— Внимавай.

Тя не притежава дарбата да разбира бързо като шотландската кралица.

— Защо, какво става? — пита на висок глас като истинска глупачка.

— Това е Хърбърт Грейси, пратеник на Сесил.

Изведнъж тя цялата грейва в усмивка:

— Добре дошли — каза тя. — А как е господин секретарят?

— Добре е — казва той. — Но ме помоли да говоря с вас насаме.

Тя кимва на писарите, които си прибират пособията за писане, готови да си вървят.

— Тук ли? — пита тя, сякаш е редно една графиня да се занимава с делата си в писарска стаичка.

— Ще отидем в галерията — прекъсвам я и така получавам възможността да тръгна начело заедно с Бес, и отново се опитвам да я предупредя: — Той разследва някакъв заговор за освобождаването на кралицата. Казва, че ти си замесена в него. Заедно с някакъв мъж на име Томас Джерард. — Лекото й ахване ми казва всичко. — Жено — едва не простенвам. — Какво си направила?

Тя не ми отговаря: не ми обръща внимание, макар че рискувам собствения си живот, като й шепна. Извърта се рязко към младия мастър Грейси, застанал на стълбите под нея, и му подава ръка, с откритата си искрена усмивка.

— Моят съпруг ми съобщава, че Сесил знае за заговора на Джерард — казва тя бързо. — Затова ли сте тук?

Потискам ужаса, обзел ме при това открито държание. Само да склонеше да приеме съветите ми, само да не се държеше по този начин, винаги толкова независимо.

Той поема ръката й, сякаш тя подпечатва сделка с него, и кимва, като я наблюдава напрегнато.

— Да, става дума за заговора на Джерард.

— Сигурно ме смятате за много глупава — казва тя. — Опитвах се да постъпя правилно.

— Наистина ли?

— Смятах да кажа на съпруга си днес, той не знае нищо за това.

Кафявите очи на мастър Грейси се стрелват бързо към ужасеното ми лице, което потвърждава това достатъчно ясно, и тогава той се обръща отново към Бес.

— Моят слуга, Джон Хол, дойде да ми каже, че някой се опитал да го подкупи, за да отведе шотландската кралица на кон до тресавището, където тя щяла да бъде посрещната от приятелите си и отведена.

Пратеникът на Сесил кимва отново. Изведнъж осъзнавам, че за него всичко това са стари новини, той вече знае всичко за това: това, което се опитва да чуе, е как Бес лъже. Това не е разследване, това е капан.

— Кажи истината, жено — предупреждавам я. — Не се опитвай да предпазиш слугите си. — Това е важно.

Тя обръща бледото си лице към мен:

— Знам — казва тя. — Ще кажа на господин Грейси цялата истина, а той ще каже на добрия ми приятел мастър Сесил, че съм честна и лоялна, каквато съм била винаги.

— Какво направихте, когато вашият слуга Джон Хол дойде при вас? — пита я мастър Грейси.

— Попитах го кой друг е замесен в заговора, и той назова някой си господин Ролстън, и сър Томас Джерард, и каза, че е възможно зад всичко това да стои и друг, по-влиятелен човек.

— А вие какво направихте?

Бес го поглежда с искрената си усмивка:

— Е, смея да кажа, че ще ме помислите за интригантка: но си помислих, че ако изпратя Джон Хол обратно при мъжете с вест, че заговорът може да се осъществи, той може да разкрие имената на заговорниците и дали зад тях стои по-влиятелен човек. А после можех да разкажа на мастър Сесил за целия заговор, а не само малка нишка от него, която няма никаква стойност.

— А той свърза ли се с вас в отговор на това?

— Не съм го виждала днес — казва тя, а после го поглежда, внезапно разбрала. — О, задържахте ли го?

Грейси кимва:

— И съучастниците му.

— Той дойде право при мен, макар че го бяха подкупили — казва тя. — Той е лоялен. Готова съм да гарантирам за него.

— Ще бъде разпитан, но не и изтезаван — казва Грейси. Тонът му е сух и безстрастен. Забелязвам, че сега изтезанията са обичайна част от провежданите от Сесил разпити, и могат спокойно и безнаказано да се споменават пред една дама в собствената къща на един граф. Стигнахме и до това: един човек да може да бъде арестуван без заповед, без нареждане от мирови съдия, без позволението на господаря му, и да може да бъде изтезаван по нареждане на Сесил. Някога не беше така. Това не е английското правосъдие. Не така е редно да бъде.

— И сте възнамерявали единствено да разкриете цялостния заговор, преди да предупредите съпруга си или секретаря Сесил? — пита той, за да се увери.

Бес разтваря широко очи.

