— Не бях помислила — казва тя.

— Не. Но ако добрият ти приятел Сесил беше изправил моя верен приятел Норфолк на съд за живота му, именно аз щях да бъда принуден да седя с брадвата пред себе си и да произнеса присъда. На мен щеше да ми се наложи да кажа на Норфолк, мъж, когото познавам от момчешките му години, че го намирам за виновен, след като зная, че е невинен, и че ще бъде обесен и изкормен, още докато е жив, и насечен на парчета. Не мислиш ли, че се ужасявах от това?

Тя примигва:

— Не си давах сметка.

— Не — казвам. — Но когато Сесил напада старите благородници, такива са последиците. Неговата амбиция разкъсва всички ни. Мъже, които са се обичали цял живот, сега са принудени да се изправят един срещу друг. Единствено ти и Сесил не виждате това, защото не разбирате, че старите благородници са като едно братство. За новодошлите е невъзможно да знаят това. Вие търсите конспирации, вие не разбирате усещането за братство.

Бес дори не се защитава.

— Ако Норфолк не се беше сгодил тайно за шотландската кралица, нямаше да изпадне в беда — казва тя упорито. — Това няма нищо общо с амбициите на Сесил. Норфолк сам си е виновен за всичко. Виновни са собствените му амбиции. Може би сега, след като той се оттегли, всичко ще можем отново да бъдем спокойни.

— Какво искаш да кажеш с това, че се е оттеглил? — питам аз.

Налага й се да прикрие усмивката си:

— Изглежда, че твоят голям приятел не е много галантен към своята любима. Изобщо не проявява рицарско отношение. Не само че я е изоставил и е разтрогнал годежа: очевидно освен това е предложил тя да заеме мястото му в Тауър, като залог за доброто му поведение. Изглежда, че има поне един мъж, който не копнее да умре от любов към нея. Мъж, който с радост би я видял затворена в Тауър за държавна измяна. Един мъж, който е напълно готов да я изостави и да си създаде по-добър живот, в който тя изобщо няма място.

Юни 1570, Чатсуърт: Бес

Няма покой за жена, която се опитва да ръководи прилично домакинство, когато има гостенка-прахосница и съпруг-глупак. Колкото по-голяма свобода има кралицата, толкова по-големи са разноските ни. Сега ми съобщават, че тя може да приема посетители; и всички търсещи сензации зяпачи в страната идват да я гледат как се храни, като така и сами се домогват до храна. Само месечните разходи за виното й са по-големи от моите за една година. Дори не мога да започна да изготвям баланса на сметките: те са отвъд възможностите ми. За първи път в живота си гледам сметководните си книги не с удоволствие, а с пълно отчаяние. Купчината сметки расте непрекъснато, а шотландската кралица не ни носи каквито и да било приходи.

Непрекъснато харчим пари за нуждите на кралицата: за нейните слуги, за конете й, за любимите й животни, за вестоносците, за стражите, които я пазят, коприната за ръкоделието й, брокатът за роклите й, чаршафите за леглото й, билките, маслата, парфюмите за тоалетната й масичка. Въглищата за огъня й, най-хубавите восъчни свещи, които тя изгаря от пладне до два часа сутринта. Тя ги оставя да горят, докато спи, да осветяват празни стаи. Има копринени покривки за масата си — дори постила на пода най-хубавите ми турски килими. Трябва да разполага със специални продукти за кухнята си: всичко — различните видове захар и подправките — трябва да идват от Лондон; а също и специалният й сапун за пране, специалната смес за колосване за чаршафите й, специалните подкови за конете й. Вино за трапезата, вино за слугите й и — не е за вярване — най-доброто бяло вино, за да мие лицето си. Сметките ми за подслона на шотландската кралица са нелепи, те имат само една страна: разходи. От онази страна на страницата, където трябва да се вписват приходите, няма нищо. Нито дори петдесет и двете лири на седмица, които ни обещаха за издръжката й. Нищо. Няма страници с печалби, защото печалби не съществуват. Започвам да мисля, че такива изобщо няма да има, и ще продължаваме така, докато бъдем напълно разорени.

