Джуниър й беше казал, че Робинсън има бакалавърска степен по английска литература и магистърска по история от Амхерст. Най-образованият мъж с мазоли по ръцете в Кийс. Може би най-образованият човек на фона на цялата измет, на която се натъкваш по тези места.

— Видяхте ли нещо необичайно на лодката онзи ден? — попита тя.

— Грифин и Стъбс спореха. Дотогава не ги бях виждал да спорят.

— За какво спореха?

— Не мога да ви кажа. Бяха вътре. Видях ги през прозореца. Но Грифин мушна с пръст гърдите на Стъбс. Бутна го доста грубиянски.

— Само това ли? Бутане с пръст?

Робинсън се изсмя подигравателно:

— Ако някой ми го направи на мен, ще се храни през сламка.

— Ами Клайв Фоулс? Виждал ли сте го някога да спори със Стъбс?

— Не.

— А с Грифин?

— На Фоулс не му стиска. О, чух го веднъж как казва на Грифин, че може би трябвало да се задоволят само с туристически обиколки до рифовете. Да забравят за хотела и казиното. Естествено, Грифин не го послуша. Ако питате мен, Фоулс мислеше прекалено на дребно, а Грифин се изхвърляше.

— Защо му е на Хал Грифин да убива Бен Стъбс?

— Не мога да измисля основателна причина.

— И въпреки това вярвате, че го е направил.

— Двама мъже са сами на яхта в морето. Единият е убит.

Обобщение на тезата на обвинението, помисли си Виктория.

— Може да е имало пътник без билет.

— Тогава Грифин трябва да го е оставил на брега надолу по крайбрежието. Като в романа на Конрад.

„Тайният пасажер“. Виктория се усмихна. Да, доста начетен корабостроител. Беше споменала книгата на Стив, но той не беше чувал за нея. Е, ако беше написана от Джими Бъфет и в нея се разказваше за шляене по острова и наливане с ром, щеше да цитира цели пасажи.

— Да разбирам ли, че знаете историята? — Робинсън изглеждаше доволен. Обичайните посетители в „Шлепове и влекачи“ явно не са учили английска литература в елитен университет, реши Виктория.

— Капитан крие пътник, обвинен в убийство — каза тя. — Капитанът се отъждествява до известна степен с пътника без билет и рискува кораба си, за да го свали на брега.

— Става дума за дуализма между доброто и злото у всички нас — обясни Робинсън. — Може би клиентът ви прилича на него.

— Хал Грифин не е убиец.

— Бих искал да извия врата на този, който го е направил. — Робинсън направи усукващо движение със силните си ръце. — Знаете ли историята ми, госпожице Лорд?

— Знам, че семейството ви е живяло в Кийс поколения наред.

Робинсън се изсмя гръмогласно.

— Това не е нищо. Тук е имало черни Робинсъновци много преди Томас Джеферсън да започне да се натиска със Сали Хемингс. Мога да проследя родословието си — до кораб с роби, нападнат от сър Хенри Морган. Потопил кораба и хванал най-силните роби да се присъединят към екипажа му. Моят много далечен прапрапрадядо станал първа дружка с него.

— Спасен от пирати — каза Виктория. — Каква ирония!

— Морган е щял да ви посече с меча си, ако го бяхте нарекли „пират“. Предпочитал да го наричат „капер“. Имал позволение от Англия да напада испански кораби и градове.

— Позволение да краде — разсмя се Виктория. — Така нарече Делия Бустаманте разрешението на Агенцията за опазване на околната среда за построяването на Океания.

Робинсън се усмихна сдържано.

— Вероятно може да се направи паралел. Може би тези, които помнят миналото, имат правото да го повтарят.

Перифразираше стих от Сантаяна. Лечестър Робинсън, помисли си Виктория, може наистина да е прочел всички тези книги в библиотеката. Но със сигурност не цитираше Конрад и Сантаяна, докато работеше. Какъв всъщност беше този човек?

— Имате впечатляващо образование, господин Робинсън — беше начинът да каже „Разкажете ми още“.

— Родът ми е бил богат и беден, на едни острови е държал замъци, на други е бил хвърлян в тъмници. Както в онези песен на Синатра: „Бил съм кукла, просяк и пират…“

— „Поет, пионка и крал“ — довърши стиха Виктория.

