Обличам се на светлината на свещта, като оставям Бес заспала. Докато излизам тихо от спалнята, я виждам как се размърдва и прокарва ръка по онази част на леглото, където обикновено лежа аз. Правя се, че не я виждам как се размърдва. Не искам да говоря с Бес. Не искам да говоря с никого.
Не съм на себе си. Тази мисъл ме сепва и ме кара да спра за миг, докато слизам по скърцащите стълби и се измъквам през входната врата. Един пазач на прага несръчно отдава чест, когато ме вижда, и ме пуска да мина. Не съм на себе си. Не съм съпругът, който бях, не съм служителят на кралицата. Вече не съм мъж от рода Талбот, прочут с лоялността и целеустремеността си. Вече не се чувствам добре в дрехите си, на мястото си, на положението си. Чувствам се разпилян, имам чувството, че съм повален от тези бурни вихри на историята. Чувствам се като безсилно момче.
Ако кралицата на шотландците възтържествува, както има вероятност да стане днес, или утре, ще трябва да преговарям за мир с нея като моя нова кралица. Мисълта за нея като кралица на Англия, за хладните й ръце, обвиващи моите, докато коленича пред нея, за да й дам своята клетва за вярност, е толкова силна, че спирам отново и се подпирам с ръка на градската стена, за да не падна. Минаващ войник ме пита: „Добре ли сте, милорд?“, и аз казвам: „Да. Съвсем добре. Няма нищо.“ Усещам как сърцето ми блъска като чук в гърдите при мисълта, че мога да се обявя за неин верен човек, на нейните услуги, да се закълна в честта си, че ще й служа до гроб.
Замаян съм при мисълта за това. Ако тя победи, страната отново ще се преобърне надолу с главата, но хората бързо ще се променят. Половината от тях искат връщането на старите порядки, а другата половина ще се подчинят. Англия ще има млада красива кралица, Сесил ще си отиде, светът ще бъде напълно различен. Ще бъде като зазоряване. Като топла пролетна зора, неподобаваща за сезона надежда, посред зима.
А после си спомням. Ако тя се възкачи на трона, това ще стане чрез смъртта или поражението на Елизабет, а Елизабет е моята кралица и аз съм неин поданик. Нищо не може да промени това, докато тя не умре или се предаде, а аз съм се заклел да пожертвам живота си, ако мога да предотвратя което и да е от двете.
Заобикаляйки градските стени, съм стигнал до южната порта, и за миг спирам и се заслушвам. Сигурен съм, че чувам тропот на копита, а сега пазачът поглежда през тясната пролука и изкрещява: „Кой е там?“, и когато някой извиква в отговор, той отваря едната половина на дървената порта.
Това е вестоносец: слиза от коня си след миг и се оглежда наоколо.
— Лорд Шрусбъри? — обръща се към пазача.
— Тук съм — казвам аз и излизам бавно напред, като човек, който знае, че новините са лоши, и не бърза да ги чуе.
— Съобщение — казва той с глас, съвсем малко по-висок от шепот. — От моя господар.
Не е нужно да го питам за името на господаря му, а той няма да ми каже своето. Това е един от изискано облечените млади мъже от тайния отряд на Сесил. Протягам ръка да взема листа и му махвам да отиде в разположените близо до кланицата готварници, където огньовете вече са запалени и хлябът се пече.
Сесил е кратък, както винаги:
Все още не сключвайте споразумение с шотландската кралица. Но се грижете да е в безопасност. Испанската флота в Нидерландия е въоръжена и готова да отплава, но все още не е потеглила. Все още е в пристанището. Бъдете готов да я доведете в Лондон възможно най-бързо, веднага щом ви изпратя вест.
Декември 1569, Ковънтри: Мери
— Докато спяхте, пристигна писмо. — Агнес Ливингстън ме събужда с леко докосване по рамото в ранната утрин. — Донесе го един от войниците.
Сърцето ми подскача:
— Дайте ми го.
Тя ми го подава. Това е малко късче хартия, изпратено от Уестморланд, сбитият му почерк е размазан от дъжда. Писмото дори не е шифровано. Пише ми да не губя вяра и да се надявам; че той няма да се остави да бъде победен, няма да ме забрави. Ако не този път, то някой друг, ще видя отново Шотландия, ще бъда свободна.
