— Никога няма да си го простя. Изпратих О’Шонеси да изпълни една, както ми се струваше, безопасна поръчка — да провери аптеката „Ню Амстердам“, откъдето Ленг е купувал химикалите си преди много години. Както изглежда, О’Шонеси имал там късмета да открие някакви стари счетоводни книги, в които били описани продажбите от двайсетте години. Казвам късмет, но се е оказа тъкмо обратното. Не осъзнавах, че Феърхевън е бил нащрек и е следял всяка наша стъпка. Когато е разбрал, че О’Шонеси не само е знаел откъде Ленг е купувал химикалите си, но е успял и да открие някакви стари книги — които биха могли да бъдат безкрайно полезни, а в същото време и опасни в ръцете му, — той трябвало да го убие незабавно.

— Горкият Патрик! — рече Смитбак. — Каква ужасна смърт.

— Ужасна, много ужасна наистина — рече тихо Пендъргаст, а болката бе изписана прекалено силно върху лицето му. — И отговорността за нея лежи изцяло върху моите плещи. Той беше добър човек и добър полицай.

Докато гледаше редиците подвързани с кожа книги, проядените от червеи гоблени и лющещите се тапети, Нора потрепери.

— О, Господи — прошепна най-сетне тихо Смитбак, — и като си помисля, че не мога да публикувам нищо от това. — Сетне погледна Пендъргаст. — И какво се случи с Феърхевън?

— Най-накрая го сполетя онова, от което се боеше най-много — смъртта. В знак на почит към Алън Едгар По, зазидах горкия нещастник в една от подземните ниши. И тялото му никога повече няма да изплува на повърхността.

Тези думи бяха посрещнати с кратко мълчание.

— Какво възнамерявате да сторите с тази къща и с всичките тези сбирки?

Устните на Пендъргаст се разтеглиха в уморена усмивка.

— След един мъчителен процес на наследявания, тази къща и нейното съдържание в крайна сметка станаха моя собственост. Може би някой ден част от тези колекции ще се озоват като анонимно дарение в най-големите музеи на света, но това няма да стане скоро.

— А какво е станало с къщата? Тя е сякаш обърната наопаки.

— Това ме води към последната молба, която бих искал да отправя към вас двамата.

— И тя е…?

— Да дойдете с мен.

Те последваха Пендъргаст по виещите се коридори към задната входна врата. Пред нея Ролс-ройсът на Пендъргаст тихичко мъркаше на празни обороти, абсолютно не на място в тази окаяна обстановка. Пендъргаст отвори вратичката.

— Къде отиваме?

— В гробището „Портите на рая“.

Пътуването от Манхатън през заоблените хълмове на Уестчестър отне половин час. През цялото това време Пендъргаст не каза нищо и не помръдна, потънал изцяло в мислите си. Най-сетне стигнаха до потъмнелите метални порти и се заизкачваха по леко възвишение. Отвъд него имаше втори хълм, зад него — трети: обширен град на мъртвите, изпълнен с бели мраморни паметници и тежки, елегантни гробници. Колата спря в далечния край на гробището.

Пендъргаст слезе и ги поведе по покрита с безупречно подстригана трева пътека към редица скорошни гробове. Дълги, замръзнали купчини пръст, подредени с геометрична точност, без надгробни камъни, без цветя и каквито и да е отличителни знаци, с изключение на по един железен прът на всеки гроб. Върху всеки прът бе прикрепена алуминиева рамка, в която бе поставено картонче, вече избеляло и плесенясало, с изписан върху него протекъл от влагата номер.

Вървяха покрай редицата нови гробове, докато не стигнаха до номер 12. Пендъргаст спря до него, склони глава със сключени ръце, сякаш се молеше. Зад гърба му лъчите на унилото зимно слънце пронизваха извитите клони на дъбовете, а хълмът тънеше в мъгла.

— Къде се намираме? — попита Смитбак и се огледа. — Чии са тези гробове?

— Феърхевън е погребал тук трийсет и шестте скелета от улица „Кетрин“. Много хитър ход. Да се вземе разрешение от съда за ексхумация е дълъг и труден процес. Това е било най-доброто решение, ако изключим кремацията, но в този случай законът не я позволява. Той искал никой да няма достъп до тези скелети.

