— Много добре. Обещавам — изричам тържествено.

— Давате думата си като кралица?

— Давам ви думата си като кралица — изричам твърдо.

— Няма тайно да получавате или да изпращате писма? Няма да се включвате в никакви заговори срещу мира на Англия?

— Давам ви думата си, че няма.

Мортън въздиша и хвърля поглед към Шрусбъри, сякаш е изпълнен със силно облекчение. Шрусбъри се приближава и ми се усмихва.

— Казах ви, че ще обещае — казва той. — Кралицата е решена да се върне на трона си. Тя ще се отнесе към вас и към всичките ви предани сънародници с безупречна почтеност.

Март 1571, замъкът Шефилд: Джордж

Кралицата и аз яздим към къщи в ярката слънчева светлина на пролетното пладне: зад нас се движи каруца с две убити сърни за месните запаси на Бес. Кралицата е във весело настроение: тя обича ездата и язди по-добре от всяка жена, която съм срещал: може да надмине в ездата повечето мъже.

Когато минаваме през голямата порта към конюшнята, сърцето ми се свива, като виждам Бес да ни чака, с ръце на хълбоците, истинско олицетворение на оскърбена съпруга. Кралицата надава лек изненадан смях и извръща глава, за да не може Бес да види колко й е забавно.

Слизам от коня си и повдигам кралицата, за да я сваля от седлото, а после двамата се обръщаме към Бес като деца, които очакват да им се скарат.

Тя прави неохотно реверанс.

— Трябва да отидем в Тътбъри — казва тя без предисловие.

— Тътбъри? — повтаря кралицата. — Мислех, че трябва да останем тук, а след това да заминем за Шотландия?

— Дойде писмо от двора — казва Бес. — Започнах отново да опаковам багажа.

Тя подава запечатаното писмо на кралицата, кимва ми студено и се отдалечава с едри крачки към мястото, където подготвят пътническите коли за ново пътуване.

Цялата радост е изчезнала от лицето на кралицата, когато ми подава писмото.

— Кажете ми вие — казва тя. — За мен е непоносимо да го чета.

Разчупвам печата и отварям писмото. От Сесил е.

— Не разбирам напълно — казвам аз. — Пише, че трябва да се върнете в Тътбъри за по-голяма безопасност. Казва, че в Лондон е имало инциденти.

— Инциденти ли? Какво има предвид той?

— Не казва. Не казва нищо повече от това, че следи положението и ще бъде по-спокоен за безопасността ви, ако сте в Тътбъри.

— Ще бъда в по-голяма безопасност, ако съм в Шотландия — троснато казва тя. — Казва ли кога трябва да отидем?

— Не — казвам. Подавам й писмото. — Ще трябва да отидем, след като ни го нарежда той. Но ми се иска да знаех какво е наумил.

Тя ми хвърля кос поглед:

— Мислите ли, че Бес ще знае? Възможно ли е той да й е писал отделно? Възможно ли е да й е казал от какво се опасява?

— Може и да го е направил.

Тя изхлузва червената си кожена ръкавица и слага длан върху китката ми. Питам се дали може да усети как пулсът ми се ускорява при допира на пръстите й.

— Питайте я — прошепва тя. — Разберете от Бес какво мисли Сесил, и ми кажете.

Март 1571, по пътя от замъка Шефилд към Тътбъри: Бес

Както винаги, те яздят начело, а аз се тътря мъчително отзад с каруците, натоварени със скъпите й вещи. Но щом те пристигат в замъка и милорд я отвежда безпрепятствено в обичайните й покои, той я оставя и тръгва обратно, за да ме посрещне. Забелязвам как се изненадва, когато вижда колко много са каруците — по време на това пътуване те са четирийсет — и колко съм изморена и прашна, докато яздя начело на кервана.

— Бес — каза той неловко. — Какъв голям брой, аз не…

— Да ми помогнете в разтоварването ли сте дошъл? — питам злъчно. — Мен ли търсехте, милорд?

— Питах се дали имаш вести от Гилбърт или Хенри, или от някой друг в двора — казва той колебливо. — Знаеш ли защо ни изпратиха обратно тук?

— Тя не ви ли казва? — питам саркастично. — Бих си помислила, че тя сигурно знае.

