— А аз? — прошепвам.

— Хейстингс ще ви отведе веднага щом пътищата станат безопасни — казва той, с много тих глас. — Не мога да му попреча. Само лошото време го възпира сега: щом снегът се стопи, той ще ви отведе. Самият аз съм под подозрение. Дано даде Бог да не бъда отведен в Тауър по обвинение в държавна измяна, когато ви вземат от мен и ви отведат в Лестър.

Откривам, че треперя при мисълта да бъда разделена от него.

— Няма ли да пътувате с нас?

— Няма да ми позволят.

— Кой ще ме закриля, когато вече няма да съм поверена на вашите грижи?

— Хейстингс ще отговаря за безопасността ви.

Дори не отговарям с насмешка на това. Просто му отправям продължителен изплашен поглед.

— Той няма да ви стори зло.

— Но, милорд, кога ще ви видя отново?

Той става от стола си и обляга чело на високата каменна полица над камината.

— Не знам, ваша светлост, моя най-скъпа кралице. Не знам кога ще се срещнем отново.

— Как ще се справя? — Дочувам колко тих и немощен е гласът ми. — Без вас… и лейди Бес, разбира се. Как ще се справя без вас?

— Хейстингс ще ви защитава.

— Той ще ме затвори като пленница в къщата си, или по-лошо.

— Само ако ви обвинят в държавна измяна. Не можете да бъдете обвинена в никакво престъпление, ако само сте планирали да избягате. В опасност сте единствено ако сте насърчавали избухването на бунт. — Той се поколебава — Изключително важно е да запомните това. Трябва ясно да съзнавате разликата, ако някой някога ви разпитва. Не можете да бъдете обвинена в държавна измяна, освен ако не успеят да докажат, че сте подготвяли заговор за смъртта на кралицата. — Той прави пауза и снишава глас: — Ако сте искали единствено свободата си, тогава сте невинна по всички обвинения. Запомнете това, ако някой ви пита. Винаги им казвайте, че сте планирали единствено да се освободите. Не могат да ви навредят, ако настоявате, че сте планирали само бягство.

Кимвам:

— Разбирам. Ще внимавам какво казвам.

— А дори още повече внимавайте какво пишете — казва той, с много нисък глас. — Сесил е човек, който си служи с писмени доказателства. Никога не поставяйте името си под нещо, което той може да определи като държавна измяна. Той вероятно следи писмата ви. В никакъв случай не пишете нищо, което застрашава сигурността на кралицата, и не приемайте подобни писма.

Кимвам. Настъпва мълчание.

— Но каква е истината? — пита Шрусбъри. — Сега, когато всичко свърши: заговорничехте ли с лордовете от Север?

Оставям го да види развеселеното пламъче в очите ми:

— Разбира се, че да. Какво друго бих могла да направя?

— Това не е игра! — Той се обръща раздразнено. — Те са в изгнание, срещу един от тях е повдигнато обвинение в държавна измяна, а стотици хора ще умрат.

— Можехме да спечелим — казвам упорито. — Победата беше толкова близо. Вие и сам го знаете, вие мислехте, че ще спечелим. Имаше шанс. Вие не ме разбирате, Шюзбюи. Аз трябва да бъда свободна.

— Имаше голям шанс. Виждам това. Но вие изгубихте — казва той печално. — А също и седемстотинте мъже, които трябва да умрат, и лордовете от Север, които ще бъдат екзекутирани или изпратени в изгнание; първият херцог на Англия, който сега се бори за живота си и за доброто си име, също загуби… а аз загубих вас.

Изправям се и заставам до него. Ако обърне глава сега, ще ме види, вдигнала поглед към него, с лице, вдигнато към него за целувка.

— Загубих ви — повтаря той, и се отдръпва от мен, покланя се и отива до вратата. — И не знам как ще се справя, как ще се справя без вас.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес

Не бихте си казали, че това е замък, пълен с победители. Хейстингс е намръщен и очаква с нетърпение да се прибере у дома. Говори как щял да замине и да надзирава лично екзекуциите, сякаш животът на нашите арендатори е някакъв спорт: някакъв друг вид преследване и убиване на плячка, когато времето е твърде снеговито за лов. Кралицата е бледа и болнава, оплаква се от болки в гърдите и в крака, получава главоболия и седи в тъмните си покои със затворени капаци на прозорците, за да не влиза студената зимна светлина. Тя приема тежко това, както и можеше да се очаква.

