Къстър хвърли поглед към Нойс. Той бе възбуден, имаше някак си гладно изражение, сякаш щяха да му потекат слюнките. Той поне разбираше какво щеше да последва.

— Къде бяхте, господин Бризбейн, на 12 октомври между единайсет вечерта и четири часа на следващата сутрин?

Това бе времевата рамка, която съдебният лекар бе определил за смъртта на Пък.

Бризбейн изглежда се замисли.

— Чакайте да видим… Трудно е да си спомня.

И се засмя.

Къстър също се засмя.

— Не мога да си спомня какво съм правил онази вечер. Не и точно. След дванайсет или към един съм бил в леглото, разбира се. Но преди това… Да, спомних си. Бях си у дома онази вечер. Наваксвах с четенето.

— Сам живеете, нали, господин Бризбейн?

— Да.

— И няма кой да удостовери, че сте си били у дома? Хазяйка, например? Приятелка? Приятел!

Бризбейн се намръщи.

— Не, не, няма нищо подобно. Така че, ако това е всичко, което имате да…

— Един момент, господин Бризбейн. И къде казахте, че живеете?

— Не съм казал. На Девета улица, близо до „Юнивърсити плейс“.

— Хм. На не повече от дузина пресечки от „Томпкинс скуеър парк“. Където е станало второто убийство.

— Това е много интересно съвпадение, не ще и дума.

— Така е. — Къстър погледна през прозореца. Сентръл парк долу бе под мантията на мрака. — И несъмнено е съвпадение, че първото убийство е станало на един хвърлей място от тук — в „Криволиците“?

Бризбейн се смръщи още повече.

— Наистина, детектив, мисля, че стигнахме дотам, където въпросите свършват и започват спекулациите. — Изтегли се със стола назад, готвеше се да стане. — А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се заемем с въпроса за извеждането на хората ви от музея.

Къстър му даде знак да си седи на мястото и отново погледна към Нойс. Бъди готов.

— Има само още едно нещо. Третото убийство. — Той небрежно извади листче от бележника си. — Познавате ли Оскар Гибс?

— Да, мисля, че го познавам. Помощникът на господин Пък.

— Точно така. Според показанията на господин Гибс, на 12 октомври следобед вие и господин Пък сте имали малък… ъ-ъ-ъ… спор в архива. Станало е след като сте разбрали, че „Човешки ресурси“ не подкрепят препоръката ви Пък да бъде уволнен.

Бризбейн леко се изчерви.

— Аз не бих вярвал на всичко, което чуя.

Къстър се усмихна.

— Аз — също, господин Бризбейн. Повярвайте ми, аз — също. — Къстър си позволи си една дълга, възхитителна пауза.

— А сега, този господин Оскар Гибс твърди, че вие и Пък сте си крещели един на друг. Или по-скоро вие сте крещели на Пък. Бихте ли ми казали със свои думи за какво?

— Мъмрих господин Пък.

— За какво?

— За пренебрегване на нарежданията ми.

— Които бяха какви…?

— Да се придържа само към задълженията си.

— Да се придържа към задълженията си. А как точно се отклоняваше той от тях?

— Вършеше странична работа, помагаше на Нора Кели за външните й проекти, след като аз изрично…

Време беше. Къстър се втурна в настъпление.

— Според господин Оскар Гибс, вие (тук ще цитирам): викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни, че изобщо не му се е разминало. — Къстър свали листчето, погледна Бризбейн. — Точно тази дума сте използвали: „погребе“.

— Това е често използвана метафора.

— А след това, по-малко от двайсет и четири часа по-късно, трупът на Пък е намерен набучен на рогата на динозавър в архива. Една подобна операция изисква време, господин Бризбейн. Тя определено е извършена от човек, който е познавал много добре музея. Някой, който е имал допуск от охраната. Някой, който е можел да се движи из музея без да предизвика подозрение. Вътрешен човек, ако щете. Тогава Нора Кели получава фалшивата бележка, напечатана на машината на Пък, с която той ужким я моли да слезе в архива — там и тя е нападната, преследвана е с намерение да бъде убита. Нора Кели. Другият трън в петата ви. Третият трън, агентът на ФБР е бил в този момент в болница, нападнат от човек с бомбе.

Бризбейн го гледаше с невяра.

