Не мога да опиша колко унизително е за мен да видя интимността в усмивката й и начина, по който протяга ръка, и колко абсолютно вбесяващо е да го видя как се навежда над ръката й, целува пръстите й и ги задържа за миг. В нейното или неговото поведение няма нищо неуместно. Жестът й е подобаващ за кралица, а той е сдържан придворен. Бог е свидетел, че има много по-очебийни флиртове между кралица Елизабет и всеки новопристигнал в залата й за аудиенции, и че в двора също има много повече непристойно поведение. Елизабет може да бъде откровено похотлива, а постоянната й жажда за ласкателства е пословична сред придворните й. В сравнение с нея тази кралица, макар и далеч по-съблазнителна, винаги има възможно най-очарователни обноски.

Но предполагам, че вече до дън душа ми е омръзнало да я виждам в стаите си, седнала в най-хубавото ми кресло, над което виси собственият й балдахин, а съпругът ми да й се кланя, сякаш тя е ангел, слязъл от небесата, за да освети дома ни, а не изключително ненадеждна и незаслужаваща доверие жена.

— Дойде пратеник от Лондон — казва той. — Носи писма за вас. Помислих си, че може би ще искате да ги видите веднага.

— Наистина искам. — Тя се надига от мястото си и затова всички трябва също да скочим на крака. — Ще ги прочета в покоите си.

Тя ми хвърля усмивка:

— Ще се видим на вечеря, лейди Бес — отпраща ме тя. Но се обръща към съпруга ми: — Ще бъдете ли така добър да дойдете и да погледнете какво пишат? — кани го тя. — Ще ви бъда благодарна, ако ме посъветвате.

Стисвам устни, за да преглътна думите, които дори не би трябвало да помислям. Например: каква помощ може да ви окаже той, след като не мисли за нищо и изобщо не прави планове за бъдещето? Как може той изобщо да избере някаква посока на действие, когато не знае какво притежава, какво ще му струва нещо, и дали може да си го позволи? Знае ли някой от двама ви, че той затъва в дългове с всеки изминал ден? Каква помощ можете да търсите от един глупак? Освен ако самата вие не сте глупачка?

Моят съпруг, графът, когото сега мислено наричам моя съпруг глупака, й предлага да го хване под ръка и те излизат заедно, доближили глави. Той забрави дори да ме поздрави или да се сбогува с мен. Усещам прикованите в мен очи на дамите си, сядам на ниското си столче и щраквам с пръсти към тях.

— Продължавайте — казвам. — Чаршафите не се кърпят сами, нали знаете.

Февруари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Април 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Пряко волята си, аз се превърнах в съветник на кралица Мери. Налага се: това е задължение, което честта ми изисква. Тя не може да бъде оставена без някой, с когото да разговаря.

Няма си никого, комуто може да се довери. Годеникът й, херцогът на Норфолк, е хвърлен в тъмница и може само да й пише тайно, посланикът й, епископ Джон Лесли, е потънал в мълчание след арестите, а през цялото време Сесил я притиска да сключи споразумение за връщането си в Шотландия, при условия, за които дори аз виждам, че са безмилостни.

— Твърде припряна сте — упреквам я. — Твърде нетърпелива. Не можете да се съгласите на тези условия.

Те искат да й наложат стария, изготвен от Сесил, Единбургски договор, който превръща Шотландия в нация от поданици, подчинена на Англия, неспособна да сключва собствени съюзи, нация, изцяло лишена от възможността да води външна политика. Искат от нея да се съгласи да превърне Шотландия в протестантска страна, където може да отдава почит на своя Бог само насаме, почти скришно. Дори искат от нея да се откаже от претенциите си за английския трон, настояват тя да се откаже от наследството си. И като истинска кралица тя е готова да приеме това унижение, това мъченичество, за да си спечели отново трона на Шотландия и да се върне при сина си.