А сега вече мога да кажа със сигурност, че ще бъдем разорени. Никой дом в страната не може да дава подслон и издръжка на една кралица с неограничен брой слуги, с безброй приятели и зяпачи. За да даваш подслон и издръжка на една кралица, имаш нужда от приходите на едно кралство и правото да налагаш данък: а ние не разполагаме с това. Някога бяхме богато семейство, богати от земи, ренти, мини и корабоплаване. Но печалбата от всички тези делови начинания се трупа бавно и се харчи бързо. Това беше баланс, с който се справях превъзходно. Шотландската кралица обърка изцяло този баланс. Бързо, удивително бързо, ние се превръщаме в бедняци.

Ще трябва да продавам земи в голям мащаб. Малките заеми и продажби, които успявам някак да уреждам, откакто тя пристигна, вече няма да бъдат достатъчни. Ще трябва да увелича ипотеките. Ще трябва да пиша и да вдигна наемите на арендатори, които вече са изостанали с плащанията, след като пропиляха зимата в гонитби с армията на Севера, което пак беше по вина на шотландската кралица. Ще трябва да събера допълнителни плащания за къщите, в които още няма мъже — те са обесени или са избягали, за да застанат на страната на Мери Стюарт. Тя ще ме принуди да бъда суров наемодател и аз ще понеса вината за това. Ще трябва да отнемам земя за общо ползване от хубави села и да я отчуждавам, за да я засея. Ще трябва да прогонвам хора от нивите им и да превръщам градините им в пасбища за овце. Ще изстисквам пари от земята като от влажен парцал. Това не е начинът, по който трябва да се управлява един хубав имот. Това не е начинът да бъдеш добър наемодател. Нуждата ми от пари ще ме направи алчна, а те ще ме намразят, ще ме обвинят за това и ще кажат, че съм суров наемодател и сурова, алчна за пари жена.

А тя не просто ни излиза скъпо. Тя представлява опасност. Един от слугите ми, Джон Хол, идва при мен, със сведени очи, но алчно протегната длан.

— Помислих си, че е редно да знаете, милейди, сметнах, че ще искате да бъдете уведомена.

Дали някога отново ще се случи да чуя подобно изречено шепнешком предисловие и да си помисля, че ще става дума просто за някоя счупена ваза? Ще се върна ли отново във времето, когато ще изпитвам само раздразнение? Сега, и завинаги, ще чувствам как сърцето ми блъска в гърдите от ужас, в очакване на вестта, че тя е избягала, или че е изпратила писмо, или е приела гост, които ще ни съсипят.

— Какво има? — питам остро.

— Помислих си, че ще се зарадвате, задето съм проявил лоялност.

Ръката ме сърби да го зашлевя.

— И ще бъдеш възнаграден — казвам, макар че всеки подкуп е просто поредният разход. — Какво има?

— Става въпрос за кралицата — казва той, сякаш не е възможно вече да съм се досетила. — Има заговор да я освободят. Онзи благородник ми предложи един златен суверен, за да я заведа до високото бърдо, и те ще потеглят заедно с нея.

— А тя съгласи ли се? — питам.

— Още не съм я питал — казва той. — Помислих си, че е редно да дойда право при вас. Аз съм ви верен, милейди, независимо какъв подкуп ми предлагат.

— Ще получиш две гвинеи за това — обещавам. — Е, кои са господата? Как се казват?

— Онзи човек е сър Томас Джерард — казва той. — Но онзи, който ме срещна в хана, беше приятелят му, един благородник на име Ролстън. Не знам обаче дали зад тях се крие по-важен благородник. Познавам още един човек, който ще се зарадва на сведенията.

Обзалагам се, че познаваш, помислям си нещастно: напоследък в Англия има повече шпиони, отколкото овчари. Хората са станали толкова нелоялни, че всеки държи слуга, който да следи всички други.

— Навярно можеш да я продадеш на друг купувач. Но ти си мой слуга, и служиш само на мен. Върни се при този Ролстън и му кажи, че държиш да знаеш кой е замесен в заговора. Кажи, че не е безопасно да действаш, без да знаеш кой участва. Кажи му, че ще го направиш, и му поискай някакъв предмет, който да покажеш на кралицата. После се върни при мен.

— Да ги подведа?