните заседатели, или за пред камерата. Една снимка, направена точно преди началото на процеса, привлече вниманието на Стив. Всички съдебни заседатели от предварителния подбор седяха в галерията и чакаха да бъдат призовани да отговарят на въпроси. Тогава му направи впечатление.

Къде бяха черните лица?

Преброи петима афроамериканци. Доста слабо представени.

В процес за убийство, в който подсъдимият е черен и е обвинен, че е убил бившата си приятелка и невръстната им дъщеря, защитата се нуждаеше от черни съдебни заседатели.

Стив намери снимка на заседателите, които бяха участвали в делото. Дванайсет редовни плюс двама заместници. Двама афроамериканци бяха успели да се вредят, третият беше резерва. Добре, това решаваше проблема, изравняваше статистиката донякъде.

Хубав номер, да избереш трима от петимата чернокожи, помисли си Стив. Върна се към протокола от предварителния подбор. Ханк Адорновиц, адвокатът на защитата, беше ветеран сред обществените защитници. Беше се пенсионирал отдавна, но по онова време го смятаха за най-добрия защитник по углавни дела в списъка със защитници на обществени начала.

Стив се зачете по-задълбочено в протоколите и съпостави имената на съдебните заседатели с лицата на снимката от местата им в ложата. Съдебен заседател номер две, афроамериканец с риза с къс ръкав и вратовръзка, без сако, се оказа Ленард Джаксън. Имаше собствен дом, работеше като охрана в търговски комплекс в центъра и беше служил в армията като военен полицай.

Мамка му! Яено защо беше черен. Но човек не можеше да иска по-осъдително настроен съдебен заседател.

Освен ако не намериш пряк роднина на някоя жертва на насилие. Съдебен заседател номер седем Марта Патърсън, афроамериканка, готвачка в ресторант в северната част на Маями, изгубила сестра си като дете при стрелба от кола. Заместничката й, Чарлийн Морис, работеше в бърза помощ и ходеше с ченге.

Като изключим цвета на кожата, прокуратурата можеше да сънува мокри сънища за такива съдебни заседатели.

Какво излизаше? Защо Адорновиц ги беше оставил? Стив имаше само един отговор — при морето от бели лица, с които трябваше да работи, общественият защитник е трябвало да се радва, че има и няколко черни кандидати.

Въпреки че имаше нещо, което му убягваше, в първата снимка. На Стив му се искаше да проучи расовия състав на седемнайсетте процеса в победната серия на Любер. Но снимките в папката на Мейс бяха приложени само за да онагледят вредния ефект на камерите в съдебната зала. При обжалванията на следващите дела този аргумент липсваше и в тях нямаше снимки. А нямаше как да се определи цвета на кожата на съдебните заседатели само по описанието.

Но протоколите от набирането на заседателите щяха да разкрият нещо. Домашните им адреси.

Маями е един от градовете с най-голяма сегрегация. Преди двайсет години, ако си живял в Либърти Сити, Оувъртаун или в отсечката на Гранд Авеню на Коконът Гроув, имаше много голяма вероятност да си афроамериканец. Боби, малкият статистик, можеше лесно да събере данните вместо него.

Оставаше да провери още едно нещо. Видеозаписа на втория процес на Мейс. От начало до край по обществената телевизия. Зловещо надничане в миналото. Шанс да погледне баща си отпреди двайсет години през ключалката. Това накара Стив да се замисли.

Защо всъщност го правя?

Много ясно, че искаше да върне разрешителното на баща си. Отчасти да възвърне репутацията му. Нека хората да го наричат отново „Съдия“ без ирония или бележки под линия. И отчасти, за да докаже на баща си, че може. Нямаше нужда от психиатър, за да стане ясно на какво беше готов един син, за да заслужи одобрението на баща си. Но имаше и още нещо.