Отново се чу шум — едва доловим, агонизиращ опит на някой да поеме дъх. Сърцето му се сви от страх.

Неочакван стържещ звук изпълни помещението. Пендъргаст отскочи рязко назад, след като вратата се отвори сама.

Нора бе парализирана от ужас. В малкото помещение се очерта някакъв силует. В първия миг остана неподвижен. А след това с раздиращия звук на разкъсващ се прогнил плат той бавно се засвлича към тях. В първия ужасен миг Нора си помисли, че ще падне върху Пендъргаст. Но фигурата изведнъж спря рязко, задържана от въжето около врата й, увисна под нелеп ъгъл към тях с разлюлени ръце.

— Това е О’Шонеси — рече Пендъргаст.

— О’Шонеси!

— Да. И е още жив.

Той пристъпи напред, с мъка изправи тялото и освободи врата му от въжето. Нора бързешком отиде при тях и му помогна да положи тялото на сержанта върху пода на асансьора. Докато правеше това, тя забеляза огромна зееща дупка в гърба на мъжа. О’Шонеси се изкашля, главата му се люшна на една страна.

Последва неочакван трус, жално скрибуцане на някаква машинария и след това подът под краката им изведнъж изчезна.

Осма глава

Къстър поведе импровизираната процесия надолу по дългите кънтящи коридори и зали към Голямата ротонда и към парадното стълбище на музея отвъд нея. Бе дал на Нойс половин час да свика пресата и докато чакаше, бе обмислил процедурата до последната подробност. Той вървеше пръв, разбира се, следван от двама униформени полицаи, между които бе заподозреният, а след тях крачеше цялата фаланга от двайсетина лейтенанти и детективи. Подир тях вървеше нестройната, объркана, неорганизирана група от музейни служители. Сред тях бяха шефът на отдела за връзки с обществеността; директорът по сигурността Манети; цяло ято техни помощници. Всички бяха напълно объркани, очевидно изгубили ума и дума. Ако бяха по-благоразумни, ако бяха помогнали, а не бяха възпрепятствали полицейската работа по време на целия й процес, този цирк би могъл да бъде избегнат. Но сега той щеше да им даде да разберат. Щеше да даде пресконференция на собствения им терен, на тези красиви широки стълби, пред огромната призрачна фасада на музея като фон — перфектна картинка за ранните утринни новини. Камерите направо щяха да я глътнат. А сега, докато групата прекосяваше Ротондата и ехото от стъпките се смесваше с шепнещите гласове, Къстър високо вдигна глава и прибра корем. Искаше да бъде сигурен, че моментът ще бъде добре съхранен за потомството.

Величествените бронзови порти на музея се отвориха и пред тях се разкри „Мюзиъм драйв“ с жужащата тълпа репортери. Въпреки предварително свършената работа, Къстър пак се удиви колко много се бяха събрали — като мухи на мед. Веднага засвяткаха светкавици, последвани от острата и постоянна ярка светлина на прожекторите на телевизионните камери. Посрещна го вълна от извикани на висок глас въпроси, ревът бе толкова силен, че трудно можеха да се отличат отделните гласове. Самите стъпала бяха оградени с опънати от полицията въжета, но когато Къстър се появи, следван от заподозрения, тълпата се втурна напред като един. Последва миг на върховна възбуда, обезумели крясъци и бутане, преди ченгетата да възстановят реда и да изтласкат журналистите обратно зад кордона.

Заподозреният не бе промълвил и думица през последните двайсетина минути, очевидно бе изпаднал в унеса на шока. Дотолкова беше объркан, че дори не се постара да скрие лицето си, когато вратите се отвориха в хладната нощ. И сега, когато цяла батарея прожектори светна в лицето му — когато видя морето от лица, камери и протегнати напред микрофони — той наведе глава, опитвайки се да се скрие, сви се и се наложи да бъде къде избутан, къде отнесен до очакващата го патрулна кола. Вече при колата, както ги бе инструктирал, конвоиращите му предадоха заподозрения. Къстър лично щеше да го набута на задната седалка. Знаеше отлично, че това бе снимката, която следващата сутрин щеше да цъфне на първата страница на всеки вестник в града.