А милорд е толкова мълчалив и мрачен, сякаш в къщата има мъртвец: върши делата си тихо и се движи почти на пръсти. Почти не си говорим, освен по домашни дела и семейни въпроси. Не съм го чувала да се смее нито веднъж, откакто бяхме в Уингфийлд, когато беше лято и мислехме, че кралицата ще се върне на престола си в Шотландия след броени дни.

Правосъдието на Елизабет е сковало здраво земите ни, като сурова зима. Вестта за планираните екзекуции се разнесе и мъжете изчезват от селата нощем, без да оставят нищо друго, освен следите от стъпките си в снега, оставяйки съпругите си като вдовици, без да има кой да разтроши леда, покрил водата в кладенеца. Нещата тук вече няма да бъдат същите, поне за едно поколение напред. С нас ще е свършено, ако силните млади мъже избягат, а синовете им бъдат отведени вместо тях на бесилката.

Не се преструвам, че знам как да управлявам една страна. Аз съм необразована жена, и не ме интересува друго, освен да се грижа земите ми да са плодородни, и да строя къщите си, да водя сметководните си книги, и да отгледам децата си и да им дам най-доброто положение, което мога да намеря за тях. Но наистина знам как да управлявам една ферма, и наистина знам кога една земя е съсипана, а никога не съм виждала нещо по-тъжно и жалко от именията на Севера през тази тежка, печална година — хиляда петстотин и седемдесета.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Бабингтън, милият малък паж Антъни Бабингтън, ми носи моето кученце, което упорито бяга от покоите ми, за да развратничи в двора с конюшните, където има едно грубо женско куче-пазач, на което то е най-предан обожател. Той е лошо куче и колкото и обаятелно да е женското куче от конюшнята, би трябвало да проявява малко повече разум. Казвам му това, като го целувам по топлата мека като коприна козина на главата, докато Бабингтън го държи и казва с поаленяло лице: „Изкъпах го, като услуга към вас, и го подсуших с кърпа, ваша светлост.“

— Ти си мило момче — казвам аз. — А той е лошо куче. Трябваше да го набиеш.

— Прекалено е мъничък — казва неловко той. — По-мъничък е от коте.

— Е, благодаря ти, че ми го върна — казвам, изправяйки гръб.

Антъни бърка в жакета си, измъква един пакет, пъхва го под кученцето и ми подава и двете.

— Благодаря, Бабингтън — казвам високо. — Задължена съм ти. Внимавай и не поемай рискове — казвам тихо. — Това е много по-сериозно, отколкото да доведеш едно палаво кученце вкъщи.

Той пламва и се изчервява, подобно на малко момче, каквото е в действителност:

— Бих направил всичко… — заеква той.

— Тогава направи това — предупреждавам го. — Не поемай сериозни рискове заради мен. Прави само онова, което можеш да направиш, без да се излагаш на опасност.

— Готов съм да пожертвам живота си за вас — казва припряно той. — Когато порасна и стана мъж, аз сам ще ви освободя, можете да разчитате на мен. Ще измисля план, ще го наречем „Заговорът «Бабингтън»“, всички ще знаят за него, и ще ви спася.

Докосвам светлата му буза с връхчетата на пръстите си:

— И аз ти благодаря за това — казвам тихо. — Но не забравяй да внимаваш. Помисли си: необходим си ми свободен и жив, за да ми служиш. Ще те потърся, когато станеш мъж, Антъни Бабингтън.

Когато чува това, той се усмихва и ми се покланя — нисък поклон почти до земята, сякаш съм императрица, а после хуква, дългокрак като жребец на манеж за скачане. Толкова мило, сладко момче: той ми напомня за собствения ми син, малкия Джеймс, и за мъжа, в какъвто се надявам, че ще се превърне.

Занасям кученцето и пакета в личния си кабинет, където се издига моят двукрил олтар. Заключвам вратата и поглеждам пакета, донесен от Бабингтън. Виждам неразчупения печат на Лесли, епископ на Рос, който ми пише от Лондон.