— Ваша светлост — започвам с тон, който я предразполага да ми се довери. — Трябва да кажете на сър Питър всичко, което знаете.

Главата й клюмва леко, като на цвете, чиято главичка е натежала от проливен дъжд.

— Но аз не зная нищо — казва внимателно тя. — Знаете, че съм откъсната от приятелите и семейството си. Вие и сам знаете, че виждате всяко писмо, което получавам и че не се срещам с никого без вашето съгласие.

— Страхувам се, че знаете повече, отколкото зная аз — казвам. — Боя се, че знаете повече, отколкото ми казвате.

— Значи ми нямате доверие?

Тъмните й очи се разтварят широко, сякаш не може да повярва, че бих изменил на привързаността, която изпитвам към нея, сякаш не може да си представи, че бих я обвинил в лъжа, особено пред един непознат, при това поддръжник на нейния враг.

— Ваша светлост, не смея да ви имам доверие — казвам неловко. — Сър Питър ми донесе съобщение от лорд Бърли, което ми нарежда да ви разпитам. Вие сте замесена в заговор. Трябва да ви попитам какво знаете.

— Ще седнем ли? — пита тя сдържано, както подобава на кралица, каквато е, обръща ни гръб и ни въвежда в градината. В една беседка има пейка, около чиято седалка растат рози. Тя разстила полите на роклята си и сяда, като девойка, която разговаря с кандидати за ръката й. Аз се настанявам на столчето, на което преди това седеше почетната й дама, а сър Питър се отпуска на тревата в краката й.

— Питайте — подканва ме тя. — Моля, питайте ме каквото искате. Бих искала да изчистя името си. Бих искала да сторя всичко, за да се изяснят нещата между нас.

— Ще ми дадете ли думата си, че ще ми кажете истината?

Лицето на кралица Мери е открито и искрено като на дете.

— Никога не съм ви лъгала, Шюзбюи — казва сладко тя. — Знаете, че винаги съм настоявала да ми бъде позволено да пиша лични писма на приятелите и семейството си. Знаете как признах, че те са принудени да ми пишат тайно, а аз да им отговарям по същия начин. Но никога не съм кроила заговори срещу кралицата на Англия, и никога не съм насърчавала поданиците й да се вдигнат на бунт. Можете да ме питате каквото желаете. Съвестта ми е чиста.

— Познавате ли флорентинец на име Роберто Ридолфи? — тихо пита сър Питър.

— Чувала съм за него, но никога не съм го срещала, нито съм водила кореспонденция с него.

— Откъде сте чували за него?

— Научих, че заел на херцога на Норфолк известна сума — казва с готовност тя.

— Знаете ли за какво са били тези пари?

— Мисля, че за лична употреба — казва тя. Обръща се към мен. — Милорд, знаете, че вече не получавам писма от херцога. Знаете, че той се отказа от годежа ни и се закле във вярност на кралицата. Той разтрогна годежа си с мен и ме изостави, по заповед на своята кралица.

Кимвам:

— Това е вярно — подмятам настрана към сър Питър.

— Не сте получавали писма от него?

— Не и откакто наруши обещанието си към мен. Не бих се съгласила да получа писмо от него, дори и да го беше написал, не и откакто ме отхвърли — казва тя гордо.

— А кога за последен път получихте вести от епископа на Рос? — пита я сър Питър.

Тя се намръщва, докато се опитва да си спомни:

— Лорд Шюзбюи навярно ще си спомни. Винаги той ми предава писмата от епископа. — Тя се обръща към мен: — Той писа, за да съобщи, че се е прибрал благополучно в Лондон, след като ни посети в Чатсуърт, нали?

— Да — потвърждавам.

— И оттогава не сте получавали вести от него?

Тя отново се обръща към мен:

— Не мисля. Получавали ли сме? Не.

Сър Питър се изправя на крака и се подпира с ръка на топлата каменна стена, сякаш за да се закрепи.

— Получавали ли сте писма от папата или от Филип Испански, или от някой техен служител?

— Имате предвид изобщо? — пита тя, леко озадачена.

— Имам предвид това лято, имам предвид през последните няколко месеца.

