Тази есен моят съпруг графът и аз ще придружим кралицата до Шотландия, и ако тя го възнагради толкова богато, колкото би трябвало, ще получим земи в Шотландия и може би шотландско херцогство. Ако тя го удостои с правата да събира пристанищните такси от някое пристанище, или налозите върху вноса на някои редки стоки, или дори паричните суми, заплащани по граничните пътища, можем отново да натрупаме състояние от това мъчително бдение. Ако тя ни измами, и не ни даде нищо, тогава, най-малкото, ще се отървем от нея, а за мен дори само това струва колкото баронска титла. И не се съмнявам, че когато се отървем от нея, той отново ще обърне сърцето си към мен. Ние се оженихме не от страст, а поради взаимно уважение и привързаност, и нашите интереси са общи сега, както бяха и тогава. Поверих му земите си, както трябваше да сторя: той повери на мен децата си и почтеното си име. Със сигурност, когато тя си отиде, а той се съвземе от глупашкото си обожание към нея, той ще се върне при мен и ние ще можем отново да бъдем такива, каквито бяхме преди.

Така се успокоявам, изпълнена с надежди за по-добро бъдеще, докато вървя от розовата градина към градинската врата. После спирам, защото чувам най-ужасния звук на света: звукът на галопиращи конски копита, бързи като нервно сърцебиене, и веднага, без миг съмнение, разбирам, че се е случило нещо ужасно. Нещо истински ужасно се случва отново. В живота ми влиза някакъв ужас, донесен от галопиращ кон. Тя е донесла в дома ни нещо ужасно и то се приближава толкова бързо, колкото може да препуска конят.

Септември 1571, замъкът Шефилд: Джордж

При клетките за ловните птици съм, и се грижа за любимия си ястреб, когато чувам Бес да крещи името ми, а в същия миг чувам и биенето на камбаната на замъка.

Ястребът се отдръпва от китката ми и се опитва да литне, ужасен от шума, и за един миг настъпва пърхане на криле и смут, а аз крещя на соколаря, сякаш светът свършва. Той пристига тичешком, покрива с качулка главата на изплашената птица, поема я в уверените си ръце и я взема от мен, докато аз размотавам ремъка и му я подавам, и през цялото време ужасната камбана продължава да бие, достатъчно високо, че да събуди и мъртвите, твърде високо за живите.

— Бог да ни е на помощ, какво има? — пита ме настоятелно той. — Да не би испанците да са слезли на суша? Отново ли се е разбунтувал Северът?

— Не знам. Прибери птицата на сигурно място. Трябва да вървя — казвам и тичешком се отправям към предната част на къщата.

Не съм достатъчно силен за тези тревоги. Не мога да тичам, макар че сърцето ми бумти ужасено в гърдите. Забавям крачка до нормален ход, като ругая белите дробове и краката си, и когато стигам пред къщата, виждам там Бес, бяла като платно, и един мъж, рухнал на земята пред нея, с глава между коленете, припаднал от изтощение.

Без да каже и дума, тя ми подава писмото, което е донесъл. То е написано с почерка на Сесил, но надраскано така неразбираемо, сякаш си е изгубил ума. Сърцето ми се свива, когато виждам, че е адресирано до мен, но от външната страна той е написал: „Пети септември 1571, в девет вечерта. Побързайте. Побързайте. Побързайте, побързайте, заради живота, живота, живота, живота.“

— Отвори го! Отвори го! Къде беше? — изкрещява ми Бес.

Разчупвам печата. Мъжът на земята мъчително си поема дъх и моли за вода. Никой не му обръща внимание.

— Какво има? — настоява Бес. — Нещо с кралицата ли? Не ми казвай, че е мъртва.

— Испанците идват — казвам аз. Чувам, че от страх собственият ми глас е напрегнат и студен. — Сесил пише, че испанците се готвят да стоварят на суша армия от шест хиляди души. Шест хиляди. Шест хиляди. Пристигат тук да я освободят.

— Какво ще правим? В Тътбъри ли ще отидем?

Мъжът повдига глава:

— Безполезно е — изграчва той.

Бес ме поглежда с празен поглед:

— На юг ли трябва да поемем?

— Ползвате ли се с доверието на Сесил? — обръщам се към мъжа.

Той ми отправя иронична усмивка, сякаш за да каже, че никой не се радва на подобно положение.

