— Този е равин или нещо от сорта — каза Боби.

— Както и Ед Нюман. И той е евреин, искам да кажа.

Нюман, един от умните футболисти от предишното поколение, беше завършил право и беше станал съдия. Но не това си мислеше Стив. Схемата добиваше нови измерения.

— Футболист евреин, супер! — каза Боби.

— Делфините имат няколко. Стив Шул е защитник по времето на Нюман. Чувал ли си за Джуй Фидлър?

— Полузащитника ли? — попита Боби. — За нищо не ставал!

— Както и Ей Джей Фийли, макар да не е от същото племе.

— Е, какво по-точно прави господин Джоунс? Защо пуска евреите и черните?

_Черните и евреите._

Нещо изплува в съзнанието на Стив, беше от деня, в който взимаше показания от Любер. Мазното копеле се оплакваше от съдебните заседатели на първия процес срещу У или Мейс — последния, който беше загубил.

„Сякаш бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански права. Всички чернилки от Либърти Сити и чифути от Авентура.“

Тогава не се замисли, но сега вече не беше така. Любер беше казал и още нещо същия ден.

„Не можеш да имаш доверие на съдебните заседатели.“

Сега вече Стив знаеше точно какво са правили Любер и Джоунс.

— Боби, коя е най-важната част от всеки съдебен процес?

— Подборът на съдебни заседатели. Ти така казваш винаги.

— Реджи Джоунс помага на Пинки Любер в подбора на заседателите. Отсява черните и евреите, свидетелите, настроени в полза на защитата. Черните, които оставя, са все улегнали хора. Адвокатът на защитата няма друг избор, освен да ги приеме. Иначе ще има само бели и един господ знае какво ще стане по време на съвещанието им.

Поведението на Джоунс беше незаконно, разбира се, нарушаване на гарантираните от конституцията права на защита. Но защо го правеше? Нямаше начин младият заместник-секретар да е измислил сам цялата схема. Тук личаха потните ръчички на Пинки. Но поне засега нищо не водеше към бащата на Стив.

Трябва да има още нещо. Нещо, което татко е направил. Иначе от какво се страхува?

Стив превъртя записа напред към началото на подбора. Този път нямаше да свали очи от баща си. Щеше да го наблюдава внимателно, да следи всеки негов жест, да слуша всяка негова дума. Искаше му се баща му да не е замесен в конспирацията, която течеше под чукчето му. Но едно тъмно място на потиснат гняв и отчуждение у него копнееше за нещо съвсем друго — да докаже, че той е прав, а не баща му. Да докаже, че многоуважаемият Хърбърт Т. Соломон е нещо много по-малко от това, на което се прави, а синът му е нещо много повече от това, което изглежда.

Принцесата срещу Кралицата

40

Плъзгащата се врата на балкона беше отворена и нощният бриз, влажен и изпълнен със соления мирис на морето, развяваше пердетата. Някъде из стаята изжужа комар.

При басейна под прозореца един полицай се беше облегнал на палмово дърво, друг седеше на стол пред вратата. Личните охранители на Виктория, осигурени с любезното съдействие на шериф Раск.

Краката я боляха, а главата й пулсираше. Черните й обувки „Прада“ бяха с половин номер по-малки, когато ги купи, и след като цял ден беше валсирала напред-назад в съдебната зала, се чувстваше като китайка, на която й бяха деформирали краката, за да останат малки. Главоболието идваше от седенето на масата на защитата със схванати рамене.

_Ако Стив беше тук, щеше да ми разтрие раменете. И краката._

Но тя беше сама в апартамента си в „Пайър Хаус“, самотен воин в бойна зала, пълна с папки, книги и остатъци от миди и салата „Цезар“, донесени от румсървиса. Съседният апартамент беше тъмен и тих, майка й беше излязла да вечеря с чичо Грифин. Минаваше полунощ. Къде бяха? Паркирали на плажа бентлито на чичо Гриф, слушаха шлагера на Вари Уайт „Не мога да ти се наситя, бейби“ и се целуваха с езици. Стомахът й се сви от тази мисъл.