Тя поклаща глава:

— Нищо. Да не би да са ми писали и писмата им да са се изгубили? Мисля, че лорд Бърли ме шпионира и краде предназначените за мен съобщения, и можете да му предадете от мое име, че е нередно да прави това.

Сър Питър й се покланя:

— Благодаря ви, че бяхте така любезна да разговаряте с мен, ваша светлост. Сега ще ви оставя.

— Имам един въпрос към вас — казва му тя.

— Да?

— Аз съм затворница, но това не гарантира безопасността ми. Разтревожих се, когато чух камбаната да звъни, а въпросите ви не ме успокоиха. Моля ви, кажете ми, сър Питър, какво става? Моля ви, успокойте ме, че моята братовчедка кралицата е в безопасност и е добре.

— Мислите ли, че е възможно тя да е в опасност?

Тя свежда поглед, сякаш въпросът я е смутил:

— Знам, че има мнозина, които не са съгласни с нейното управление — казва тя, свенливо. — Страхувам се, че има хора, които биха организирали заговор срещу нея. Възможно е дори да има такива, които са готови да организират заговор срещу нея в мое име. Но това не означава, че съм се присъединила към тях. Желая й единствено доброто, и винаги съм искала единствено това. Аз се намирам в нейната страна, в нейна власт, нейна затворница съм, защото се доверих на обичта, която ми обеща. Тя измени на тази обич, измени на връзката, която би трябвало да съществува между кралиците. Но дори при това положение, никога не бих й желала друго освен добро здраве, безопасност и късмет.

— Нейна светлост е благословена с такова приятелство — казва сър Питър, и аз се запитвам дали влага ирония в думите си. Поглеждам го бързо, но не мога да определя нищо. Той и кралицата са еднакво любезни. Не мога да преценя какво мисли наистина всеки от тях.

— Значи е в безопасност? — пита тя.

— Когато тръгнах от Лондон, кралицата беше на обиколка из страната и се наслаждаваше на топлото време — казва той. — Милорд Бърли е разкрил заговор, навреме, за да го потуши. Всички, които са били замесени в него, ще отидат на ешафода. Всички до един. Тук съм единствено за да се уверя, че и вие сте в безопасност.

— А къде е тя? — пита го кралица Мери.

— На обиколка — отговаря той с равен тон.

— Мен ли засяга този заговор? — пита тя.

— Мисля, че много заговори засягат вас — казва той. — Но за щастие хората на милорд Бърли са старателни. Тук сте в безопасност.

— Е, благодаря ви — казва тя хладно.

— Само една дума — казва ми сър Питър, когато се извръща от нея, и аз отивам с него до градинската порта. — Тя лъже — казва той безцеремонно. — Лъже най-безсрамно.

— Смея да се закълна, че тя не е…

— Аз знам, че е — казва той. — Ридолфи носеше препоръчително писмо от нея лично до папата. Показал го е на човека на Сесил. Хвалел се е с подкрепата й. Тя е казала на папата да се довери на Ридолфи, както би се доверил на самата нея. Ридолфи има план за унищожаването на всички ни, който нарича „Великото английско начинание“. Това е този заговор, който ни застига сега. Тя е свикала шест хиляди фанатични испанци паписти да ни нападнат. И знае къде ще слязат на суша, погрижила се е и за заплащането им.

Държа се за портата, за да скрия, че коленете ми са омекнали.

— Не мога да й задавам въпроси — продължава той. — Не мога да я подложа на разпит, както бих подложил всеки обикновен заподозрян. Ако тя беше която и да е друга, сега щеше да бъде в Тауър и щяхме да трупаме камъни върху гърдите й, докато ребрата й се счупят и лъжите бъдат изцедени заедно с последното й мъчително дихание. Не можем да й причиним това, и е трудно да се каже какъв друг натиск можем да окажем върху нея. Честно казано, почти непоносимо ми е да говоря с нея. Почти непоносимо ми е да я гледам в лъжливото лице.

— На света няма по-красива жена от нея! — възкликвам неволно.

— О, да, тя е прекрасна. Но как можете да се възхищавате на лице, което излъчва двуличие?

За миг се готвя да възразя, а след това си спомням колко мило попита за здравето на братовчедка си и си помислям как е писала на Филип Испански, как е организирала нападението на испанците над нас, как е призовала армадата и края на Англия.