Истинската, чистата полицейска работа бе свършила — сега оставаше само да се съберат всички малки съпътстващи улики, работа, която можеха да свършат и по-нискостоящите от екипа му. А самият Къстър можеше да се оттегли от сцената.

Погледна към Нойс и видя възхитата, изписана върху дребното му, кучешко лице. След това се обърна към заподозрения:

— Е, Бризбейн, всичко си идва на мястото, нали?

Бризбейн го погледна с нищо неразбиращи очи.

— Убийците винаги си мислят, че са по-умни от всички останали. Особено пък — от полицията. Но когато човек се замисли, Бризбейн, изобщо не си действал умно. Да държиш, например, костюма си за предрешаване тук, в кабинета си. А и всичките тези свидетели. Да се опитваш да криеш доказателства, да ме лъжеш колко пъти си ходил в архива. Да убиваш хора толкова близо до местоработата или до жилището си. Списъкът може да бъде продължен, нали?

Вратата се отвори и униформен полицай подаде на Къстър някакъв факс.

— А ето, че пристигна и още една малка подробност. Да, малките факти могат да се окажат много неудобни. — Зачете се във факса. — Аха. А сега вече знаем откъде си получил медицинските си познания, Бризбейн — учил си медицина през първата си година в „Йейл“. — Подаде факса на Нойс. — После си се прехвърлил към геологията. А след това — към правото.

Къстър поклати отново глава, сякаш не можеше да повярва в безкрайната глупост на престъпниците.

Бризбейн най-сетне намери сили да проговори:

— Не съм убиец! Защо ще убивам всичките тези хора?

Къстър сви рамене, философски примирен.

— Същият въпрос ти зададох и аз. Но защо изобщо убиват серийните убийци? Защо е убивал Джак Изкормвача? Или Джефри Дамър? Това е въпрос, на който трябва да отговорят психиатрите. Или може би Господ Бог.

Бедната след тези реплики той се обърна към Нойс.

— Свикай пресконференция за полунощ. На площад „Полиция“, номер едно. Не, почакай, нека я направим на стълбището на музея. Обади се на комисаря, на пресата. И най-важното — обади се на кмета на личния му номер в резиденцията „Грейси“. Това ще е едно от обажданията, на което ще се зарадва, че го измъква от леглото. Кажи им, че сме арестували „Хирурга“.

— Слушам, сър — отвърна Нойс, завъртя се кръгом и тръгна.

— Господи, какъв ще е отзвукът… — Гласът на Бризбейн бе висок, задавен. — Капитане, ще се погрижа да ти отнемат значката за всичко това…

Задави се от ярост и страх и не можа да продължи.

Къстър обаче не го слушаше. Беше замислил нов гросмайсторски ход.

— Почакай! — извика на Нойс. — Нека кметът бъде наясно, че ще е звездата на шоуто. Ще го оставим той да съобщи новината.

След като вратата се затвори, мислите на Къстър поеха отново към кмета. Изборите бяха след седмица. Тази помощ щеше да му дойде много добре. Да го остави той да направи съобщението, беше хитър, много хитър ход. Носеха се слухове, че след изборите длъжността на комисаря щяла да стане вакантна. А, в крайна сметка, никога не беше прекалено рано човек да започне да се надява.

Седма глава

Нора отново погледна Пендъргаст. И отново бе поразена от дълбочината на шока му. Не можеше да откъсне очи от трупа: пергаментовата кожа, фините, аристократични черти, толкова светлата коса, която би могла да бъде и бяла.

— Лицето. То е съвсем като… — Нора се опитваше да разбере, да изрази мислите си.

Пендъргаст не отговори.

— Приличате си поразително — успя да изрече най-сетне Нора.

— Да — долетя шепотът му. — Много.

— Но кой е той…?

— Енок Ленг.

Нещо в тона му накара Нора да настръхне.

— Ленг? Но как е възможно? Мислех си, че го смятахте за жив.

Пендъргаст с видимо усилие успя да откъсне очи от стъкления сандък и да се обърне към нея. Тя прочете в тях много неща: ужас, божа, страх. Лицето му бе напълно лишено от кръв в полумрака.

— Бил е жив. Доскоро. Но някой го е убил. Измъчвал го е до смърт. И го е положил в този сандък. Изглежда сега ще си имаме работа с онзи, другия.