Беше ядосана, и на двамата. Чичо Гриф трябваше да е тук и да й помага да се подготви за съда. Майка й трябваше да е тук само заради емоционалната подкрепа. Вместо това те…

_Господи, защо това ме тормози толкова много? Те имат право да си живеят живота, нали така?_

Отпи от чашата с каберне и се опита да се съсредоточи върху папките със свидетелите, пръснати пред нея. Утре обвинението щеше да започне да движи фигурите по шахматната дъска. Шест души на борда, трима напускат сцената отляво, един се гмурка във водата и оставят обвиняемия и жертвата сами за последното плаване на „Форс мажор“. „Мъртвешкото плаване“, така го беше нарекъл Уадъл. Израз, който беше добавил към „алчност и корупция, подкуп и убийство“.

Знаеше реда, в който прокурорът щеше да изгради косвеното си обвинение. Клайв Фоулс щеше да опише сцената — партито с коктейли на борда, после Лечестър Робинсън щеше да опише вероятното спречкване между Грифин и Стъбс.

Виктория още не беше решила колко агресивно да подходи към Робинсън. Щеше да възрази, ако Уадъл се опиташе да го разпитва за впечатленията му за станалото.

„Господин Робинсън, според вас обвиняемият беше войнствено настроен към господин Стъбс? — Протестирам. Подвеждащ въпрос. Това са предположения.“

Но не протестираш за всичко, за което може да се протестира.

„Не оставяй съдебните заседатели с впечатлението, че криеш нещо.“

Пак Стив. Щеше да знае какво да направи, както щеше да знае и как да освободи врата й от напрежението. Липсваше й.

_Не, по дяволите, нямам нужда от Стив. От никого нямам нужда._

Чувстваше се като гладиатор. Самотен изпълнител на бойно правно изкуство. Разгледа листовете, пръснати по заседателната маса. Обзе я странно чувство. Винаги се гордееше с предварителната си подготовка. За разлика от Стив, тя вярваше, че печелиш делото благодарение на търсене, разследване, организация и предварителна подготовка. Овладяване на детайлите. Цветни лентички на веществените доказателства. Показалец на показанията. Да знаеш делото отначало докрай. Стив беше по-голямата картина. Дай му бегла представа за фактите и той ще спечели в съда. Затова двамата бяха такъв добър екип, нали все това й повтаряше. Уменията им бяха толкова коренно различни, че взаимно се допълваха.

— Вие двамата удвоявате ефекта на грехопадението — беше им се ядосал веднъж един прокурор.

_Не че не мога да го направя и сама._

Но точно сега можеше да се възползва от импровизаторските умения на Стив, особено след като подготовката липсваше. След всичко случило се напоследък — необичайната поява на майка й, атаките на Джуниър, нахлуването в стаята й, раздялата със Стив — не работеше на пълни обороти.

Виктория чу как вратата в съседната стая се отвори и след миг майка й надзърна през общата им врата.

— Принцесо, още ли си будна?

— Ще работя почти цяла нощ. — Опита се да погледне зад рамото й. — Ти сама ли си?

Айрини влезе в стаята.

— Гриф отиде директно в леглото, ако това питаш. Горкият човек е толкова напрегнат, че и без това няма да ми свърши никаква работа.

— Колко си празноглава! Човекът се бори за живота си, а ти се ядосваш, че няма да те огрее тази вечер.

— Разбра го наопаки. Мислех, че за него ще е добре, ако го накарам малко да се поотпусне.

Айрини се приближи и се отпусна на един стол до работната маса. Копринената й шифонена рокля на цветя беше дълбоко изрязана и очертаваше формите й. Колко жени на нейната възраст можеха да си го позволят? Неясно поради каква причина мисълта, че майка й изглеждаше прекалено млада, я плашеше.

— Налей ми чаша вино, Принцесо. И ако искаш, сипи си и на теб.

— Налей си сама. На мен ми стига.

— Изглеждаш толкова напрегната, скъпа.

— Нима? Като нищо може да се дължи на това, че гледам процес за убийство.

Айрини разкопча каишките на глезените си и изрита златистите еспадрили с танк подметка.

— Подуват ли ти се краката от тази проклета влага? Моите много.

— Следващия път, като идеш на поправка, направи си липосукция на глезените.

— Нещо лошо ли съм направила, Принцесо?