Когато Уилям Сесил пристига с голяма свита, яхнал хубав кон, аз съм облечена в най-хубавите си дрехи и стоя пред къщата, за да го посрещна, без сянка от нервност върху лицето или в осанката си. Но докато го развеждам наоколо и той ми прави комплименти за всичко, което съм направила с къщата, аз му казвам искрено, че трябва да преустановя цялата работа, да отпратя занаятчиите, да освободя художниците, и че всъщност съм била принудена да продавам и да ипотекирам земи, за да платя разноските около кралицата.

— Знам това — казва той. — Бес, кълна ви се, аз съм ваш искрен застъпник в двора. Говоря с нейна светлост за вас толкова често и толкова дръзко, колкото се осмелявам. Но тя отказва да плати. Всички ние, всички нейни служители, се превръщаме в бедняци, докато й служим. Уолсингам трябва да плаща на шпионите си със собствените си пари, а тя никога не му възстановява разходите.

— Но това е цяло състояние — казвам. — Не става въпрос за няколко подкупа за предатели и заплащане на шпиони. Това е пълната цена по поддържането на един кралски двор. Само една държавна хазна, която получава данъци, може да си позволи да я издържа. Ако негова светлост беше по-беден човек, тя щеше вече да го е разорила. При настоящото положение той не може да изплати другите си дългове. Той дори не осъзнава колко тежко е положението му. Наложи се да ипотекирам ферми, за да покрия дълговете му, трябваше да продавам земи и да отделям пасища, за да отглеждам там реколта, скоро той ще трябва да продаде собствената си земя, може би дори някое от фамилните си имения. Ще изгубим и родовото му имение заради това.

Сесил кимва:

— На нейна светлост й е много неприятно, че трябва да плаща такава цена за подслона на шотландската кралица — казва той. — Особено когато разшифроваме някое писмо и открием, че тя е получила огромна кесия с испанско злато, или че нейното семейство й е изплатило вдовишката издръжка, а тя я е изплатила на собствените си тайни хора. Кралица Мери е онази, която би трябвало да ви плати за подслона си. Тя живее безгрижно и свободно на наши разноски, докато нашите врагове й изпращат пари.

— Знаете, че тя никога няма да ми плати — възразявам горчиво. — Тя твърди пред милорд, че е затънала в нищета: а пред мен се кълне, че никога няма да плаща за собствения си затвор.

— Ще говоря отново с кралицата.

— Ще бъде ли от помощ, ако й изпращам месечна разписка за похарчените суми? Мога да изготвям разноските за всеки месец.

— Не, това ще й бъде дори по-неприятно от едно по-голямо искане. Бес, не е възможно тя да ви възстанови напълно разходите. Трябва да приемем това. Тя е ваша длъжница и не можете да я принудите да плати.

— В такъв случай ще се наложи да продадем още земя — казвам мрачно. — Дай Боже да успеете да ни отървете от грижите за шотландската кралица, преди да бъдем принудени да продадем Чатсуърт.

— За Бога, Бес, толкова ли е лошо?

— Кълна ви се: ще се наложи да продадем някоя от големите си къщи — казвам. Чувствам се така, сякаш му казвам, че ще умре дете. — Ще загубя един от имотите си. Тя ще ни остави без избор. Златото изчезва безследно там, където се появи шотландската кралица, а не постъпват никакви приходи. Трябва да събера пари отнякъде, а скоро единственото, което ще ни е останало за продан, ще бъде моята къща. Помислете си за мен, мастър Сесил, помислете откъде съм дошла. Помислете за мен като за момиче, родено единствено сред дългове, и издигнало се толкова високо до положението, на което се радвам сега: а сега си помислете и как ще трябва да продам къщата, която купих, преустроих и направих своя.

Септември 1570, Чатсуърт: Мери

Това е големият ми шанс да съблазня Сесил и аз се подготвям така внимателно, както военачалник по време на поход. Не го посрещам, когато пристига, оставям Бес да наглежда вечерята и така изчаквам, докато той си отдъхне от пътуването, нахрани се добре, пийне малко, а след това планирам влизането си в трапезарията на Чатсуърт.