Робинсън се усмихна.

— Точно така, всичките до един. Преди повече от сто години в Кий имало Робинсъновци, които притежавали собствени платноходи за вадене на потънали кораби. Имали разрешение от федералното правителство. Товарен кораб се разбива на рифовете и спасителните кораби се втурват към него. Робинсън имали най-бързите платноходи и стигали преди конкуренцията до корабокрушението. Стигнеш ли пръв, получаваш четирийсет процента от всичко, което успееш да спасиш.

— Като адвокатите комисионери — каза Виктория.

— Още по-нечестни. Някои поставяли фалшиви фарове, за да привличат корабите към рифовете.

— Робинсън правили ли са такива неща?

Той се усмихна и стана от стола си.

— Нека ви покажа нещо, госпожице Лорд.

Той си сложи очила с метални рамки и я поведе към един документ, окачен в рамка на стената. Написано на ръка с калиграфски почерк разрешително за спасителни действия, подписано от федерален съдия през октомври 1889 година.

Прочете надутата юридическа фразеология на глас:

— „С настоящата грамота се дава правото на Уолтър Джей Робинсън, собственик и капитан, да използва платнохода си «Насита» за спасяване на корабокруширали плавателни съдове по крайбрежието на Флорида.“

— Моят прапрадядо. Знаете ли защо кръстил кораба си „Насита“? Така се казвал бойният платноход на сър Хенри Морган. Онзи, който спасил първия Робинсън и поставил началото на рода от черни пирати, който води право до Уолтър Джей Робинсън. Питахте ме дали прапрадядо ми е бил костелив клиент? Да кажем, че не е отстъпвал на конкуренцията. Хората разправят, че спасявал балите с памук и оставял моряците да се удавят. Жесток занаят е бил.

— Жестоки времена.

— Нима са се променили?

На Виктория й се искаше Стив да беше тук. Щеше да прозре неща за Робинсън, които на нея й убягваха. Мъжът изглеждаше обезоръжаващо откровен. Знаеше, че се опитва да създаде впечатление. Дали играеше? Един от уроците на Стив беше за прекалено бъбривите свидетели.

„Ако се опитват да обират всяка неловка пауза, значи искат да контролират разговора.“

Робинсън продължи с прегледа на фамилната история. Уолтър Робинсън оглавявал борбите с петли в града и държал бардак и кръчма, които обслужвали и бели, и черни. Построил и най-голямата къща в Кий Уест. Ето я, на маслената картина на стената. В стил Кралица Анна, с двойна веранда, балюстради и френски прозорци, розовата къща била екстравагантна забележителност с гледка към океана. Съществували противоречиви версии как къщата била разрушена. Според баща му била срината от ураган. Но после бил чул, че дядо му, внукът на Уолтър, бил загубил фамилното богатство и подпалил къщата заради застраховката. От тогава насетне нещата тръгнали надолу. Бащата на Робинсън бил моряк на кораб за скариди и успял да събере достатъчно пари, за да си купи един пробит влекач. Лечестър отишъл в колеж в Нова Англия с намерение да преподава история, но се върнал у дома, за да спасява бизнеса след смъртта на баща си.

_Мощното семейно притегляне._

Нейното. На Стив. Може би Джуниър Грифин се е страхувал да не загуби семейното богатство и може би Лечестър Робинсън беше обсебен от мисълта да възвърне своето. Но дори и така да беше, пак нямаше ни най-малка представа кой може да е убил Бен Стъбс. А колкото до Лечестър Робинсън — не знаеше дали е пират или поет.

Максимум Боб

36

Стив се беше притаил като наемен убиец… стига убийците да дебнеха жертвата си от предната седалка на ултрамалък автомобил смарт.

Оглеждаше тревистия терен с бинокъл. Ето я жертвата му, със спортни панталони, черна спортна фланелка с яка и черни кожени ръкавици. Стив можеше лесно да го уцели с пушка с оптически мерник. Или да го гръмне с деветмилиметров пистолет. Или да му звънне на пейджъра. Реджиналд Джоунс караше кола за голф. На седалката до него се мъдреше някакъв дебелогъз бизнесмен. Трътльото му изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде.