— Тя няма собствено дете, тя не може да има дете. Скоро ще премине детеродната възраст, ако месечните й неразположения не са секнали вече. И затова иска да отмъкне сина ми от люлката. Иска да ми отнеме моя син и наследник и да го направи свой. Иска да ми открадне сърцето, да ми отнеме всичко, заради което си струва да живея!

— Трябва да помислите за това от нейната гледна точка. Тя иска да го държи като заложник. Иска да го задържи, за да е сигурна, че ще се придържате към договора. Ето защо, трябва да си давате сметка, че когато се съгласите на този договор, ще трябва да се придържате към него.

Тя не чува нищо от това:

— Заложник? Нима тя иска да го задържи в Тауър като клетите малки принцове? Нима той няма да излезе никога оттам? Нима ще изчезне, както изчезнаха те? Да го убие ли смята?

Гласът й се прекършва при мисълта за това, и не мога да понеса страданието й. Надигам се от мястото си до масата и отивам да погледна през прозореца. В стаите ни на отсрещния край на вътрешния двор виждам как Бес върви надолу по галерията, пъхнала под мишница сметководни книги. Сега имам чувството, че тя е много далече от мен, тревогите й за рентите и за разноските й са толкова тривиални в сравнение със случващата се в момента трагедия на шотландската кралица. Бес винаги е била прозаична: но сега самото сърце на поезията бие буйно в собствения ми дом.

Обръщам се отново към кралицата. Тя седи съвсем неподвижно, засенчила очите си с ръка.

— Простете ми — казва тя. — Простете възбудата ми. Сигурно ви се иска да си имахте работа с една кралица със студено сърце, като вашето собствено. Простете ми и за глупостта. Не бях прочела документа правилно. Мислех, че искат само да надзирават образованието на Джеймс, да го превърнат в добър наследник на английския престол. Не разбрах, че искат да ми го отнемат изцяло. Мислех, че говорим за договор — а не за моето унищожаване. Не за отмъкването на детето ми. Не за неговото похищаване.

Чувствам се прекалено едър и прекалено тромав за тази стая. Внимателно заставам зад гърба й, слагам ръка на рамото й и тя се отпуска назад с въздишка, така че главата й се обляга на тялото ми. Този малък жест и топлината на главата й върху корема ми ме изпълват с нежност, и с неизбежно надигащо се желание. Налага се да се отдръпна от нея, с бясно биещо сърце.

— Разделиха ме от майка ми, когато бях още малко момиче — казва печално тя. — Знам какво е да тъгуваш за дома, и да усещаш липсата на майка си. Не бих причинила това на сина си, дори не и заради трона на Франция, камо ли пък за този на Шотландия.

— За него ще се грижат добре.

— Аз бях нежно обичана във Франция — казва тя. — А най-скъпият ми свекър, крал Анри, ме обичаше повече от родните си дъщери. Беше неизказано мил и нежен към мен. Но аз копнеех за майка си, а никога не успях да отида при нея. Тя ме посети веднъж, само веднъж, и имах усещането, че отново съм цяла, сякаш си бях върнала нещо отдавна изгубено: сърцето си може би. После тя трябваше да се върне в Шотландия, за да защити престола ми заради мен, и вашият Сесил, вашият велик Уилям Сесил, видя колко е слаба, самотна и болна, и й наложи със сила договора, който сега налага и на мен. Тя умря, докато се опитваше да защити трона ми от Елизабет и Сесил. Сега аз трябва да водя същата битка. А този път те искат да ми отнемат детето и да разбият сърцето ми. Елизабет и Сесил заедно унищожиха майка ми, а сега искат да унищожат мен, а също и сина ми.

— Навярно ще можем да преговаряме — казвам аз, а след това се поправям. — Навярно вие ще можете да преговаряте. Можете да настоявате принцът да остане в Шотландия, може би с английски настойник и възпитател?

— Той трябва да бъде при мен — казва тя простичко. — Той е моят син, моето малко момче. Той трябва да бъде при майка си. Дори Елизабет не може да бъде толкова коравосърдечна, че да ми открадне правото на трона, а след това — и родния ми син.

Май 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Опитвам се да не губя кураж, но в някои дни съм изтощена от тъга. Тъгувам за детето си и ужасно се боя кой се грижи за него, кой му дава образование, и кой бди над него. Имам доверие на неговия настойник, граф Мар, че ще го наставлява и образова, а дядо му — граф Ленъкс — би трябвало да се грижи за безопасността му, та дори да е само заради Дарнли, неговия мъртъв син, бащата на сина ми. Но Ленъкс е небрежен човек, мръсен и груб, който не храни топли чувства към мен, и ме обвинява за смъртта на сина си. Какво разбира той от грижи за малко момче? Какво знае за нежното сърце на едно малко момче?

По-топлото време настъпва и вече се развиделява в шест сутринта, и всеки ден ме будят птичи песни. Това е третата ми пролет в Англия, третата ми пролет! Трудно ми е да повярвам, че съм тук от толкова отдавна. Елизабет обещава, че до лятото ще ме върнат в Шотландия, и нареди на Шрусбъри да ми позволява да излизам свободно на езда и да приемам посетители. Трябва да се отнасят с мен като с кралица, а не като с обикновена престъпница. Някога духът ми винаги се повдигаше по това време на годината, толкова дълго бях възпитавана във Франция, че съм свикнала с топлината на тези дълги прекрасни лета. Но тази година не се усмихвам, когато виждам игликите край живия плет, летящите птици, понесли слама и клончета за гнездата си. Тази година съм изгубила оптимизма си. Изгубила съм радостта си. Студенината и суровостта, които моята братовчедка Елизабет въплъщава в старомоминското си управление, сякаш са изцедили светлината и топлината от моя свят. Не мога да повярвам, че една жена може да бъде толкова жестока към мен, и че трябва да понасям това. Не мога да повярвам, че тя може да бъде толкова студена, толкова равнодушна спрямо молбите ми към нея. Аз съм била обичана от всички, които ме познават, не мога да приема, че е възможно тя да остане толкова безразлична. Не мога да разбера злобата. Аз съм глупачка, зная това. Но не мога да разбера нейната коравосърдечност…

Пиша на писалището си, когато на вратата се почуква и в стаята влетява Мери Сетън, с почти смъкната шапчица.

— Ваша светлост, никога няма да повярвате…

— Какво?

— Елизабет е отлъчена от църквата! Лично Светият Отец е публикувал папска була срещу нея. Заявява, че тя е узурпаторка, която няма право на трона, и че никой християнин не е длъжен да й се подчинява. Той казва, че е свещен дълг да я свалим от взетата й назаем власт. Призовава всички християни на света да се опълчат срещу нея. Призовава всички римокатолици да се вдигнат на бунт! Призовава всяка римокатолическа сила да тръгне на поход! Призовава всички християни да я унищожат. Това е като кръстоносен поход!

Едва дишам.

— Най-сетне — казвам. — Това ми беше обещано. Лордовете от Севера ми казаха, че Роберто Ридолфи е получил думата на Светия Отец, че това ще бъде сторено. Но когато не чух нищо, си помислих, че всичко се е объркало. Дори се усъмних в Ридолфи.

— Не! Той ви е останал верен. Булата е била обнародвана миналата година — прошепва Мери, задъхана. — Навреме за бунта. Но тя пристигна едва сега. О! Само да беше пристигнала преди! Ако беше пристигнала по време на бунта! Цяла Англия щеше да се обърне срещу Елизабет.

— И сега не е твърде късно — казвам бързо. — Всички от истинската вяра ще разберат, че е техен дълг да свалят Елизабет от власт и че Светият Отец е назовал мен за кралица на Англия. И освен всичко, това ще принуди близките ми във Франция, както и Филип Испански, да действат. Сега е не само въпрос на справедливост, а и техен свещен дълг да ме поставят на полагащия ми се по право трон на Шотландия, а също и на Англия.

Очите на Мери блестят.

— Ще ви видя отново да носите короната си — заявява тя.

— Ще ме видите да нося короната на Англия — обещавам й аз. — Това не просто означава, че ще получа свободата си: то означава, че папата ме признава за истинска наследница на Англия. Ако Светият Отец каже, че съм кралица на Англия, кой може да се изправи против мен? А вярата на всички католици по света ги задължава да ме подкрепят. Мери, аз ще бъда кралица на Англия и Шотландия. И ще коронясам сина си като Уелски принц.