— Разбира се — казва тя. — Че какво друго? А Джон Хол ще ви каже, че точно това бяха указанията ми към него. Да ги заблуди и да ми докладва.

Хърбърт Грейси е удовлетворен, а думите на Бес звучат правдоподобно.

— Тогава трябва да ви помоля да ми простите, че ви се натрапих, и си тръгвам. — Той ми се усмихва. — Обещах, че ще отнеме само минута.

— Но трябва да хапнете! — настоява Бес.

— Не, трябва да вървя. Милорд очаква да се върна веднага. Трябваше само да се уверя в онова, което имахте добрината да ми разкажете, да задържа под стража съответните мъже, и да ги отведа в Лондон. Все пак ви благодаря за гостоприемството. — Той се покланя на Бес, покланя се и на мен, врътва се на токовете си и си отива. Едва след като чуваме как ботушите му за езда трополят надолу по каменните стъпала, осъзнаваме, че сме в безопасност. Изобщо не стигнахме до галерията, целият този разпит се проведе на стълбите. Започна и беше приключен само за миг.

Бес и аз се гледаме, сякаш през градината ни е преминала буря, която е унищожила всяко цветче, и не знаем какво да кажем.

— Е — казва тя с престорено безгрижие. — Значи всичко е наред.

Тя се обръща, за да ме остави, да се върне към делата си, сякаш не се е случило нищо, сякаш не се е срещала със заговорници в моята къща, не е заговорничила със собствените ми слуги, и не е оцеляла след разпит от агентите на Сесил.

— Бес! — повиквам я. Думата прозвучава прекалено високо и твърде дрезгаво.

Тя веднага спира и се обръща към мен:

— Милорд?

— Бес, кажи ми. Кажи ми истината.

Лицето й е твърдо като камък.

— Така ли е, както каза, или мислеше, че заговорът може да се осъществи? Мислеше ли, че кралицата може да бъде изкушена да се съгласи на бягството, и беше ли готова да я изпратиш да тръгне с тези мъже, към сигурна опасност, а може би — смърт? Макар да знаеше, че тя трябва само да чака тук да бъде върната на трона си и да си върне щастието? Бес, това ли смяташе — да я изпратиш в капан и да я унищожиш през последните дни, когато е в твоя власт?

Тя ме поглежда, сякаш не ме обича изобщо, сякаш никога не ме е обичала.

— Защо ми е да се стремя към унищожението й? — пита студено тя. — Защо да искам смъртта й? С какво ми е навредила някога? Какво ми е отнела?

— Нищо, кълна се, тя не ти е сторила зло, не ти е отнела нищо.

Бес се изсмива невярващо.

— Аз съм ти верен! — възкликвам.

Очите й са като тесни процепи, през които има място само да се промуши стрела, в лицето й, подобно на каменна стена.

— Ти и тя, заедно, ме съсипахте — казва горчиво тя. — Тя ми открадна репутацията на добра съпруга, всички знаят, че предпочиташ нея пред мен. Всички ме смятат за нищожество, задето не задържах любовта ти. Твоето лекомислие ме посрами. А ти открадна парите ми, за да ги харчиш по нея. Вие двамата ще ме унищожите. Тя открадна сърцето ти от мен, и ме накара да те видя с нови, не толкова любящи очи. Когато тя дойде при нас, аз бях щастлива, богата съпруга. Сега съм просякиня с разбито сърце.

— Не трябва да я обвиняваш! Не мога да позволя вината да падне върху нея. Тя е невинна за всичко, което казваш. Няма да позволя да отправяш лъжливи обвинения към нея. Няма да приписваш вината на нея. Не е нейно дело…

— Не — казва тя. — Твое е. Изцяло твое.

Август 1570, имението Уингфийлд: Мери

Скъпият ми Норфолк — защото ние все още сме сгодени — ми преписва сценария на преструвката, която трябва да изиграе. Той трябва да се подчини изцяло на своята братовчедка кралицата, да я помоли за прошка, да я увери, че му е бил устроен капан и че е бил принуден да встъпи в годеж с мен под натиск, и по вина на собствената си суета. Копието от изразяващия подчинението му документ, което ми изпраща, за да го одобря, е толкова плачевно и лъхащо на вина, такова изпълнено с фалшив патос признание на мъж, лишен от мъжеството си, та вписвам в полето на листа съмненията си, че дори Елизабет ще го преглътне. Но, както толкова често досега, подценявам суетата й. Тя така копнее да чуе, че той никога не ме е обичал, че е неин, само и изцяло неин, че така е с всички тях, че те всички са нейни и й принадлежат, всички — влюбени в нея, всички — омаяни от жалкото й, старо, боядисано лице, от покритата й с перука глава, от набръчканото й тяло, че е готова да повярва почти на всичко — дори на тази преструвка.