Сесил ще остане мой приятел, сигурна съм в това. Познаваме се вече твърде отдавна, за да можем да говорим за предателство; всеки от нас вече твърде отдавна се сравнява с другия в този живот. Ние — Сесил и аз — сме излети от един и същи калъп. Той няма да обвини мен в предателство и да ме изпрати в Тауър. Но какво ще стане с моя съпруг, графа? Дали Сесил ще унищожи Джордж?

Трябва да кажа, че ако Сесил узнае със сигурност, че Джордж се е присъединил към враговете му, ще действа незабавно и решително. Трябва да кажа, че не бих го винила. Всички ние, децата на Реформацията, бързаме да защитим онова, което сме спечелили, бързаме да вземем онова, което не ни принадлежи. Сесил няма да позволи на старите благородници на Англия да го свалят от власт единствено защото е бил управител, когато те са били благородници. Нито пък аз. Поне това разбираме един за друг.

Моят съпруг, графът, не разбира нито един от двама ни. Не мога да го виня. Той е благородник, не човек, издигнал се благодарение на собствените си усилия като Сесил. Той мисли, че е достатъчно само да реши нещо, и то ще стане. Той е свикнал, щом вдигне глава, да намери в ръката си онова, което иска. Той не знае, както Сесил и аз знаем от трудното си детство, че ако искаш нещо, трябва да работиш за него ден и нощ. После, след като вече го имаш, трябва да работиш денонощно, за да го запазиш. Точно сега Сесил ще работи денонощно за смъртта на кралицата на шотландците, за екзекуцията на приятелите й и за сломяването на властта на старите благородници, които подкрепят нейните претенции и мразят него.

Ще пиша на Сесил. Той разбира какво означават къщите, земите и богатството за една жена, израснала в нищета. Може би ще изслуша благосклонно една съпруга, дошла да моли за безопасността на обичния си съпруг. Може би ще изслуша великодушно една наскоро омъжена жена в беда. Но ако го помоля да спаси богатството ми, той ще разбере, че тук става дума за нещо по-важно от чувства, става въпрос за делови начинания.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Тук е толкова ужасно студено, толкова мрачно, толкова ужасно, че за мен е почти непоносимо да ставам от леглото сутрин. Старата болка в гърдите ми се върна и в някои дни не мога да ям, нито дори да лежа в леглото си, без да плача от болка. Вече от дни вали дъжд, мразовит дъжд, примесен с парченца лед, и всичко, което виждам от тесните си прозорци, са сиви небеса, а всичко, което чувам, е звукът на водата, която капе от покрива към калта долу.

Този замък е толкова влажен, че дори най-големият огън в огнището не може да изсуши влажните петна по мазилката на стените, а мебелите ми започват да позеленяват от студена, влажна плесен. Мисля си, че Елизабет е избрала това място за мен с надеждата, че ще умра тук. В някои дни ми се иска да можех да мра.

Единственото събитие около мен е благополучното завръщане на граф Шрусбъри от замъка Уиндзор. Очаквах, че и той ще срещне смъртта: но Елизабет е избрала да му се доверява още известно време. Което е още по-добре, решила е да ме остави на неговите грижи. Никой не знае каква може да е причината за това, но тя е тиранин, може да бъде своенравна. Предполагам, че след като вече е дала своите заповеди за екзекуциите, огромните й страхове са се уталожили. Тя реагира пресилено, както винаги, и след като ми изпрати двама допълнителни тъмничари, прогони слугите от домакинството ми и спътниците ми, след като ме заплаши с домашен арест и с арестуването на моя домакин, сега тя ме поверява отново на Шрусбъри и ми изпраща любезно писмо, в което пита за здравето ми.

Донася ми го Шрусбъри: но той е толкова блед и изпит, та бих помислила, че в писмото се съдържа заповед за екзекуцията му. Той почти не ме поглежда и аз съм щастлива от това, защото съм се сгушила, увита в кожи, в стола си до огнището, превита на две, за да се опитам да успокоя болката в гърдите си, и никога не съм изглеждала по-зле.

