— Малкият Артър — намеси се Смитбак.

Пендъргаст го погледна с изненада.

— Точно така.

— Синдромът на Хъчинсън-Гилфорд ли? — попита Нора. — Никога не съм чувала за него.

— Болестта е известна и като прогерия. След нормално раждане детето започва да старее изключително бързо. Растежът спира. Косата побелява и опадва, разкривайки изпъкнали вени. Обикновено нямат вежди и мигли, а очите стават прекалено големи за черепа. Кожата потъмнява и се сбръчква. Дългите кости се трошат от липса на калций. Най-общо казано, когато достигне юношество, тялото на детето вече е като на старец. Става податливо на атеросклероза, инсулти и инфаркти. Точно от инфаркт е починал Артър Феърхевън, когато е бил на шестнайсет години.

— Брат му е бил свидетел как безсмъртието се свива в пет или шест години на ужас. И никога не успял да го преживее. Всички се боим от смъртта, но за Алтъни Феърхевън този страх се превръща в идея фикс. Записва се да учи медицина, но след две години го изключили за предприети от него някакви неразрешени опити. Още не съм разбрал от какво естество са били те. Тъй че по традиция влязъл в семейния бизнес с недвижими имоти. Ала здравето си останало негова мания. Експериментирал със здравословни храни, с диети, витамини, хранителни добавки, германски водолечения, финландска димна сауна. Обнадежден от християнското обещание за вечен живот, станал крайно религиозен — ала когато молитвите му не получавали отговор, започнал да разпределя залозите си, допълвайки религиозния си плам с не по-малко силен и необясним интерес към науката, медицината и естествената история. Превърнал се в голям благодетел на няколко съмнителни изследователски института, както и на медицинския факултет на Колумбийския университет, на Смитсъновия институт и, разбира се, на Нюйоркския природонаучен музей. Основал и клиниката „Малкия Артър“, където наистина се върши сериозна работа по редките заболявания на децата.

— Не сме сигурни кога точно е узнал за Ленг. Ровил се е много време в архива на музея, следвайки една или друга посока на изследвания. И в даден момент е попаднал на информация за Ленг. Открил две критично важни информации — за същината на експериментите на Ленг и за местонахождението на първата му лаборатория. Ето го най-сетне човекът, който твърдял, че е успял да удължи живота си. Можете да си представите как е реагирал Феърхевън. Трябвало да открие какво е постигнал онзи човек и дали наистина е успял. Ето защо се е наложило Пък да умре: само той знаел за посещенията на Феърхевън в архива. Само той е знаел какво изучава Феърхевън. Това не е било проблем, докато не намерихме писмото на Шотъм; но после вече е станало неизбежно Пък да бъде премахнат. Дори едно случайно негово споменаване за посещенията на Феърхевън в архива щеше да го свърже директно с Ленг. И би го превърнало в главния заподозрян. Като ви е подмамил там, долу, в архива, доктор Кели, Феърхевън се надявал да убие с един куршум два заека. Вие самата се оказахте необичайно опасна и ефективна за него.

Но аз избързвам. След като Феърхевън открил върху какво е работил Ленг, следващият въпрос бил дали е успял, с други думи — дали Ленг е още жив. Затова започнал да го издирва. Когато аз самият започнах да издирвам местонахождението на Ленг, често имах чувството, че някой е вървял по следите пред мен, при това не много отдавна.

В крайна сметка Феърхевън открил къде е живял някога Ленг. Отишъл в къщата му. Представете си екзалтацията му, когато разбрал, че моят прапрачичо е още жив — когато осъзнал, че Ленг наистина е успял в опита си да удължи живота. Ленг притежавал онази тайна, която Феърхевън толкова силно желаел.

Опитал се да накара Ленг да разкрие тайната си. Но както знаем, Ленг бил изоставил крайния си проект. И сега аз знам защо. След като проучих документите в лабораторията му, разбрах, че Ленг е прекратил изведнъж работата си към първи март 1954 година. Дълго време се чудих защо точно на тази дата. И се сетих. Това бе датата на „Касъл Браво“.

— „Касъл Браво“ ли? — повтори Нора.

