— Отново ще получиш изцяло контрол върху него — заричам се. Обзема ме гняв срещу нея, задето все още може да мисли за пари в момент като този. — Ще се освободя от тази сянка върху името си. Ще изчистя името си и името на дома си. А ти отново ще си върнеш собствеността върху своите богатства. Ще си живееш отделно в собствената си скъпоценна къща и ще броиш скъпоценните си монети. И ще съжалявате, мадам, че вие и вашият голям приятел Сесил изобщо сте се усъмнили в мен.

Лицето й веднага се сгърчва:

— О, не казвайте това, не го казвайте — прошепва тя. Идва при мен и когато усещам аромата на косите й и докосването на ръката й, аз разтварям обятията си и тя се хвърля в тях, притиска се плътно до мен, и плаче, притисната към гърдите ми — в крайна сметка си е просто една слаба жена.

— Хайде — казвам. — Хайде, хайде, успокой се. — Понякога искам твърде много от нея. Тя е само жена и понякога има странни страховити фантазии. Не може да мисли ясно като мъж, и не е образована и начетена. Тя е само жена: всеки знае, че жените не притежават стабилен ум. Би трябвало да я закрилям от по-сложния свят на двора, а не да се оплаквам, че тя не притежава разбирането, което може да прояви един мъж. Милвам меките й коси и чувствам как любовта ми към нея се надига от вътрешностите към сърцето ми.

— Ще отида в Лондон — обещавам й тихо. — Ще отведа теб и кралицата в Тътбъри, и веднага щом новият й пазач пристигне, за да ме замести, ще замина за Лондон и ще кажа лично на кралицата, че не знам нищо за никакъв заговор. Не съм виновен в никакъв заговор. Всички знаеха това, което знаех аз. Ще й кажа, че всичко, което някога съм правил, е било да се моля за възстановяването на Англия, каквато беше по времето на нейния баща. Англия на Хенри, а не Англия на Сесил.

— И без друго Сесил е знаел, каквото и да твърди сега — заявява възмутено Бес, като се бори да се измъкне от прегръдките ми. — Знаел е за този заговор много преди той да бъде замислен. Знаел е за годежа също толкова добре, колкото и всеки от нас, толкова скоро, колкото и всеки от нас. Могъл е да го потуши за броени дни, още преди да е започнал.

— Грешиш. Не може да е знаел. Научи за него едва сега, когато Дъдли каза на кралицата.

Тя нетърпеливо поклаща глава:

— Нима не си разбрал вече, че той знае всичко?

— Как би могъл? Предложението за брак беше писмо от Хауърд до кралицата, донесено от пратеник на Хауърд, запечатано. Как е могъл Сесил да научи за него?

Тя се дръпва назад и се измъква от прегръдките ми и погледът й се плъзва далече от мен.

— Той има шпиони — казва тя уклончиво. — Навсякъде. Има шпиони, които виждат всички писма на шотландската кралица.

— Не е възможно. Ако Сесил е знаел нещо, още от първия миг, тогава защо не ми е казал за него? Защо не е казал веднага на кралицата? Защо да го оставя досега, и да ме обвинява, че съм съучастник в заговор?

Кафявите й очи са замъглени, тя ме гледа, сякаш съм някъде много далече.

— Защото иска да те накаже — казва хладно тя. — Той знае, че не го харесваш — ти си толкова недискретен в това отношение, та цял свят знае, че не го харесваш. Открито го наричаш слуга и син на слуга. Не му донесе очаквания резултат от разследването срещу кралицата. После той научава, че си се присъединил към Норфолк и останалите в заговор за свалянето му от поста му. После узнава, че насърчаваш кралицата да се омъжи за Норфолк. След това научава, че заклетите му врагове, лордовете от Север, Уестморланд и Нортъмбърланд, са посетили теб и кралицата и са били топло посрещнати. Защо се изненадваш, че сега иска да те свали от мястото ти? Нима ти не искаш да го събориш от неговото? Нима ти не започна тази битка? Нима не прозря, че той ще я доведе до край? Нима не се изложи на опасност от обвинения?

— Жено! — сгълчавам я.

Бес обръща поглед към мен. Вече не е мекушава и разплакана, а критично настроена и пряма.