— Тези искания са невъзможни, те са лукави и злонамерени — казвам й аз. — Родната ви майка ги е отхвърлила заради вас, докато е умирала. Сесил искаше да й ги наложи със сила, би трябвало да се срамува, задето иска да ги наложи на вас.

— Трябва да се съглася — казва тя. — Знам, че са тежки. Но ще се съглася.

— Не бива.

— Ще го сторя, защото върна ли се веднъж там… — Тя свива рамене: жест, толкова изцяло френски, че дори да видя само движението на раменете й сред тълпа други жени, ще я позная веднага. — Върна ли се отново на трона си, мога да правя каквото ми е угодно.

— Вие се шегувате. Невъзможно е да смятате да подпишете съглашение, а след това да не удържите на обещанието си?

Искрено съм потресен.

— Не, non, jamais12 не. Разбира се, че не. Но кой би ме обвинил, ако го сторя? Вие сам казвате, че тези условия са злонамерено несправедливи.

— Ако смятат, че ще се отметнете от думите си, те изобщо няма да подпишат споразумение с вас — изтъквам. — Ще разберат, че не може да ви се има доверие. И вие ще сте лишили своята дума, думата на една кралица, от всякаква стойност.

Тя ми хвърля бърза усмивка като палаво дете.

— Нямам какво да предложа като залог — казва тя простичко. — Нямам какво да предложа в замяна, освен думата си. Трябва да ги накарам да я приемат.

— Те ще ви накарат да удържите на думата си — предупреждавам я.

— О, ами! — засмива се тя. — Как биха могли? След като се върна на трона си?

— Заради последното условие — казвам, като й го посочвам. Документът е написан на английски: страхувам се, че не го е разбрала напълно.

— Пишат, че синът ми Джеймс ще бъде възпитан като протестант? — пита тя. — Това е неблагоприятно: но той ще бъде при мен: аз мога да го наставлявам насаме. Той ще се научи да мисли едно, а да казва друго, както трябва да правят всички умни крале и кралици. Ние не сме като обикновените хора, скъпи ми Шюзбюи. Ние научаваме в съвсем млада възраст, че трябва да играем роля. Дори моето малко момче Джеймс ще трябва да се научи да мами. Под короните си всички ние сме лъжци.

— Той ще бъде възпитан като протестант в Англия. — Посочвам думите. — En Angleterre. — Обикновено тя се смее на опитите ми да говоря нейния език: но този път, когато ме разбира, пребледнява и усмивката изчезва от лицето й.

— Мислят си, че могат да ми вземат сина? — прошепва тя. — Моето момче? Моето малко момче? Искат да ме накарат да избирам между трона и детето си?

Кимвам.

— Елизабет иска да ми го вземе?

Не казвам нищо.

— Къде ще живее? — настойчиво пита тя. — Кой ще се грижи за него?

Разбира се, документът, изготвен от Сесил по указания на Елизабет, не се занимава с този въпрос, който е съвсем естествено да зададе една млада майка.

— Не споменават — казвам й. — Но може би кралицата ще му приготви детска стая в двореца Хатфийлд. Това е обичайното…

— Тя ме мрази — казва категорично шотландската кралица. — Тя ми взе перлите, а сега иска да ми вземе и сина.

— Вашите перли?

Тя прави малък, пренебрежителен жест с ръка.

— Изключително ценни. Имах голям наниз черни перли, а моят полубрат ги продаде на Елизабет в мига, щом тя ме принуди да сляза от трона си. Тя ги купи. На наддаването предложи по-висока цена от свекърва ми. Виждате ли от какви лешояди съм заобиколена? Собствената ми свекърва наддаваше за отнетите ми насила перли, докато бях затворена в тъмница: но братовчедка ми предложи по-висока цена. Елизабет ми писа колко скърби за несправедливостта, която ми се причинява, и въпреки това купи моите перли. Сега иска да вземе и сина ми? Родния ми син?

— Сигурен съм, че ще можете да го виждате…