— Твърде късно е да я измъкна. Имам си заповеди — казва той. — Трябва да открия всичко, което тя знае, и да се върна при господаря си. Вие трябва да останете тук и да чакате нашествието. Не можете да избягате от тях.

— Мили Боже — казва Бес. — Какво трябва да направим, когато дойдат?

Той не казва нищо, но аз знам, че отговорът е: „Убийте я.“

— Кралицата в безопасност ли е? — питам настойчиво аз. — Нашата кралица, Елизабет?

— Когато тръгнах, беше в безопасност — казва той. — Но моят господар точно изпращаше стражи в Одли Енд, за да я върнат в Лондон.

— Планират да заловят Елизабет — казвам кратко на Бес. — Тук пише. Имат голям план. Да отвлекат кралицата на Англия, да освободят шотландската кралица, и да вдигнат народа на бунт. Испанците ще ни прегазят. — Обръщам се към мъжа: — Лондон в наши ръце ли беше, когато тръгнахте?

Той кимва:

— Ако е рекъл Бог, ще ги изпреварим с няколко дни. Шпионинът на шотландската кралица, някой си Ридолфи, издрънкал целия план пред някакъв английски търговец в Мадрид. Слава Богу, че онзи е разбрал какво чува, и е пратил съобщение на Сесил, толкова бързо, колкото можел да пътува вестоносецът. Сесил ме прати при вас. Мислим, че испанците ще ни нападнат след броени дни. Тяхната армада е пусната на вода, Испанска Нидерландия е въоръжена, а папата изпраща богатствата си, за да въоръжава предателите и свиква под знамената всички английски паписти.

Хвърлям поглед надолу към писмото.

— Сесил пише, че аз трябва да разпитам кралицата и да я убедя да ми каже всичко, което знае.

— Аз трябва да бъда заедно с вас — казва той. Със залитане се изправя на крака и бръсва мръсотията от панталоните си.

Настръхвам при намека, че не може да ми се има доверие. Той отстъпва назад и се обляга на входната врата чисто и просто от изтощение.

— Тук изобщо не става въпрос за гордост — казва той, когато вижда, че искам да му откажа достъп до кралицата. — Трябва да я видя и да претърся стаята й за книжа. Възможно е шотландската кралица да знае къде ще слязат на суша испанците. Трябва да съберем армия и да се подготвим да ги посрещнем. Това е въпрос на живот и смърт не само за нея, но и за Англия.

— Ще говоря с нея. — Обръщам се към Бес. — Къде е тя?

— Разхожда се в градината — казва тя, с мрачно лице. — Ще изпратя някое момиче да я доведе.

— Ще отидем сега — решава младият мъж, но краката му се подгъват, когато се опитва да тръгне.

— Та вие едва стоите на краката си! — възкликва Бес. Той се хваща здраво за лъка на седлото си, и с мъка успява да се изправи. Погледът, с който стрелва Бес, е отчаян.

— Не мога да си отдъхна — казва той. — Не смея да си отдъхна. Трябва да чуя какво ще ни каже кралицата и да се върна да го съобщя на господаря си. Ако тя знае в кое пристанище ще слязат на суша испанците, може дори да успеем да пресрещнем армадата по море, и да ги прогоним. Стъпят ли веднъж на суша, с шест хиляди души, няма да имаме шанс, но ако успеем да ги задържим в морето…

— Елате тогава — казвам аз. — Вървете с мен. — Предлагам му ръката си и двамата, аз — отслабнал от подаграта, а той — от изтощение — се отправяме с куцукане към градините.

Тя е там, като девойка, която очаква любимия си на портата.

— Чух камбаната — казва тя. Лицето й е грейнало от надежда. Тя премества поглед от младия мъж към мен. — Какво става? Защо биха тревога?

— Ваша светлост, трябва да ви задам няколко въпроса, а този благородник…

— Сър Питър Браун.

Той й се покланя.

— Този благородник ще слуша. Изпратен е от лорд Бърли с изключително обезпокоителни новини.

Погледът, с който тя среща моя, е толкова искрен и истински, че се уверявам — тя не знае нищо за това. Ако испанците слязат на суша, ще го сторят без нейно знание. Ако дойдат да я вземат и я отведат от мен, това ще стане без нейното съгласие. Тя даде на лорд Мортън и на мен думата си, че вече няма да крои заговори с никого. Тя възнамерява да се върне в Шотландия по силата на договор с Елизабет, а не като унищожи Англия. Тя даде думата си, че няма да има повече заговори.