Входът гледа на запад, така че когато влизам през големите врати, които са били широко разтворени пред мен, слънцето влиза заедно с мен, и той е заслепен от светлината. Нося типичното за мен черно и бяло, и белият воал, който приляга така добре на лицето ми, пада равно на челото ми, а само няколко тънки кичурчета коса се къдрят около лицето ми. Роклята ми е с тясна кройка, толкова тясна, че едва дишам — тези месеци в тъмницата са ме направили по-пълна, отколкото ми харесва — но поне имам подчертаните заоблености на тялото на млада жена в детеродна възраст, не съм кльощава стара мома като кралицата, на която служи той.

Нося на шията си рубинено разпятие: то подчертава чистата белота на кожата ми, и ще се хареса на епископа на Рос. Пантофките ми също са рубиненочервени, такава е и дискретно полускритата фуста, която Сесил ще види, когато повдигна роклята си, за да прекрача и покажа очарователните си глезени и украсените си с бродерия дълги чорапи. Смесицата от набожност, подчертана от рубиненочервения кръст и предизвикателство — рубиненочервените пантофки с висок ток и алената фуста — би трябвало да е достатъчна, за да смути повечето мъже и да ги хвърли в лек трепет, породен едновременно от страст и преклонение.

Сесил, Милдмей, Рос и Шрусбъри до един се изправят и ми се покланят ниско, когато влизам. Най-напред поздравявам Шрусбъри като мой домакин — обзема ме такава увереност, когато усещам как ръката му потреперва при докосването ми, — а след това се обръщам към Сесил.

Той е уморен — това е първото нещо, което ме впечатлява у него, уморен и проницателен. Тъмните му очи са дълбоко разположени в набразденото от бръчки лице, той прилича на човек, който се вслушва единствено в себе си. И не изглежда впечатлен нито от рубинения кръст, нито от красивите обувки. Усмихвам му се, но той не реагира. Виждам го как ме обгръща с поглед, изучава ме като тайно послание, и виждам как по бледите му бузи избива лека руменина.

— Много съм доволна да се запозная най-после с вас — казвам на френски, с много нисък и сладък глас. — Толкова много съм чувала за добрите съвети, които давате на братовчедка ми: отдавна ми се иска и аз самата да имах мъдър съветник.

— Изпълнявам дълга си — казва той студено.

След това отивам при сър Уолтър Милдмей, а после топло поздравявам моя епископ. В някакъв момент от това посещение ще си откраднем един миг, в който той да ми каже, на четири очи, как напредва заговорът на Ридолфи, „Великото английско начинание“, и да ми съобщи новините за моя годеник и моите поддръжници. Но междувременно трябва да се преструвам, че не пишем нищо, че не планираме нищо, че великите дела не проблясват между нас като вълнуващи призраци. Поздравявам го като кралица, изпълнена с тихо задоволство да види посланика си след дълго мълчание.

Те ми носят книжа, които трябва да подпиша и подпечатам, и Шрусбъри предлага да отидем в по-малка стая, където да бъдем насаме.

Хващам Сесил под ръка и го оставям да ме отведе до личния кабинет. Усмихвам му се и се смея на подметнатите от него реплики за пътуването. Разказвам му за собственото си пътуване до Уингфийлд и обратно, и колко много обичам да излизам на езда. Разказвам му, че дългите ми тесни панталони за езда са скандализирали Бес, но че тя ми позволява да излизам на езда, обута в тях, след като й казах, че свекърва ми, самата Катерина де Медичи, също носи такива. Това го кара да се разсмее, неохотно, като човек, който рядко го прави. Вежливо го питам за здравето на кралицата, и си придавам изненадано и заинтригувано изражение, когато той ми разказва за предложението на Анжу.

Той ме пита какво мисля за жениха, а аз примигвам и го оставям да види, че намирам мисълта за смешна, и все пак му отговарям достатъчно сериозно и казвам, че не знам нищо лошо за младия Анри. Всъщност, веднъж го предложиха на мен, но аз намерих начин да откажа тази чест. Той навежда глава и ми се усмихва: знам, че съм го развеселила. Плъзвам дланта си малко по-навътре в ръката му. Той накланя глава, за да ми каже нещо тихо, а аз вдигам поглед към него изпод ресниците си и разбирам, че този мъж трябва да бъде спечелен, и аз мога да го спечеля.