С усилие се надигам, сядам в леглото и махвам на Агнес да приближи свещта, за да мога да видя дали върху листа пише още нещо. Очаквах той да ми съобщи кога ще дойдат да ме вземат, да ми съобщи за срещата си с испанците. Това звучи като молитва, а аз очаквах план. Ако бележката беше от Ботуел, той щеше да ми съобщи къде трябва да бъда и кога: щеше да ми каже какво трябва да правя. Нямаше да ми казва да не преставам да се надявам, нито пък че няма да ме забрави. Ние никога не говорехме помежду си така.
Но ако бележката беше от Ботуел, нямаше да го има и този печален тон. Ботуел никога не ме е възприемал като трагична принцеса. Той ме възприема като истинска жена в опасност. Той не изпитва към мен почтително благоговение като към произведение на изкуството, като към красива вещ. Той ми служи като войник, мисли за мен с ума на коравосърдечен мъж, спасява ме така, както васал служи на монарх в нужда. Не мисля, че някога ми е обещал нещо, което не се е опитал да изпълни.
Ако бележката беше от Ботуел, нямаше да има трагично сбогуване. Щеше да има устремно яздещ отряд от безразсъдни мъже, пристигащи нощем, въоръжени, за да убиват, и сигурни, че ще победят. Но аз загубих Ботуел, хвърлен в тъмница в Малмьо, и трябва да поверя защитата си на такива като Шрусбъри, на решителността на Норфолк и на дързостта на Уестморланд: трима несигурни страхливи мъже, проклети да са. Те са направо жени в сравнение с моя Ботуел.
Казвам на Агнес да доближи свещта, и вдигам бележката към пламъка, като се надявам, че ще видя как тайнописът със стипца или лимонов сок се появява в кафяво, когато хартията се нагрява. Нищо. Пламъкът опарва пръстите ми и аз ги отдръпвам. Той не ми е изпратил нищо друго, освен тази бележка, изпълнена с тъга и съжаление. Това не е план: това е хленч, а аз не мога да понасям сълзливо разчувстване.
Не знам какво става: тази бележка не ми казва нищо, не ме учи на нищо, освен на ужас. Много се страхувам.
За да се утеша, без да се надявам на отговор, пиша на мъжа, който е изцяло лишен от сантименталност:
Опасявам се, че Уестморланд ми е изменил и испанците не са отплавали, а папската була за детронирането на Елизабет не е била обнародвана. Зная, че не сте светец, по-лошо: зная, че сте убиец. Знам, че сте престъпник, който заслужава да отиде на ешафода, и несъмнено ще горите в ада.
Затова елате. Не зная кой ще ме спаси, ако не го сторите вие. Моля ви, елате. Вие, както и преди, сте единствената ми надежда.
Декември 1569, Ковънтри: Бес
Хейстингс ме намира, докато стоя на градските стени, загледана на север, а в лицето ми духа остър силен вятър и кара очите ми да сълзят, сякаш плача, чувствайки се толкова мрачна, колкото е и самият този сив ден. Иска ми се Джордж да беше тук, за да обвие ръка около кръста ми и да ме накара да се почувствам отново в безопасност. Мисля обаче, че не ме е докосвал от онзи ден в Уингфийлд, когато му казах, че аз съм шпионинът, внедрен от Сесил в домакинството му.
От все сърце ми се иска да имах вести от Чатсуърт и от майка ми и сестра ми. Иска ми се да имах бележка от Робърт Дъдли, в която ми съобщава, че двете ми момчета са в безопасност. Повече от всичко друго на света ми се иска да имах бележка, един ред, една-едничка насърчителна дума, от Сесил.
— Новини от лорд Хънсдън — кратко казва Хейстингс. В ръката му пърха лист хартия. — Най-сетне. Слава на Бога, спасени сме. Мили Боже, спасени сме. Хвала на Бога, спасени сме.
— Спасени ли? — повтарям. Отново хвърлям поглед на север: това е жест, типичен за всички ни: някой следобед ще видя на фона на сивия хоризонт по-тъмносивия цвят на шест хиляди войници, маршируващи към нас.
Той махва с ръка в северна посока:
— Вече не е нужно да гледате за тях. Няма ги! — възкликва той. — Няма да дойдат!