— Споменах ли, че краката му са криви, щото не слиза от червеното харли, което бил паркирал отвън?

— Продължавай нататък.

— Разправял наляво-надясно за най-лесните десет хиляди, които бил изкарал в живота си. Да прекара някакво копеле със стар кадилак.

— Чери Конклън — промърмори под носа си Стив. Опита се да открие нещо в името, което да му навее някакъв спомен. Нищо не се получи.

— Освен ако родителите му не са били кретени, което не изключвам — допълни Любер. — Предполагам, че Чери е прякор.

— Нещо друго?

— Да. Хвалел се колко бързи били ръцете му.

— Бързи ръце? Не разбирам.

— Разправял, че ловял змии с голи ръце и ги продавал на развъдниците. Бил хванал цяло гнездо коралови змии миналата седмица в Краб Кий.

— Кучият му син! — Ако беше вярно, Конклън го беше избутал от моста и бе сложил змия в хотелската стая на Виктория. — Нещо друго? Опиши ми как изглежда?

— Трийсетинагодишен. С брада. Почернял. Защото работи навън, а не защото ходи на плаж. Не е постоянен клиент в „Алабама Джак“. По-скоро живее някъде на юг от Кийс.

— Откъде знаеш всичко това?

— Както и преди ти казах, смазвам колелата, хлапе.

— Кой е наел Конклън?

— Давам ти луната, ти искаш да ти сваля и звездите ли? Това е всичко, което знам.

Стив щеше да се обади на шериф Раск, да му даде информацията и да види какво щеше да излезе от нея.

— Пинки, защо ми казваш всичко това?

— Защото те помня като сополиво хлапе, преди да станеш сополив адвокат. И обичам стареца ти.

— Какво искаш в замяна?

— Ти как мислиш?

— Няма да оставя делото на баща ми. Ще му върна разрешителното.

Пинки въздъхна.

— Хърб смята, че си адски добър адвокат.

— Не, не смята.

— Може би не го казва. Но ти се възхищава. Проклетата ти упоритост вероятно му напомня за него самия. Проблемът е, че си прекалено вътре в това дело. Прекалено много чувства влагаш в него. — Пинки пусна една усмивка, от което бузите му се набръчкаха, а очичките му заприличаха на цепки. — Също както и в делото на Хал Грифин.

— Явно знаеш доста за човек, изгонен от всички съдилища в щата.

— Знам, че Грифин те е уволнил. И си го заслужил. Гледаш на делото през онази си работа и не виждаш по-далече от сина плейбой. Нищо не обърква така мозъчните клетки както една жена.

— Откъде знаеш? — Но тогава се сети: Имаше само един начин. — По дяволите, баща ми е говорил с теб!

— А, не закачай Хърб. Той те обича повече, отколкото заслужаваш. — Любер извади кубинска пура „Робусто“ и облиза връхчето й с розовия си език. — Какво те кара да мислиш, че този подгизнал гларус е убиец?

— Иди питай баща ми — прозвуча сърдито. Чувстваше се объркан. Баща му снасяше информация за делото Грифин, Реджи Джоунс отказваше да го види, но викаше Любер да му подхвърли кокал. Какво, по дяволите, ставаше?

— Знам теорията ти — продължи Любер. — Синът се страхува, че богатият му стар баща ще загуби семейното имане, ако Океания потъне. Това е негативен мотив. Много ще ти е трудно да убедиш съдебните заседатели. Някой без криминално досие премахва човек, за да попречи на евентуално бъдещо събитие, което може да се случи, а може и да не си случи. Прекалено неопределено. Съдебните заседатели обичат доказателства, които могат да пипнат с ръце.

— Тогава кой според теб е убил Бен Стъбс?

— Де да знаех! Проследи ли зелената пътечка, както те посъветвах?

— Опитах. Все още не се знае откъде са дошли четирийсетте хиляди в хотелската стая на Стъбс.

— Ако питаш мен, малкия, който е дал на Стъбс сухото, е наел и Конклън да те бутне от моста и да накара гаджето ти да се разтрепери от страх. И който и да е този човек, мотивът му е положителен, не отрицателен.

— Някой, който ще изкара купища пари, ако Океания потъне — каза Стив.

— Точно за това говоря.

— Ако открия кой е наел Конклън, ще намеря кой е убил Стъбс.

— Обзалагам се.