Пендъргаст посочи с ръка.

— Този гроб, номер 12, е мястото, където най-сетне е намерила покой Мери Грийн. Починала, но не и забравена.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади парче хартия, нагънато като акордеон. То леко потреперваше на слабия ветрец. Протегна го над гроба като че правеше някакво жертвоприношение.

— Какво е това?

— Арканиумът.

— Какво?

— Формулата на Ленг за удължаване на човешкия живот. Усъвършенстваната формула. Тя вече не е изисквала да се използват хора за донори. Това е причината, поради която е спрял да убива през 1935 година.

Слисаните Нора и Смитбак се спогледаха.

— В крайна сметка Ленг е успял да я постигне. Докъм края на двайсетте години това не е било възможно. Едва тогава получил достъп до определени синтетични опиати и други биохимични експериментални съединения. При наличието на тази формула той нямал нужда от повече жертви. Ленг не е обичал да убива. Той е бил учен; за него убиването е било просто тъжна необходимост. За разлика от Феърхевън, който определено се е наслаждавал на убийствата. Смитбак се бе вторачил недоверчиво в хартийката.

— Нима искате да ми кажете, че държите в ръцете си формулата на вечния живот?

— Няма такова нещо като „вечен живот“, господин Смитбак. Поне не и на този свят. Курсът на лечение би увеличил продължителността на живота. С колко? И аз не знам точно. Най-малко със сто години, може би — и с повече.

— Къде я намерихте?

— Беше скрита в къщата. Както си и знаех. Бях убеден, че Ленг не би я унищожил напълно. Би запазил едно копие за себе си. — Вътрешната борба у Пендъргаст сякаш се прояви още по-силно в изражението му. — Трябваше да я открия. Ако беше попаднала в нечии ръце… — не довърши думите си той.

— Прегледахте ли я?

Пендъргаст кимна.

— Е, и?

— Включва доста елементарна биохимия, използват се химикали, с които човек може да се сдобие във всяка добра аптека. Представлява органичен синтез, който всеки що-годе талантлив абсолвент химик може да извърши в една добре обзаведена лаборатория. Има обаче един номер, оригинален трик, поради който тя едва ли ще бъде преоткрита от незапознат с работата на Ленг учен — поне в обозримото бъдеще.

Последва кратка пауза.

— Вие какво ще… ние какво… ще правим с нея? — едва успя да попита през дъх Смитбак.

Сякаш в отговор на въпроса му се чу остро изщракване. В лявата ръка на Пендъргаст се виеше малко пламъче — то излизаше от тънка златна запалка и жълтееше в сумрака. Без да каже нищо той поднесе огънчето към края на хартийката.

— Почакайте! — и извика Смитбак и се втурна напред. Вдигнал високо горящата хартия, Пендъргаст изкусно се извърна настрани и избегна опита му да я сграбчи.

— Какво правите? — извика завъртелият се отново към него Смитбак. — За Бога, дайте ми тази…

Старото, свито на акордеонен мех листче вече бе наполовина изгоряло, черната пепел се къдреше и се чупеше, а люспи от нея падаха върху замръзналата земя на гроба.

— Спрете! — изохка Смитбак и отново пристъпи напред. — Помислете добре! Не можете…

— Аз вече съм помислил — отвърна Пендъргаст. — През последните шест седмици на това разследване не правих нищо повече от това да размишлявам. За мой безкраен срам тази формула е била извадена на бял свят от член на фамилията Пендъргаст. Колко хора са загинали за нея — колко юноши и девойки като Мери Грийн, — това историята никога няма да узнае. И точно аз, който успях да я открия, съм длъжен да я унищожа. Повярвайте ми — това е единственият начин. Нищо, създадено чрез толкова страдания, не бива да има правото на живот.

Пламъчето достигна края на листчето; Пендъргаст разтвори пръсти и неизгорялото ъгълче се превърна в пепел по пътя си към земята. Пендъргаст леко натисна пепелта в пръстта на гроба на Мери Грийн. Когато отстъпи назад, в кафеникавата пръст бе останало само малко черно петно.

Последва кратко, изпълнено с потрес мълчание.