— Първата термоядрена бомба, взривена над атола Бикини. Мощността й достигнала петнайсет мегатона, а огненото кълбо на взрива — четири мили в диаметър. Ленг бил убеден, че с изобретяването на термоядрената бомба човечеството и без друго ще се самоунищожи далеч по-ефективно, отколкото това би могъл да стори той. Напредъкът на технологиите бил решил проблема вместо него. Затова изоставил изследванията си за съвършената отрова. Можел да остарее и да умре спокойно, убеден, че е въпрос на време мечтата му земята да бъде излекувана от човешката чума ще бъде изпълнена.

И така, когато Феърхевън го открил, Ленг не бил вземал еликсира от дълго време — всъщност от март 1954 година. Бил остарял. Може би дори е искал да умре. Във всеки слух чай отказал, дори и след най-жестоки мъчения, да разкрие формулата си. Феърхевън стигнал твърде далеч в старанията си и го убил.

Но за Феърхевън съществувала още една възможност. Старата лаборатория на Ленг, където можел да открие жизненоважна информация — под формата на човешки останки и особено пък в дневника на Ленг. А Феърхевън знаел къде е била лабораторията — под „Музея на Шотъм“. Разбира се, парцелът бил застроен с жилищни сгради. Но Феърхевън бил в състояние да купи земята и да разруши сградите — в името на обновяването на града. Строителите, с които разговарях, споменаха, че присъствието на Феърхевън по време на изкопите на основите биело на очи. Той влязъл втори в костницата, след като работникът, който открил костите, избягал изплашен. Няма съмнение, че е открил там дневника на Ленг. По-късно могъл да изследва на спокойствие, останките, намерени в тунела. Включително и костите — и това, без съмнение, обяснява защо следите по старите и по новите трупове са толкова сходни.

И така, Феърхевън вече разполагал с дневниците на Ленг. Започнал да се опитва да повтаря експериментите на Ленг с надеждата да открие посоката, в която Ленг бил поел. Но опитите му са били аматьорски, разбира се, не бил схванал същността на истинската работа на Ленг.

Разказът на Пендъргаст прекъсна и старата къща потъна в дълбока тишина.

— Не мога да повярвам — рече накрая Смитбак. — Когато го интервюирах, Феърхевън изглеждаше толкова самоуверен, толкова спокоен. Толкова… толкова с ума си.

— Лудостта приема много скрити форми — отвърна Пендъргаст. — Обсебеността на Феърхевън е била дълбока, прекалено силна и само очаквала да избие на повърхността. А и човек може да стигне до портите на ада еднакво лесно и с малки, и с големи крачки. Феърхевън е смятал, че формулата за удължаването на живота е била предопределена за него. След като отнел живота на Ленг, той започнал да смята себе си за Ленг — за онзи Ленг, какъвто би трябвало да бъде. Възприел е външния му вид, начина на обличане. И тогава започнаха папагалските убийства. Но те бяха съвсем различни от онова, което полицията си въобразяваше. Убийства, които, между другото нямат нищо общо с вашата статия, господин Смитбак.

— Защо се опита да убие вас? — попита Смитбак. — Това е бил голям риск. Изобщо не можах да разбера причината.

— Феърхевън беше човек, който мислеше много, много далновидно. Ето защо е постигнал такъв успех в бизнеса — и, разбира се, това е една от причините толкова да се страхува от смъртта. Когато успях да намеря адреса на Мери Грийн, той е осъзнал, че е само въпрос на време да открия и къщата на Ленг. Няма значение дали съм вярвал, че Ленг е жив, или не — той е знаел, че щом се добера до къщата на Ленг, всичките му усилия ще отидат на вятъра. Ще се разкрие връзката между съвременния убиец, известен като „Хирурга“, и стария убиец на име Ленг. Същото се отнася и за Нора. Тя бе попаднала на гореща следа; бе посетила дъщерята на Макфадън, има археологическия опит, който на мен ми липсва. Ясно му е било, че е само въпрос на време да разберем къде е живял Ленг. Не е можел да си позволи да ни остави да продължим.

— А О’Шонеси? Защо уби и него?

Пендъргаст склони глава.