Но да поеме заподозрения означаваше да улови подхвърлен му чувал, тежък осемдесет килограма, и той едва не го изпусна, опитвайки се да го вкара в колата. Успя най-сетне под вълната от залповете на светкавиците. Колата бе с включени фарове и сирена и веднага потегли.

Къстър я изгледа как си пробива път в тълпата, след това се обърна с лице към пресата. Вдигна ръце като Мойсей и зачака да замлъкнат. Нямаше никакво намерение да лишава кмета от шоуто — снимките как набутва окования в белезници заподозрян в колата щяха да са достатъчни всички да разберат кой го е арестувал — но трябваше да каже нещо, за да овладее тълпата.

— Кметът е на път за насам — извика той с ясен, овладян глас. — Ще пристигне след няколко минути и ще направи важно съобщение. Дотогава няма да има никакви коментари.

— Как го разкрихте? — изкряска някой и въпросът веднага бе удавен от последвалия рев; обезумели викове, махане, прътове с микрофони, насочени към него. Но Къстър съвсем благоразумно ги пренебрегна. Изборите бяха след седмица. Нека кметът да направи съобщението и да обере славата. Къстър щеше да си получи наградата по-късно.

Девета глава

Първото нещо, което почувства, бе болка. Нора бавно идваше в съзнание — бавно и много болезнено. Изстена, преглътна, опита се да се помръдне. Чувстваше хълбока си като разкъсан. Премигна, премигна отново, след това осъзна, че я заобикаляше пълен мрак. Усети кръв по лицето си, но когато се опита да го докосне, не можа да помръдне ръка. Опита отново и разбра, че и ръцете, и краката й бяха оковани.

Беше объркана, сякаш сънуваше нещо и не можеше да се събуди и да го прогони. Какво търсеше тук? Къде се намираше?

От тъмното долетя глас — нисък и слаб:

— Доктор Кели?

Като чу името си тя постепенно започна да излиза от унеса. А с проясняването на съзнанието си Нора почувства и силния шок на страха.

— Пендъргаст е — прошепна гласът. — Добре ли сте?

— Не знам. Може би няколко натъртени ребра. А вие?

— Донякъде.

— Какво стана?

Последва кратко мълчание и Пендъргаст заговори отново:

— Много, много съжалявам. Трябваше да предвидя този капан. Колко брутално — да използва по такъв начин О’Шонеси за стръв. Безкрайно брутално.

— А дали О’Шонеси е…?

— Той умираше, когато го открихме. Не би могъл да оцелее.

— Господи, какъв ужас — изстена Нора. — Какъв ужас!

— Беше добър човек, лоялен. Нямам думи.

Последва дълго мълчание. Толкова силен беше страхът на Нора, че сякаш дори задушаваше мъката и ужаса, предизвикани от случилото се с О’Шонеси. Тя бе започнала да осъзнава, че същото ги чакаше и тях, а навярно същото се бе случило и със Смитбак.

Слабият глас на Пендъргаст наруши мълчанието.

— Не успях да поддържам необходимата интелектуална дистанцираност в този случай — рече той. — Просто бях прекалено навътре в него, още от самото начало. Всеки мой ход бе погрешен…

Пендъргаст изведнъж замлъкна. След малко Нора чу шум и високо в стената пред нея се появи квадратче светлина. Беше достатъчна, за да огледа очертанията на затвора им — малка и влажна каменна килия.

В квадратчето се появиха влажни устни.

— Моля не се безпокойте — чу се монотонният глас с акцент, който удивително наподобяваше този на Пендъргаст. — Скоро всичко ще свърши. Борбата е безсмислена. Простете, че не мога в момента да бъда ваш домакин, но трябва да свърша една спешна работа. Уверявам ви, че след това ще ви отделя цялото си внимание.

Квадратчето се затвори със стържещ звук.

Минута или може би две Нора остана безмълвна в мрака, едва поемаше дъх в ужаса си. С голяма мъка успя да овладее съзнанието си отново.

— Агент Пендъргаст? — прошепна тя.

Отговор не последва.

И тогава далечен, приглушен писък — някак си изкривен, задавен, задушен — процепи натежалия мрак.

Нора веднага го позна — нямаше и капка съмнение — това бе гласът на Смитбак.