Той поклаща глава:

— Тя се страхува, че ще престъпят обещанието си да я изпратят обратно в Шотландия.

Завиваме нагоре по алеята към замъка. Кално е, както обикновено. Започнах да мразя този малък замък. Той стана както нейна тъмница, така и моя. Ще му кажа всичко, което знам: не ми се нрави да измъчвам нито него, нито кралицата.

— Не знам нищо за това — казвам. — Това, което знам от Хенри, е че изглежда вероятно кралицата да приеме брак с френския принц. Сесил я съветва да го приеме. Предполагам, Сесил е сметнал, че при тези обстоятелства е най-добре шотландската кралица да бъде някъде, където може да й се попречи да убеди семейството си да не приема тази женитба, което тя със сигурност ще направи, или да предизвика други неприятности.

— Неприятности ли? — пита съпругът ми. — Какви неприятности може да предизвика?

— Не знам — казвам аз. — Но пък и никога не ме е бивало особено да предричам бедите, които тя може да предизвика. Ако бях прозряла бедите, които може да причини, нямаше да бъда тук сега: да пътувам пред керван от четирийсет каруци към къща, която мразя. Знам само, че Сесил ме предупреди, че се опасявал за съществуването на заговор, но не успял да открие доказателства.

— Няма заговор — казва искрено той. — А Сесил не може да намери доказателства, защото такива не съществуват. Тя даде думата си, не помниш ли? Тя даде пред лорд Мортън своята дума като кралица, че няма да има никакви заговори и никакви писма. Тя ще бъде върната в Шотландия. Тя се закле в честта си, че няма да крои заговори.

— Тогава защо сме тук? — питам го аз. — Ако тя е толкова невинна и почтена, както казваш?

Април 1571, замъкът Тътбъри: Джордж

— Това е просто чудовищно, а съм сигурен, че е и напълно незаконно. Проклета, коварна и безчестна постъпка. Несправедлива, противоречаща на всички обичаи и практики, поредното нововъведение, и поредното беззаконие.

Опомням се и откривам, че си мърморя полугласно, докато вървя по външната стена на замъка Тътбъри, загледан навън, но всъщност без да виждам свежата зеленина на пролетния пейзаж. Мисля, че никога вече няма да се загледам на север, без да изпитам страх, че може да видя армия, която идва да ни обсади.

— Със сигурност незаконно, и във всеки случай — нередно.

— Какво става сега? — пита Бес, като идва до мен. Наметнала е главата и раменете си с шал и прилича на фермерска съпруга, изтичала навън да нахрани кокошките. — Тъкмо бях в градината и те видях да крачиш насам-натам и да си мърмориш като обезумял. Нещо с кралицата ли? Какво е направила сега?

— Не — казвам. — Става дума за големия ти приятел, Сесил.

— Бърли.

Знам, че ме поправя, само за да ме подразни. Това нищожество сега е барон, и всички трябва да го наричаме „милорд“. И за какво? Задето подложи на гонения и тормоз една кралица по кръв, докато накрая успя да я тласне по пътя към държавната измяна?

— Бърли — казвам меко. — Разбира се, милорд Сесил. Милорд Сесил баронът. Колко ли се радваш заради него. Твоят добър приятел. С какво величие се сдоби той, какво удоволствие за всички, които го познават и му се възхищават. А той все още строи великолепната си къща, нали? И получава съществени парични суми от кралицата, постове и повишения? Той става все по-богат с всеки изминал ден, нали?

— Каква е новината? Защо си толкова ядосан?

— Успял е да принуди парламента да приеме указ за обезнаследяването на шотландската кралица. Да я лиши от наследство. Сега разбираме защо ни нареди да дойдем тук, където тя може да бъде така внимателно охранявана. Ако някога страната е готова да се вдигне на бунт в нейна защита, ясно е, че това може да стане сега. Да обяви, че тя не е законна наследница! Сякаш парламентът може да решава кой е престолонаследник. Сякаш тронът не се предава по кръв. Сякаш една сбирщина от обикновени хора без капка благородническа кръв може да определи кой е кралски син! Напълно безсмислено е, освен всичко друго.

— Бърли е постигнал това?