— И не искаш нищо в замяна на тази информация?

Пинки се ухили и бутна стола си назад.

— Естествено, че искам, малкия. Когато му дойде времето, искам да постъпиш умно.

Кукла, просяк и пират

35

— Знаете ли колко пари ми коства лудият ви клиент! — избоботи Лечестър Робинсън. — Милиони!

— Смятате, че Хал Грифин е виновен — каза Виктория.

— Кой друг може да го е направил? Не ми пречи това, че Грифин е подкупил хартиения плъх Стъбс. Такива работи стават всеки ден. Но да го убие? Какво си е мислил, да се продъни вдън земя дано?

— Кой е казал нещо за подкупи? — Искаше да разбере какво точно знае.

— Така е по тези места — каза Робинсън. — Не можеш да се изпикаеш в Таверние, без да се чуе по тръбата в Маратон.

Виктория беше виждала Робинсън на записа от охранителните камери в дома на Грифин. Заедно с Делия Бустаманте, Клайв Фоулс и Грифин Джуниър, беше на борда на „Форс мажор“ преди да отплава за Кий Уест. Технически погледнато, това превръщаше Робинсън в заподозрян в убийството на Стъбс. Но също както и останалите, той беше заснет да напуска лодката преди тя да се отдели от дока.

Четирийсет и пет годишен, Робинсън носеше тежки работни обувки, оцапани с масло шорти и хавайска риза на цветя. Афроамериканец с червеникавокафява кожа като полиран махагон, с добре поддържани мустаци и силно прошарена коса, която се виеше на ситни къси къдрици. Докато говореше, пореше с пръст въздуха, все едно поставяше препинателни знаци.

— За мен нямаше значение дали Океания щеше да докарва пари. Щеше да ми плати разходите плюс трийсет процента отгоре за платформите — махна към таблото, на което висяха скици на плавателно средство подобно на танкер. — Сега какво имам? Заради всичките пари, които потроших за планове, и цялата работа, която отхвърлих, ще извадя голям късмет, ако не фалирам!

Присви широките си рамене, сякаш искаше да каже: „Но какво може да направи човек?“

Намираха се в склада, в който се помещаваше офисът на компанията на Робинсън „Шлепове и влекачи“, близо до доковете на Кий Уест. Дълга, ниска сграда от нагъната ламарина, вътре миришеше на бензин и метал, беше пълно с машини, които Виктория не познаваше. Освен това складът беше претъпкан със стотици малки предмети като антикварен магазин. Антични морски артефакти, скулптури, произведения на изкуството. Покрай едната стена от пода чак до тавана имаше библиотека. На другата висеше карта на Карибите с Куба — много по-голяма от реалната, надхвърляща мечтите дори на Фидел Кастро. Отстрани маслена картина на огромна розова къща с кули и бойници. Зад бюрото на Робинсън висеше колекция от ръждясали мускети, ятагани и саби.

По средата на склада стоеше древно издълбано кану, подпряно на две подпори. Приличаше на индианско и явно в момента го реставрираха. Пръсната по бетонния под еклектична колекция от морски предмети: фенер от фар, обрасла котва, която изглеждаше поне на сто години, отворени кофи със смола, кутия със старовремски компас. И изгнила малка лодка, като оная на капитан Ахав*. Виктория се надяваше, че шлеповете и влекачите на Робинсън бяха по-модерни от реликвите, които явно колекционираше.

[* Герой от романа на Херман Мелвил „Моби Дик“. — Б.пр.]

— Преди да се съгласите на трийсет процента плюс разходите, сте поискал дял от печалбата на Грифин?

— Човек, може да иска, нали така?

— Чудя се дали е обичайна практика във вашия занаят.

— Имам кредитна линия в корабостроителницата. Нямам нужда от аванс. Можех да свърша работата и да чакам процент от печалбата от хотела и казиното. Но Грифин каза, че не дава нищо. За мен нямаше значение. И така, и така, щях да изкарам пари. Но сега… — махна месестата си ръка към плановете на платформите на стената. — Мога да ги изгоря.

Виктория погледна към лавиците с книги. Биографии на Теодор Рузвелт, Александър Хамилтън, Джон Адамс. Книги за пирати и колонизирането на Карибите. Плюс художествена литература. Кафка, Дикенс, Юго. Дори няколко тома с английска поезия. Плещестият, строител на шлепове явно си падаше пр Тенисън.