Пендъргаст сведе поглед към дълбоките сенки, които обграждаха гробницата. Година след пускането на еликсира на Йезекия започнали да се носят слухове: истории за полудяване, за малформации при раждане, за ненужни жертви. Ала продажбите нараствали. Лекарите протестирали срещу еликсира, обявили, че употребяващите го се пристрастявали силно към него и че увреждал сериозно мозъка. Но продажбите продължавали да растат. Йезекия Пендъргаст лансирал много успешна формула за деца: „Гаранция, че децата ви ще се успокоят.“ В крайна сметка един репортер от „Колиърс“ съвместно с химик на държавна служба най-сетне разкрил, че еликсирът е смъртоносна смесица от хлороформ, кокаин-хидрохлорид, ацетанилид и растителни подправки. Наложено било прекратяване на производството, но не и преди собствената съпруга на Йезекия да се пристрасти към лекарството и да почине. Констанс Ленг Пендъргаст.

Майката на Антоан.

Пендъргаст се извърна от гробницата. Спря се и се обърна назад. До големия мавзолей стоеше по-малък и по-прост, изграден от сив гранит. Върху бронзовата плочка бе изгравирано простичко — „Констанс“.

Спря се и си спомни думите на пралеля си: „И тогава той започна да прекарва много време долу… там, долу. Нали разбираш за какво говоря?“ Пендъргаст бе чувал историите за това, че любимото място на Антоан след смъртта на майка му бил некрополът. Прекарвал там дни наред, година подир година — в сенките на гробницата й, тренирал магическите номера, на които баща му и дядо му го били научили, правил опити с малки животни, но особено внимание обръщал на химикалите, разработвал лекарство-панацея и отрови. Какво друго му бе казала леля Корнелия? „Казват, че се чувствал по-добре с мъртвите, отколкото с живите.“

Пендъргаст бе чувал слухове, които дори леля Корнелия нямаше желание да засегне: слухове, много по-лоши, отколкото онези за отношенията му с Мери Льоклер; слухове за някакви отвратителни неща, които били намерени в мрака на гробниците; слухове, че това била истинската причина за прогонването завинаги на Антоан от къщата на улица „Дофен“. Но вниманието на Антоан не било привлечено единствено от продължаването на живота. Не, винаги бе съществувало и нещо друго, нещо освен продължаването на живота, някакъв проект, който той бе стаявал като най-дълбоката си тайна…

Пендъргаст гледаше табелката с името и изведнъж бе осенен от неочаквано проникновение. Онези подземни гробници са били работните помещения на малкия Антоан, когато е бил дете. Там е играел и е учел, събирал е ужасяващите си колекции. Там е правел опитите с химикали; там, в тъмното подземие е складирал огромната си колекция от ботанически, химически и отровни екземпляри. Там, където температурата и влажността никога не се променяли, условията са били идеални.

Сега Пендъргаст се обърна по-бързо и пое обратно по пътеката, мина под тунела и започна дългото изкачване към завръщането си в съзнание. Засега беше узнал поне къде в къщата на „Ривърсайд драйв“ можеше да се намери липсващата колекция на Антоан Пендъргаст — или Енок Ленг.

Втора глава

Нора чу трополенето на веригите, след това едва доловимо издишване някъде наблизо. Облиза сухите си устни, опита се да заговори:

— Пендъргаст?

— Тук съм — дочу слабия глас.

— Мислех си, че сте умрял — рече тя и едва сподави стона си. — Добре ли сте?

— Извинете, наложи се да ви изоставя за малко. Колко време измина?

— Господи, да не сте оглушали? Онзи побърканяк прави ужасни неща на Бил…

— Доктор Кели…

Нора се опита силом да се освободи от оковите. Беше погълната от ужас и мъка, от отчаяние, което буквално парализираше тялото й.

— Измъкнете ме от тук!

— Доктор Кели… — гласът на Пендъргаст бе неутрален, — овладейте се. Можем да направим нещо. Но трябва да останете спокойна.

Нора престана да се мята, отпусна се, опита да се овладее.

— Облегнете се на стената. Затворете очи. Поемайте дълбоко въздух на равни интервали.

Тонът му бе нисък, хипнотизиращ.

Нора затвори очи, опита се да отхвърли обгръщащия я ужас, да изравни дишането си.