— Ще направя каквото мога — казва тя. — Винаги ще правя каквото мога за нашата безопасност и за нашето богатство. Но нека това ти бъде за урок. Никога не действай срещу Сесил. Той господства над Англия, има мрежа от шпиони, която покрива всеки дом в страната. Той измъчва заподозрените от него хора и ги превръща в свои слуги. Знае всички тайни, вижда всичко. Виждаш ли какво се случва на враговете му? Лордовете от Севера ще отидат на ешафода, Норфолк може да изгуби богатството си, а ние… — Тя вдига писмото. — Ние сме най-малкото заподозрени. По-добре ще е да дадеш на кралицата и на Сесил ясно да разберат, че не знаем нищо за онова, което са планирали лордовете от Север, че не са ни казали нищо, че не знаем нищо за това, което планират сега; и непременно кажи, че Сесил е имал копие от всяко писмо, което Норфолк е изпратил, още от мига, в който шотландската кралица го е получавала.

— Не е — възразявам глупаво. — Как би могъл?

— Имал е — казва тя рязко. — Не сме такива глупаци, че да правим каквото и да е без позволението на Сесил. Погрижих се за това.

Отнема ми цяла една дълга минута да разбера, че шпионинът в моето домакинство, работещ за човек, когото мразя, чието падение планирах, е моята любима съпруга. Още един миг ми е нужен да разбера, че съм бил предаден от жената, която обичам. Отварям уста да я прокълна заради неверността й, но после спирам. Вероятно е спасила живота ни, като ни е задържала на печелившата страна: на страната на Сесил.

— Ти си казала на Сесил? Ти си преписала писмото и си му го предала?

— Да — казва тя кратко. — Разбира се. Аз му докладвам. Правя го от години.

Тя се извръща от мен към прозореца и поглежда навън.

— Не помисли ли, че проявяваш невярност спрямо мен? — питам я аз. Изтощен съм: не мога дори да й се разгневя. Но не мога да сдържа любопитството си. Да ме предаде и да ми каже за това без капка срам! Да бъде толкова безочлива и дръзка!

— Не — казва тя. — Не помислих, че не съм ти вярна; защото не беше така. Аз служех на теб, макар че на теб не ти достига ум да го разбереш. Като доносничех на Сесил, аз опазих нас, и богатството ни. Каква проява на невярност има в това? Как може да се сравнява то с това да заговорничиш с друга жена и приятелите й срещу сигурността на кралицата на Англия в дома на собствената си съпруга? Как може то да се сравни с това да защитиш богатството на друга жена на цената на безопасността на собствената ти съпруга? Как може да се сравни с това да сервилничиш пред друга жена през всеки ден от живота си, а да излагаш на риск собствената си съпруга? Да оставяш богатството й наполовина прахосано, а земите й — застрашени?

Горчивината в гласа й ме зашеметява. Бес все още гледа през прозореца, с уста, пълна със злъч, със сурово лице.

— Бес… жено… Невъзможно е да мислиш, че предпочитам нея пред теб.

Тя дори не обръща глава.

— Какво ще правим с нея? — пита тя. Кимва към градината и аз се приближавам малко към прозореца и виждам шотландската кралица, все още в градината, със загърнати с наметка рамене. Тя тръгва по протежение на терасата, за да погледне към гъстата гора на крайречната долина. Засенчва очите си с ръка, за да ги предпази от ниското есенно слънце. За първи път се запитвам защо се разхожда и гледа на север, по този начин, всеки ден. Дали се взира да види праха, вдигнат от усилено яздеща армия, начело с Норфолк, дошла да я спаси и след това да я отведе надолу по пътя до Лондон? Дали смята отново да обърне страната надолу с главата в ноктите на войната, брат срещу брата, кралица срещу кралица? Тя стои в златната следобедна светлина, наметката й се развява и се дипли леко зад гърба й.

Има нещо в начина, по който държи главата си, като красива фигура в жива картина, което кара човек да закопнее за армия в полята отдолу, армия, която да я спаси и отведе. Макар да е моя пленница, аз копнея тя да избяга. Тя е твърде изящна красавица, за да чака в някаква кула, без да има кой да я спаси. Тя е като принцеса от детска приказка, невъзможно е да я видите, красива като картина, и да не поискате да я освободите.