Тогава защо Елизабет не пише, за да благодари на моя съпруг, графа? Защо не ни плаща парите, които ни дължи за това, че подслоняваме кралицата? Защо не ни обещава имотите на Уестморланд? Ден след ден отбелязвам дълга й в сметководната си книга, а и това лудешко препускане из страната също не ни излезе евтино. Защо Сесил не пише някоя от милите си кратки бележки, за да потвърди благосклонността си?

И защо, когато се връщаме в Тътбъри само с няколко счупени чаши, един изгубен супник и една изчезнала каруца с драперии като доказателство за ужасеното си бягство, все още не мога да се почувствам в безопасност?

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Няма покой за мен. Няма покой у дома, където Бес брои загубите ни всеки ден и ми носи сборове от суми върху красиво изписани страници, сякаш точността сама по себе си означава, че ще бъдат уредени. Сякаш мога да ги отнеса на кралицата, сякаш някой го е грижа, че ни съсипват.

Няма покой в сърцето ми, тъй като Хейстингс само чака околността да бъде обявена за безопасна, за да отведе другата кралица от мен, а аз не мога нито да говоря с нея, нито да моля за нея.

Няма покой и в околността, където не мога да разчитам на ничия лоялност, арендаторите са намръщени и явно замислят още пакости, а някои от тях още отсъстват от домовете си, още скитат с дрипави и зле организирани войски, което вещае още беди.

Ленард Дейкър, един от най-видните лордове на Севера, който през цялото това време беше в Лондон, сега се е завърнал у дома, вместо да осъзнае, че битката е приключена и изгубена: макар че голямата армия на Елизабет е разквартирувана пред прага му, той свиква арендаторите си, като казва, че се нуждае от тях, за да защитят мира в кралството. Както винаги, направляван от двете пътеводни светлини на страха си и на гениалното си умение да си създава врагове, Сесил веднага съветва кралицата да арестува Дейкър по подозрение в държавна измяна; и, принуден сам да се брани, лордът вдига знамето си и тръгва в поход срещу кралицата.

Хейстингс отваря с гръм и трясък вратата и нахълтва в личния ми кабинет, сякаш самият аз съм предателят.

— Знаехте ли това за Дейкър? — пита настоятелно той.

Поклащам глава.

— Откъде бих могъл да знам? Мислех, че е в Лондон.

— Атакувал е армията на лорд Хънсдън, и се е измъкнал, без да остави никаква следа. Зарича се, че ще вдигне на оръжие Севера.

Прималява ми от страх за нея.

— Не отново! Насам ли идва?

— Бог знае какво прави.

— Дейкър е лоялен човек. Няма да се бие срещу армията на кралицата.

— Вече го направи, и сега е нарушител на закона, който бяга, за да спаси живота си, като останалите графове от Севера.

— Той е също толкова лоялен, колкото…

— Колкото и вие? — намеква Хейстингс.

Откривам, че съм стиснал юмруци.

— Вие сте гост в дома ми — напомням му: гласът ми трепери от гняв.

Той кимва:

— Извинете ме. Живеем в тревожни времена. От все сърце и душа ми се иска да можех просто да я взема и да си тръгна.

— Все още не е безопасно — казвам бързо. — Кой знае къде може да са хората на Дейкър? Не можете да я отведете от този замък, докато околността не стане безопасна. Отново ще предизвикате Севера да се надигне, ако я отвлекат от вас.

— Знам. Ще трябва да изчакам заповеди от Сесил.

— Да, сега всичко ще бъде под негово командване — казвам, неспособен да скрия озлоблението си. — Благодарение на вас, той няма да има съперник. Вие превърнахте един кралски секретар в наш господар.

Хейстингс кимва, доволен от себе си:

— Той няма равен — казва. — Никой мъж няма по-добра представа каква може да бъде Англия. Единствен той прозря, че трябва да станем протестантска държава, че трябва да се отделим от другите. Той прозря, че трябва да въдворим ред в Ирландия, че трябва да подчиним Шотландия, и да се разпрострем и навън, към останалите страни в света, и да ги направим свои.

— Лошо е такъв човек да е твой враг — отбелязвам.