— При вас ли трябва да остана?

Той сигурно чува облекчението в гласа ми, защото в отговор умореното му лице се изпълва с топлота.

— Да. Изглежда ми е простено, задето съм ви позволил да се срещнете с лордовете от Севера, дано Бог спаси душите им. Но съм условно определен за ваш пазач: предупредиха ме да не допускам нови грешки.

— Наистина съжалявам, че навлякох толкова тревоги на дома ви.

Той поклаща глава:

— О, ваша светлост, знам, че никога не сте искали да ми навлечете беди. И знам също и че не бихте кроили заговор срещу една миропомазана кралица. Може и да се стремите към свободата си, но не бихте застрашили кралицата.

Свеждам очи. Когато отново вдигам поглед, той се е навел и ми се усмихва.

— Иска ми се да можехте да бъдете както мой пазач, така и мой съветник — казвам много тихо. — Щях да се справя по-добре в живота, ако можех да бъда поверена на мъж като вас.

За момент настъпва тишина. Чувам как пъновете се разместват в огнището и малък пламък прави потъналата в сенки стая по-светла.

— И аз го желая — казва той, с много нисък глас. — Иска ми се да можех да ви видя как се връщате отново в кралството си и на трона си, здрава и в безопасност.

— Ще ми помогнете ли?

Гласът ми е съвсем малко по-висок от пукането на пламъците.

— Ако мога — казва той. — Ако мога да го сторя, без да си навлека безчестие.

— И не казвайте на Бес — добавям. — Тя е прекалено добра приятелка на Сесил, за да се чувствам аз в безопасност.

Мисля си, че когато чуе това, той ще се поколебае: аз го моля да се съюзи с мен срещу съпругата си. Но той се втурва напред.

— Бес е негова шпионка — казва той и аз долавям горчивината в гласа му. — Приятелството й с него може да ми е спасило живота, но не мога да й благодаря за това. Тя е негова приятелка и негова съюзница, негова доносница. Именно нейните доноси до него ме спасиха. Именно неговият авторитет утвърждава всичко. Бес винаги е приятелка с най-влиятелните. Сега изборът й пада върху Сесил, докато навремето избраният бях аз.

— Не мислите, че те… — Опитвам се да намекна за любовна история. Но Шрусбъри поклаща глава, преди да се е наложило да кажа нещо повече.

— Не става въпрос за изневяра, по-лошо е от това — казва той тъжно. — Става дума за нелоялност. Тя възприема света така, като и той: като битка между протестантите и папистите. Наградата за английските протестанти е власт и богатство, това е всичко, което ги интересува. Те мислят, че Бог ги обича толкова много, че им дава богатствата на света. Мислят, че тяхното богатство е доказателство, че постъпват правилно, възлюбени от Бога. — Той замлъква насред изречението и ме поглежда. — Моят изповедник щеше да ги нарече езичници — казва той рязко. — Майка ми би ги нарекла еретици.

— Вие сте от истинската вяра? — прошепвам невярващо.

— Не, вече не; но подобно на всеки протестант в Англия днес, бях възпитан в старата вяра, бях кръстен като папист, бях възпитан да посещавам католическата литургия, признавах властта на Светия Отец. И не мога да забравя поученията от детството си. Майка ми живя и умря със старата вяра. Не мога да мисля другояче, за да угодя на кралицата. Не мога да вярвам, както вярва Бес, както вярва Сесил, че можем лично да прозрем Божия Промисъл. Че не се нуждаем от свещениците или от папата. Че знаем всичко, сами, без чужда помощ, и че доказателство за това е проклятието на собствената ни алчност.

— Ако някога стана кралица на Англия, ще позволя на хората да отдават почит на Бог, както пожелаят — обещавам.

Той кимва:

— Зная, че ще го сторите. Знам, че ще бъдете изключително… изключително милостива кралица.

— Вие ще бъдете най-скъпият ми приятел и довереник — казвам с лека усмивка. — Ще бъдете мой съветник. Ще бъдете мой държавен секретар и ще оглавявате моя Таен Съвет.