Последва дълго мълчание. След което Пендъргаст заговори отново:

— Добре ли сте?

— Не знам.

— Дишайте. По-бавно. А сега?

— По-добре съм. Какво ви стана? Наистина ме изплашихте, бях сигурна, че…

— Няма време за обяснения. Трябва да ми се доверите. А сега ще ви махна тези вериги.

Нора отначало не повярва. Чу подрънкване и трополене, последвано от внезапна тишина.

Напъна веригите си, заслушана напрегнато. Какво правеше той? Да не бе изгубил ума си?

А след това изведнъж някой я улови за лакътя и едновременно това длан запуши устата й.

— Аз се освободих — прошепна Пендъргаст в ухото й. — Скоро и вие ще бъдете свободна.

Нора бе унесена и недоверчива. Затрепери.

— Отпуснете крайниците си. Отпуснете ги напълно.

Той сякаш докосна съвсем леко ръцете и краката й. Тя усети как оковите и веригите просто се свличат от нея. Беше като магия.

— Как успяхте…?

— По-късно. Какви обувки носите?

— Защо?

— Просто отговорете на въпроса.

— Чакайте да помисля. Мокасини. Черни. Без токове.

— Ще заема една от обувките ви.

Нора усети как тесните длани на Пендъргаст събуват едната от обувките й. Дочу слаб звук, някакво металическо стържене, след което обувката й отново се върна на мястото си. След това чу леко потропване, сякаш той свързваше железните окови заедно.

— Какво правите?

— Тихо.

Въпреки всичките й усилия усети как ужасът отново надделява над съзнанието й. Няколко минути отвън не се чуваха никакви шумове. Едва сподави нов стон.

— Бил…

Хладната суха ръка на Пендъргаст се спусна върху нейната.

— Каквото и да е станало, то вече е станало. А сега искам да ме изслушате много внимателно. Отговорете ми с „да“, като стиснете ръката ми. Повече не говорете.

Нора стисна ръката му.

— Трябва да бъдете силна. Трябва да ви кажа, че според мен Смитбак е вече мъртъв. Но има други два живота — вашият и моят — които трябва да бъдат спасени. А освен това ние трябва да спрем този мъж, който и да е той, иначе мнозина още ще умрат. Разбирате ли?

Нора стисна отново ръката му. След като най-лошите й страхове се потвърдиха тъй откровено, като че ли се почувства малко по-добре.

— Направих един малък инструмент от парче метал от подметката на обувката ви. Ще излезем от тази килия съвсем скоро — ключалката несъмнено е доста примитивна. Но трябва да сте готова да правите само онова, което ви кажа.

Тя стисна.

— Необходимо е първо да узнаете нещо. Сега вече знам поне донякъде какво е правел Енок Ленг. Крайната му цел не е била удължаването на живота само за себе си. Той е използвал удължаването като средство за постигане на целта. Работил е по проект, по-значим от удължаването на живота, проект, който, както разбрал, щял да изисква няколко човешки живота. Ето защо е вложил толкова усилия да удължи живота си — за да може да постигне другата си цел.

— Какво може да е по-значимо от удължаването на живота? — успя да изрече Нора.

— Ш-ш-ш-т. Не знам. Но то ме плаши много.

Последва мълчание. Нора чуваше само тихото дишане на Пендъргаст. Сетне той заговори отново:

— Какъвто и да е този проект, той е тук, скрит в тази сграда.

Пак мълчание, този път по-кратко.

— Слушайте внимателно. Сега ще отворя вратата на тази килия. След тежа ще отида в операционната на Ленг и ще се изправя пред мъжа, който е заел мястото му. Вие ще останете скрита тук десет минути — нито повече, нито по-малко — и след това сама ще отидете в операционната Както вече казах, смятам, че Смитбак е мъртъв, но трябва да се уверим в тежа. След десет минути аз и онзи шарлатан няма да сме там. В никакъв случай не се занимавайте с нас. Независимо какво ще чуете, не се опитвайте да помогнете. Не ми се притичвайте на помощ. Сблъсъкът ми с този мъж ще бъде решаващ. Един от двама ни няма да оцелее. Другият ще се върне. Да се надяваме, че това ще бъда аз. Разбрахте ли ме дотук?