Хейстингс се изсмива грубо:

— Бих казал. И вашата приятелка, другата кралица, ще научи това. Знаете ли колко хора са осъдени на смърт от Елизабет?

— Смърт?

— Екзекуции. Като наказание за бунта.

Усещам как изстивам:

— Не знаех, че е дала заповед за екзекуции. Със сигурност ще има процеси за държавна измяна само срещу водачите, и…

Той поклаща глава:

— Никакви съдебни процеси. Онези, за които се знае, че са тръгнали срещу нея, ще бъдат обесени. Без съдебен процес. Без право на помилване. Без обсъждане. Тя казва, че иска да бъдат обесени седемстотин души.

Толкова съм зашеметен, че млъквам.

— Това означава по един мъж от всяко село, от всяка паланка — казвам немощно.

— Да — казва той. — Със сигурност няма да тръгнат отново на бунт.

— Седемстотин!

— Всеки район ще има определена бройка. Кралицата постанови те да бъдат обесени по кръстопътищата на всички села, а телата да не бъдат сваляни от бесилките. Трябва да останат там, докато изгният.

— Повече хора ще умрат, покосени от това наказание, отколкото са загинали в бунта. Нямаше битка, не се проля кръв. Те не се биха с никого, разпръснаха се, без да бъде даден нито един изстрел, или да бъде извадена сабя. Те се подчиниха.

Той отново се изсмива:

— Тогава може би ще се научат да не се вдигат отново на бунт.

— Всичко, което ще научат, е че новите управници на Англия не държат на тях, както държаха старите лордове. Ще научат още и че ако поискат вярата им да бъде възстановена, или общинските земи — отдадени свободно за пасища, или надниците им да не бъдат понижавани, могат да очакват, че ще бъдат счетени за врагове от собствените си сънародници и ще срещнат смъртта си.

— Те наистина са врагът — казва рязко Хейстингс. — Или бяхте забравили? Те са врагът. Те са мои врагове, и врагове на Сесил, и врагове на кралицата. Не са ли и ваши?

— Да — казвам неохотно. — Аз следвам кралицата, накъдето и да ме поведе.

И си помислям: Да, сега те станаха мои врагове, Сесил ги превърна в мои врагове; макар че някога те бяха мои сънародници и мои приятели.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Не съм викала милорд Шрусбъри при себе си, откакто се върнахме на това мизерно място от мизерния Ковънтри, когато той идва без предварително съобщение, и ме моли да поседи малко при мен. Лицето му е толкова изнурено и тъжно, та за миг се изпълвам с надежда, че е научил за обрат в съдбата на своята кралица.

— Нещо не е наред ли, милорд?

— Не — казва той. — Не. Няма нищо лошо за мен и за моята кауза. Но имам печални новини за вас.

— Норфолк? — прошепвам. — Да не би най-после да идва да ме вземе?

Той поклаща глава:

— Не се е вдигнал на бунт заедно с графовете от Север. Отишъл е в двора. В крайна сметка решил да се подчини на своята кралица. Подчинил се е на волята й. Той е неин васал и се е оставил на милостта й.

— О — казвам. Прехапвам устна, за да не кажа нищо повече. Мили Боже, какъв глупак, какъв страхливец, какъв изменник. Проклет да е Норфолк заради глупостта си, която ще бъде моята гибел. Ботуел никога нямаше да заплаши с бунт, а след това да се подчини още в началото. Ботуел щеше да тръгне в битка. Ботуел никога в живота си не е бягал от сражение. Едно оправдание би заседнало в гърлото му.

— И със съжаление ви съобщавам, че лорд Дейкър е избягал през границата в Шотландия.

— Неговият бунт е приключил?

— Всичко свърши. Армията на кралицата контролира Севера, а нейните палачи бесят мъже във всяко село.

Кимвам:

— Съжалявам за тях.

— Аз също — казва кратко той. — На мнозина от тях сигурно е било наредено да последват своя сеньор, и са изпълнявали единствено дълга си. Мнозина от тях сигурно са смятали, че изпълняват Божията воля. Те са обикновени мъже, които не са разбрали промените, настъпили в тази страна. Те ще трябва да умрат заради това, че не разбират политиката на Сесил.