— Още не мога да…

Пендъргаст вдигна ръка и успя да каже само:

— Не мога да говоря за това сега.

Извърна се от трупа — бавно, почти болезнено; лъчът на фенерчето му потъна в дълбокия мрак.

Нора вдиша застоялия, пълен с прах въздух. Всичко бе толкова необичайно, толкова ужасно и неочаквано; толкова свръхестествено, колкото може да се случи само в един кошмар. Опита се да успокои ускореното си сърцебиене.

— Сега той е в безсъзнание, влачат го — прошепна Пендъргаст. Отново бе забил поглед в пода, ала гласът и поведението му се бяха променили драстично.

Водени от лъча на фенерчето, те поеха по следите и след като прекосиха приемния салон стигнаха до затворени врати. Пендъргаст ги отвори и зад тях се разкри приятно помещение, постлано с килим — двуетажна библиотека, пълна с подвързани с кожа томове. Лъчът на фенерчето продължи по-нататък, пронизвайки носещите се облаци прах. Нора забеляза, че освен книгите по много от лавиците имаше различни образци с грижливо изписани етикети. В стаята имаше и изправени екземпляри, покрити с прогнило платно. Из библиотеката бяха разположени кресла и дивани, чиято кожена тапицерия бе изсъхнала и нацепена, виждаше се пълнежът им.

Лъчът на фенерчето се плъзна по стените. Върху масичка наблизо имаше поднос с кристална гарафа, която някога е била пълна с портвайн или шери — по дъното й имаше кафеникава коричка. До подноса стоеше малка празна чаша. До нея пък лежеше недопушена пура, сбръчкана и плесенясала. В една от стените бе вградена камина от сив мрамор, готова за запалване. Пред нея бе просната одрипавяла кожа от зебра, доста проядена от молци. В бюфета до нея имаше още кристални гарафи, всяка с изсъхнало в нея кафяво или черно вещество. Череп на хуманоид с втъкната в него свещ — Нора го определи като на австралопитек — бе поставен върху една от масичките. До него лежеше разтворена книга.

Пендъргаст задържа лъча върху книгата. Нора видя, че е старинен медицински трактат, написан на латински. Беше отворена на гравюра, показваща различни стадии на анатомична дисекция. От всички предмети в библиотеката само книгата изглеждаше така, сякаш е била пипана наскоро. Всичко останало бе потънало в прах.

Пендъргаст отново насочи вниманието си към пода и Нора забеляза ясните следи върху проядения от молците прогнил килим. Следите изглежда свършваха до една от стените с книжните лавици.

Пендъргаст приближи стената. Лъчът на фенерчето пробяга по гръбчетата на книгите, а той съсредоточено запреглежда заглавията. Спираше се често, вадеше книги, разглеждаше ги и ги връщаше обратно. И изведнъж, когато Пендъргаст извади особено масивен том, Нора чу силно металическо изщракване. Две съседни книжни лавици се разтвориха. Пендъргаст предпазливо ги издърпа, разкри се сгъваема бронзова решетка. Зад нея имаше солидна кленова врата. Само след миг Нора се сети какво беше това.

— Стар асансьор — прошепна тя.

Пендъргаст кимна.

— Да. Старият сервизен асансьор до сутерена. Имаше точно такъв в…

Той изведнъж млъкна: След като настъпи отново тишина, на Нора й се стори, че откъм затворения асансьор долетя някакъв шум. Може би ускорено придихание, едва доловим стон.

Изведнъж ужасната мисъл я облада напълно. В същото време и Пендъргаст сякаш се напрегна.

Тя неволно изохка.

— Това да не е…

Не можа да намери сили да произнесе името на Смитбак.

— Трябва да побързаме.

Пендъргаст внимателно огледа с лъча на фенерчето бронзовата решетка. Предпазливо се опита да завърти дръжката Не помръдна. Клекна пред вратата и се наведе напред да огледа отблизо механизма на резето. Нора видя как извади някакъв плосък и гъвкав метален предмет от джоба на сакото си и го мушна в механизма. Чу се леко изщракване. Пендъргаст започна да движи пластината напред-назад, опитваше заключващия механизъм, докато не прозвуча второ изщракване. След това той се изправи и крайно предпазливо придърпа бронзовата решетка. Тя се сви съвсем лесно и почти безшумно. Пендъргаст отново се приближи, клекна пред бравата на кленовата врата и се вторачи напрегнато в нея.