Бес примигва, когато чува разярения ми тон, и хвърля поглед към вратата. Сега и тя се страхува от подслушвачи. Сигурно шпионите шпионират и самите шпиони.

— Той вече не ми пише — казва тя. — Не знам защо. Може би вече няма доверие и на мен.

— Трябва да тръгна веднага — казвам аз. — Пратеникът, който донесе това, яздеше със стража от шестима души. Хранят се в кухнята и чакат да ме ескортират до Лондон.

— Значи си арестуван? — прошепва тя.

— Забележително неясно е. Той заявява, че трябва веднага да тръгна, придружен от конвой — казвам сухо. — Не уточняват дали целят с това да осигурят безопасността ми, или да са сигурни, че ще пристигна. Ще ми приготвиш ли торба за път?

Тя веднага се изправя и понечва да тръгне забързано към спалнята ни. Слагам длан върху ръката й над лакътя:

— Бес, ако отида в Тауър, ще направя най-доброто, което мога, за да спася богатството ти от краха, който ще застигне моето собствено. Ще изпратя да доведат адвокат, ще припиша богатството си на теб. Няма да бъдеш вдовица на мъртъв предател. Няма да изгубиш къщата си.

Тя поклаща глава и лицето й се облива в червенина:

— Сега не мисля за богатството си — казва тя, с много нисък глас. — Мисля за теб. За своя съпруг.

Лицето й е изопнато от страх.

— Мислиш първо за мен, а после за къщата си? — възкликвам, като се опитвам да го обърна на шега. — Бес, това наистина е любов.

— Любов е — изрича натъртено тя. — Наистина, Джордж.

— Знам — казвам тихо. Прокашлям се. — Казват, че не ми е позволено да се сбогувам с шотландската кралица. Ще й предадеш ли поздрави от мен, и ще й кажеш ли, че съжалявам, задето не мога да се сбогувам?

Изведнъж усещам как тя настръхва.

— Ще й кажа — изрича студено тя и се отдръпва.

Не бива да продължавам; но все пак го правя. Това може да са последните ми думи към кралицата на шотландците.

— И можеш ли да й кажеш да внимава, и да я предупредиш, че Хейстингс ще бъде суров пазач. Предупреди я да внимава с него. И й кажи, че съжалявам, много съжалявам.

Бес се обръща да си върви.

— Ще ти опаковам нещата — казва тя ледено. — Но не мога да запомня всичко това. Ще й кажа, че си заминал, че е възможно да бъдеш изправен на съд за държавна измяна заради добротата си към нея, че ни е струвала цялото ни състояние и репутацията ни, и може да ти струва живота. Не мисля, че мога да се заставя да й кажа, че много, наистина много съжаляваш за нея. Мисля, че тези думи ще ме накарат да повърна.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес

Опаковам багажа му, като хвърлям вещите му в дисаги, изпаднала в ярост, и изпращам един слуга, яхнал товарен кон, с храна за първия ден, та на Джордж да не му се налага да разчита на оскъдната храна в хановете из Дербишър. Виждам, че е сложил в торбата си новите си тесни панталони до под коляното и един кат бельо, малко хубав сапун и малко пътническо огледало, за да може да се бръсне по пътя. Давам му лист хартия с последните сметки, в случай, че някой в двора поиска да проумее, че сме били разорени от грижите за шотландската кралица. Правя му реверанс и го целувам за довиждане, както подобава на една добра съпруга, и през цялото време думите, които искаше да предам на кралицата, тонът на гласа му, когато говореше за нея и топлотата в погледа му, когато мислеше за нея, ме разяждат отвътре, сякаш имам глисти.

Никога не съм знаела, че съм страстна жена, ревнива жена. Била съм омъжена четири пъти, на два пъти за мъже, които явно ме обожаваха: по-възрастни мъже, които ме глезеха като любимо животно, мъже, които ме ценяха повече от всички останали жени. Никога преди в живота си не съм виждала погледът на съпруга ми да се плъзва покрай мен и да се спира на друга, и не мога да се примиря с това.

Разделяме се студено и пред свидетели, защото той потегля от вътрешния двор и, макар да им е забранено да се виждат насаме, кралицата пристига сякаш случайно, докато стражата се качва на конете си. Деверьо и Хейстингс идват да изпратят малкия отряд през портите. Но мисля, че дори и да бяхме съвсем сами, пак нямаше да е по-добре. Идва ми да заплача с глас при мисълта, че това беше скъпият ми съпруг, мъжът, когото само преди две години обичах да наричам „моят съпруг, графа“, че сега той може би отива на смърт, а се разделяме със суха целувка и ледено сбогуване.

Аз съм неука жена, не обучен писар или учен. Но каквото и да е злото, което е сторила Елизабет на Англия, мога само да потвърдя, че тези години на нейното царуване изтръгнаха самото ми сърце.

Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Виждам от прозореца си, че едрият кон на Шрусбъри е оседлан за път, а след това виждам, че го чака въоръжена стража. Намятам главата си с шал и слизам долу, без дори да си сменя обувките.

Веднага виждам, че заминава сам. Бес е пребледняла и изглежда болна: Хейстингс и Деверьо не са облечени за път, явно ще останат тук. Много се страхувам, че е призован на съд, може би дори арестуван.

— На път ли потегляте, милорд? — питам, опитвайки се да говоря спокойно и безгрижно.

Той ме поглежда, сякаш иска да ме грабне и да ме отвлече пред всички тях. Отчаяно копнее по мен. Прибира ръце зад гърба си, сякаш за да се възпре да не протегне ръка към мен.

— Призован съм да се явя в двора — казва той. — Милорд Хейстингс ще се грижи за безопасността ви в мое отсъствие. Надявам се, че скоро ще си бъда у дома.

— Тук ли ще остана, докато се върнете?

— Така смятам — казва той.

— А вие ще се върнете, нали?

— Надявам се.

Усещам как устните ми потрепват. Толкова ми се иска да му извикам да не отива, или че ще отида с него. Не мога да понеса да остана тук с разгневената му съпруга и със студения Хейстингс. Честно казано, страхувам се и от двамата.

— Ще ви чакам — е единственото, което се осмелявам да кажа пред всички тях. — И ви желая безопасно и приятно пътуване.

Кривата усмивка, която ми отправя, докато се привежда над ръката ми, ми подсказва, че той не очаква нито едното, нито другото. Иска ми се да му прошепна да се върне скоро при мен, но не смея. Той стисва ръката ми, сякаш това е всичко, което може да направи, а после се обръща и се качва бързо на коня си и след миг — всичко се случва прекалено бързо — стражите се раздвижват и той излиза през портата, а аз прехапвам устна, за да не извикам.

Обръщам се, и съпругата му ме гледа със сурово изражение.

— Надявам се да се прибере здрав и читав у дома при теб, Бес — казвам.

— Знаете, че съм го изгубила, независимо дали ще се прибере у дома или не — казва тя и ми обръща гръб, което не би трябвало да прави, и се отдалечава, без да ми направи реверанс, което е още по-лошо.

Януари 1570, замъкът Уиндзор: Джордж

Това е дълго, студено зимно пътуване, и то с лоша компания за из път. Зад мен е едно неудовлетворяващо сбогуване, а пред мен — сигурността, че ще бъда нелюбезно посрещнат. Разделен от кралицата на шотландците, без дори да знам дали тя е в безопасност, пристигам в двора на английската кралица и знам, че съм в немилост.

Всяка сутрин и всяка вечер, първата и последната ми мисъл са за нея, моята изгубена кралица, другата кралица, и аз се измъчвам от чувство за вина. Чувствам се, сякаш съм я предал. Макар да знам много добре, че не можех да я задържа при себе си, не и след като Хейстингс пристигна със заповеди да я отведе, не и след като Сесил бе твърдо решен тя да бъде разделена от мен. Но въпреки това… въпреки това.

Когато й казах, че заминавам за Лондон, очите й потъмняха от страх, но пред Бес, Хейстингс и Деверьо тя не можеше да каже нищо, освен че се надява да пътувам добре и да се върна здрав и читав у дома.

Мислех си, че ще мога да отида при нея сам, докато Бес приготвяше нещата ми. Мислех си, че мога да й кажа как се чувствам, сега, когато ще се разделим. Мислех си, че поне веднъж ще мога да говоря искрено, но не можах. Аз съм мъж, женен за друга жена, и заклел се във вярност на друга кралица. Как бих могъл да говоря на шотландската кралица за любов? Какво мога да й предложа свободно? Нищо. Нищо. Когато бях във вътрешния двор, готов да се сбогувам, те всички бяха там — Бес и двамата лордове и всички слуги и шпиони в къщата, нетърпеливи да видят как ще я напусна и как ще го приеме тя. Безнадеждно беше да опитвам да се сбогувам с нея другояче, освен с поклон и делово сбогуване. Какво си мислех, че мога да й кажа, пред почетните й дами, докато собствената ми съпруга наблюдаваше отстрани? Докато Хейстингс се опитваше да прикрие усмивката си, а Деверьо изглеждаше отегчен и потупваше с камшик по ботуша си? Със запъване й пожелах всичко добро, а тя ме гледаше, сякаш искаше да ме помоли за помощ. Гледаше ме мълчаливо, бях готов да се закълна, че в очите й имаше сълзи, но тя не ги остави да потекат. Тя е кралица, никога не би показала страховете си пред тях. Последвах примера й, бях хладнокръвен и любезен. Но се надявам да е разбрала, че сърцето ми прелива от мъка по нея. Тя просто ме гледаше, сякаш можех да я спася, ако исках. И Бог знае, че вероятно съм изглеждал така, както се чувствам — като мъж, изменил на жената, която се е заклел да закриля.