— Защо не сте искали Пък да помага на Нора Кели в нейните — как ги казахте — външни проекти?

Този въпрос бе посрещнат с мълчание.

— Какво сте се бояли, че ще открие? Че те ще открият?

Бризбейн едва отвори уста:

— Аз… аз…

Сега вече Къстър заби ножа.

— Защо избрахте този папагалски подход, господин Бризбейн? Да не би да е продиктуван от нещо, което сте открили в архива? То ли ви накара да го направите? Да не би Пък да е бил близо до разкриването на нещо?

В този момент Бризбейн най-сетне успя да проговори. Скочи на крака.

— Чакайте сега, една минутка…

Къстър се обърна:

— Сержант Нойс?

— Да? — отвърна нетърпеливо Нойс.

— Сложете му белезници.

— Не! — ахна Бризбейн. — Глупак такъв, правиш ужасна грешка…

Къстър се надигна с мъка от неудобния стол — не се получи плавното движение, както би искал — и започна гръмко да му изрежда правата:

— Имате право да мълчите…

— Това е оскърбление…

— … имате право на адвокат…

— Няма да го допусна!

— … имате правото…

Избоботи докрай стандартния текст, заглушавайки протестите на Бризбейн. Гледаше как радостният Нойс щраква белезниците му. Това бе арестът, който му бе доставял най-голямо удовлетворение досега. Всъщност това бе най-добрата полицейска работа, която бе свършил през живота си. Готова да се превърне в легенда. Години наред щяха да разказват историята за това как капитан Къстър щракнал белезниците на „Хирурга“.

Пета глава

Пендъргаст пое отново по „Ривърсайд“, черното му сако бе разкопчано и пешовете му се развяваха в манхатънската нощ. Нора подтичваше подире му. Мислите й се върнаха към Смитбак, затворен в някоя от тези мрачни сгради. Опита се да прогони образа му от съзнанието си, но той продължаваше да се връща отново и отново. Усещаше почти физическа болка от безпокойството си за онова, което може би се случваше — онова, което може би вече се бе случило.

Запита се как е могла да му се ядосва толкова много. Вярно, през повечето време той бе невъзможен — импулсивен, суетен, все търсещ някакъв скрит замисъл, винаги подозиращ интрига, вечно забъркан в неприятности. И въпреки всичко, именно тези негови слабости сега й се струваха трогателни. Спомни си как се бе предрешил на клошар, за да й помогне да вземе старата рокля от изкопа; как бе дошъл да я предупреди след като Пендъргаст бе намушкан. Появяваше се винаги, когато ставаше напечено. А тя се бе държала ужасно грубо с него. Но вече беше прекалено късно да се извинява. Едва потисна хлипа на най-горчивото си разкаяние.

Вървяха покрай обзетите от разруха и тление, някога елегантни къщи, сега превърнати в убежища за наркомани. Пендъргаст оглеждаше внимателно всяка от тях, но ги отхвърляше с леко поклащане на глава.

Нора се замисли за миг и за Ленг. Струваше й се невъзможно да е още жив, притаил се в някоя от тези руини. Огледа отново булеварда. Трябваше да се съсредоточи, да се опита да познае коя точно бе неговата къща. Където и да живееше, би трябвало къщата да е комфортна. Човек, живял над сто и петдесет години, би трябвало да държи изключително на удобствата. Но несъмнено, погледната отвън, тя трябваше да създава впечатлението на необитавана. И щеше да бъде почти непристъпна — Ленг не би допуснал нежелани посетители. Това бе идеалният район за такава къща: занемарена, ала някога елегантна; външно овехтяла, а вътре — удобна за живеене; със заковани врати и прозорци; много уединена.

Бедата се състоеше в това, че твърде много постройки наоколо отговаряха на тези критерии.

И тогава, на ъгъла на 138-а улица Пендъргаст изведнъж закова на място. Обърна се бавно срещу поредната изоставена къща. Беше голяма, рушаща се резиденция, груба сянка, на отминало величие, издигната навътре от улицата, с която я свързваше малък пасаж. Досущ като много други подобни сгради, първият етаж и на тази бе със здраво обковани с ламарина капаци на прозорците и вратите. Приличаше на поне дузина други сгради, които бяха подминали. Ала въпреки това Пендъргаст я наблюдаваше тъй напрегнато, както Нора не го бе забелязвала да гледа друга сграда.